Има ли такива, които пишат?

Така се зарадвах на тази тема!
Пиша от малка. На периоди. По чувство.
Започнах с водене на личен дневник, на 10 години.
Първо започнах с кратки стихчета, които изведнъж някак сами се стичаха изпод химикалката ми.
После римите някак секнаха и текстчетата, които идваха, станаха в ритъм, наричам си ги просто бял стих.
Това ми е най-често срещаното написано всъщност до момента - белите стихове.
В блог.бг съм публикувала само, иначе си пазя нещата за себе си и най-близките ми роднини и приятели.
Относно критиката - приемам конструктивната такава, взимам си предвид съветите и препоръките, и после си пиша точно така, както си знам аз и както ми идва отвътре.
Преди година най-накрая назря вярата, че ми е време за книга. Казвам най-после, защото от тийнейджърка си мечтая един ден да напиша роман. Но някак трупах житейски опит и материал. В момента съм на 42 години. Мисля, че годините си казаха думата. Придобих друго самочувствие, не като в младостта си, когато бях прекалено свита и срамежлива.
Преди няколко месеца стартирах с книгата. Имам заглавието й вече. Припознах желанията си в написаното от Кафе с канела, някак си представям, че ще ме четат предимно жени, тоест дамска проза ще бъде, и то в посока преодоляване на вековните правила и норми, отправяни към нежния пол.
Пречупено е през личния ми изстрадан и любовен опит. Пиша от 1 л., ед. ч, все едно авторката на книгата си е самата главна героиня. Поне до момента е така.
Започнах книгата уж с идеята да бъде лека за четене, но май че още в началото я изпъстрих с прекалено много философия... та сигурно ще редактирам доста впоследствие.
Не съм мислила това да ми е основна професия, защото вече си имам цели три любими професии, от които не желая да се отказвам. Пиша за удоволствие... а понякога и за да избегна неудоволствието. Когато ме връхлети муза или емоция, няма начин да я възпра, пробвала съм... после е много тегаво, чак не мога да заспя.
Така че независимо от крайния резултат и дали ми се е получило или не, и дали ми харесва или не, се изливам, олеква ми и продължавам
Радвам се, че ви открих!!!

Добре дошла при нас, Вихрогонче! Радвам се, че ни откри!
В България са единици хората, които си вадят хляба с писане на художествена литература. Само с поезия още по–трудно, да не кажа невъзможно. Всеки работи и по нещо друго, а писането е за удоволствие. Пазарът е малък, няма професия литературен агент като на Запад, няма държавна политика в тази сфера. Едно време тиражите са били по 5–10 000 бройки, сега са по 300–500. Тези, които се рекламират и се дават по телевизията, не са непременно най–добрите. И дори книги, които са с изчерпан тираж и се търсят, рядко се преиздават. Книжарниците зареждат български книги по 5–10 бр. и то на консигнация. Много е дълга темата. Има български автори, които са превеждани и издавани и в чужбина, но не са много. И там пак зависи кого познаваш, кой и как ще те преведе, как ще се продадеш, и до късмет е.

да, дълга е. Първо - два милиона души напуснаха страната, второ, вече компютърните игри  и  възможността да четеш от торенти е фактор, трето навремето не се плащаха авторски права, четвърто на авторите им плащаше държавата, а не издателите....
първите книги-игри в България (1990-91 г.) на Любомир Николов са с тираж близо 30-35 000 бр. Що се отнася до Карл Май, почти не познавам човек, който да не е чел Винету...ама тогава условията бяха други. Днес някой като направи 1000 бройки и му викаме "Браво". преди 2-3 години Неделчо Богданов направи  3000 бройки продаден тираж  с "Българ" и бе на първо място в класацията на Хеликон - повече то Пратчет с 2800 и Стивън Кинг с 2600/2500
В България няма професия букинист, която съществува  в западните държави. Там обаче такъв човек може да дойде, да прецени старостта на книгите, тяхната ценност и пр. и да каже "за  тези давма 600 долара, а само за тази - още 600". В България е безмислено да има такъв образ. и без това авторите се оплакват, че издателите и книжарниците им прибират прекомерно голяма част от печалбата. А ако ще се отърваваш от стари книги просто отиваш при антикваря и се пазариш с него. За да има смисъл от букинист, трябва да има някакви големи печалби от книги у нас. Факта, че  книгите на  Пратчет в Англия правят милиони тиражи, а у нас - 2800 бр. (и че той е един от най-продаваните автори у нас) иде да ни подскаже колко е свит пазарът у нас.

Още нещо - плюем комунизма, но навремето се упражняваше цензура, при която не можеше да се пишат всякакви глупости.. Днес обаче отидохме в другата крайност - всеки който извади 1000 лева може да си напечата  своята глупост.

Аз честно казано и в най-смелите си мечти не съм мислила да издавам у нас, освен за собствено удоволствие. По принцип по-често пиша на английски (би-лингвална съм) и вероятно ако някой ден ми се усмихне щастието да напиша нещо наистина стойностно, то ще се пробвам да го издам другаде, макар че пак ще е чутовна разправия. Но то не пречи да си мечтая.

Мисля че Светла Бахчеванова е издала Вендета на английски и после на български, дори спорихме ,че преводът е фен и мернах да благодари.Така че всичко е възможно

Романите на Керана Ангелова са издавани на няколко езика, имаше и драматизация по един от тях и представления в Австрия и още една–две страни. Много наши автори са включвани в чуждоезикови сборници, но самостоятелно издадените не са много, доколкото зная.

Здравейте,  казвам се Даниела Емандиева и съм напълно "пресен" член на бг мама, макар много пъти да съм влизала инкогнито да чета теми, които ме интересуват. Литературата и в частност писането,  ме интересуват още от тинейджърка. Пишех, обикновено  когато съм тъжна и изживявам някоя несподелена любов... Създавах някакви стихове,  които първоначално харесвах, а когато отлежаваха, ми изглеждаха недоигладени. Един ден,  случайно попаднах на сайта на фондация "Буквите" и се заинтригувах от платформата "Мечта за книга ". Казах си: " Боже, и аз много искам да издам книга, но как?". Прочетох условията за кандидатстване и се отказах.  Не бях готова все още за това, но започнах да следя конкурсите в сайта. Когато обявиха конкурс на любовна тема, реших да участвам почти на шега. Изпратих три разказа и търпеливо зачаках резултатите.  Едва линещо щеше да стане, но се радвах,  че съм се престрашила да участвам.  Един имейл, в който ме уведомяваха, че един от разказите ми е сред наградените,  ме накара да повярвам,  че мога. След време,  участвах в конкурса за съвременен любовен роман и успях да се класирам сред първите пет романа, които  щяха да получат издаване. Така издадох първата си книга: "Целуни ме,  моля те, целуни ме (Страсти в Бургас). На първата премиера доста се изложих, защото силно се притесних, но мисля, че на премиерата в родния ми град, нещата минаха по-добре. Сега работя върху нов роман, който се надявам да излезе наяве.
Благодаря за определеното време.  Желая Ви много творчески вдъхновения.

Привет и от мен! :) Аз трудно мога да мина за пишеща, понеже всичкото ми текущо писане е терапевтично - така си отработвам емоциите в ураганни ситуации. На 14 г. бях започнала разказ, доста сериозен, макар и напълно интуитивен проект - има си пролог, част от първа глава и... епилог. И илюстрация към епилога. В момента, в който разбрах как свършва историята, изгубих интерес да опиша за събитията, довели до края ѝ. И после си изгубих порива - затисна го вярата, че креативността е дадена само на другите и от мен няма какво стойностно да излезе. В по-прясната история, известно време водих козметичен блог, по вдъхновение от потребителките в "Красива мама", където бях най-активна тогава, но го изоставих покрай появата на малкото човече.

Преди няколко години започнах отново с водене на нещо като дневник - наричах го "сутрешни странички" и дълго време го ползвах за подреждане на мисли и емоции. В някакъв момент, вероятно приела писането като инструмент за себеизследване, ми дойде идеята да хвана клавиатурата в разгара на емоционална криза. Получи се форма, която не очаквах, а изходът за мен самата беше катарзисен. После повторих и така постепенно изоставих сутрешното писане за сметка на терапевтичното. Кратки разказчета, диалози - такива неща, по няколко странички. Споделям някои от тях в блога си.

На този етап не успявам да се саморедактирам, някак текстовете са ми ценни такива, каквито са се излели сами в потока на първоначалното писане и всеки опит да ги допълня, разширя, оцветя, остава безуспешен. И все пак, все по-интересно ми става да се уча да пиша така, че и четящите да изпитат емоцията, да предам себе си по докосващ начин. Може би да стъпя на интуитивното и в по-късен, вече спокоен момент да се потопя отново в емоцията и да разкажа по-плътна, ангажираща история. Не знам как ще се развие това, но ми допада идеята да общувам с активно пишещи. :)

Здравейте! Нова съм тук, но трябва да призная, че чух хубави неща за литературния клуб и затова си направих регистрацията. Аз съм от пишещите. Миналата година издадох първата си книга "Горчиви гроздови зърна", с идеята да се разпространява само благотворително. Включих се в кампанията за набиране на средста за трансплантация на стволови клетки на момче на 21 години, от Враца, който след тежка злополука е с квадриплегия. Парите се събраха за 6 месеца и аз се прехвърлих в благотворителната кампания за детенце от Варна. До момента са продадени около 700 бройки от книгата и продължава да се търси, което ме прави много щастлива. Иначе имам и страница във фейсбук, там публикувам разкази, повести и стихове. Стихосбирка нямам намерение да издавам, но може би скоро ще бъде издадена и втората ми книга с разкази.
https://www.facebook.com/debelanata/

Адмирации към последните три дами, много интересно е това, което сте споделили.
Аз през последните седмици съм писала само за новия си блог, който не е с литературна насоченост, както и един разказ, но него все още го редактирам.

Написах кратък текст, нещо като миниатюра, само че не е поезия. Качих творбата си в един сайт и двама човека ми я харесаха, коментираха я положително, това много ме зарадва . Ако напиша още такива миниатюри, дали някое издателство, ще се съгласи да ми ги издаде в книга ? Нямам намерение да ставам професионален писател, просто ми се иска да имам книжка, а ако се хареса на хората, ще бъда много щастлив.

Само самиздат.

Ако някой ден ти се споделя, ще ми е интересно да разкажеш как се случва при теб процесът по редакция.

Аз също държа един разказ в момента с идеята да го редактирам преди споделяне, но ми е за първи път и се радвам на всяко вдъхновение от други, минавали вече по този път.

Да те харесат и да те издадат са две различни неща.  Издателите рязко рискуват . Това са много разходи.

Издателствата масово са се обърнали на печатници, издават всичко, щом си плащаш. Показателни са два примера, когато пишман авторки бяха крали наред, то не бяха Давид Овадия, Недялко Йорданов, Камелия Кондова и още куп известни и неизвестни автори. Едната си беше харесала и четири мои стихотворения. После се извинява на Недялко Йорданов, на останалите автори нито дума. Другата и по "Господари на ефира" я даваха, пишела роман "Гордост и предразсъдъци". Та с една дума, щом си плащаш, издават всичко и не ги интересува има ли литературна стойност. После си ги вземаш и ги подаряваш на приятели и роднини да се похвалиш.