- Публикувана: 14 юли 2020, 22:59 ч.
- Последно мнение: 3 ноем. 2020, 19:49 ч.
Колко от вас се разделиха/разведоха с половинката поради липса на любов (обич) ?
Напълно съм съгласна с мнението на Жребче, мога да уважавам много хора, без да ги обичам, но как да обичам искрено човека до мен, ако не го уважавам? С първия си съпруг се разведох именно защото загубих уважението си към него, а оттам и обичта. Обич, която точно както пише Жребчето, беше базирана на това, че му приписвах качества и характер, които той не притежаваше. Нямаше изневери (поне не знам), не е имало физически и психически тормоз, просто прогледнах след 6-7 години. И се разведох.
Едно към едно. И се разведох, но доста по-бързо..)
Тина, а деца имаше ли в картинката?
Докато си преживявах последната раздяла, покрай мен се завъртя един мъж - хубав, умен, с добра кариера и доста увлечен по мен. Дадох шанс, но за мен финалът настъпи, когато след един съвместен уикенд установих, че не съм яла почти нищо от стрес около него - не се забавлявах, не ми беше на леко на душата и не ми допадаше неговото отношение към света и хората, извън тези най-външни белези на успех и добра реализация. Тогава си взех твърдото решение за себе си, че аз не мога да битувам с някой без любов и ако е за живот така, по-добре да си бъда аз, с моите приятели, близки - за да може поне да не се напрягам и някой да е постоянен трън в петата.
Според мен спорът кое е егоизъм, кое е любов е безкрайно индивидуален, защото хората търсим и даваме любов въз основа на собствените си, много индивидуални семейни модели, ценности, житейски етапи. За една майка да се наспи и да си целуне децата усмихната сутрин е обич, за друга (особено ако децата са по-големи и вече независими), това е баница в 5 сутринта - нито съдя, нито приемам нечия проява на любов за единствен и най-меродавен образец.
Според мен спорът кое е егоизъм, кое е любов е безкрайно индивидуален, защото хората търсим и даваме любов въз основа на собствените си, много индивидуални семейни модели, ценности, житейски етапи. За една майка да се наспи и да си целуне децата усмихната сутрин е обич, за друга (особено ако децата са по-големи и вече независими), това е баница в 5 сутринта - нито съдя, нито приемам нечия проява на любов за единствен и най-меродавен образец.
Сама по себе си любовта не може да е единствен критерий за една връзка. Да, важна е, неизменна и неделима част, но има и куп други фактори, които трябва да се вземат под внимание. Ставала съм свидетел на ''обичащи се'' двойки, които са се разделяли заради други обстоятелства - различни възгледи и цели в живота, обсебващи роднини и близки, преместване в чужда държава. Това не значи, че не са изпитали любовта или не са я изпитвали по време на фактическата раздяла, а по една или друга причина обстоятелствата са довели до подобен развой.
В моя житейски път съм се разделяла с партньори, които съм ''спирала да обичам'', но от позицията на времето осъзнавам, че по-скоро тръпката си е отминала. Разбира се, различното в случая е, че не съм била в брак или с дете.
Към момента съм омъжена и имам син под 3г. С мъжа ми сме имали трудни етапи във връзката ни и съм наясно, че ако един ден не се чувствам щастлива и цяла в отношенията ни, ще си събера багажа и ще си тръгна. Ако коментарите зад гърба ти са ''как ще се справиш сама с дете без мъж'', аз бих отвърнала ''по-добре така, отколкото детето ми да има нещастна и непълноценна майка''.
В моя житейски път съм се разделяла с партньори, които съм ''спирала да обичам'', но от позицията на времето осъзнавам, че по-скоро тръпката си е отминала. Разбира се, различното в случая е, че не съм била в брак или с дете.
Към момента съм омъжена и имам син под 3г. С мъжа ми сме имали трудни етапи във връзката ни и съм наясно, че ако един ден не се чувствам щастлива и цяла в отношенията ни, ще си събера багажа и ще си тръгна. Ако коментарите зад гърба ти са ''как ще се справиш сама с дете без мъж'', аз бих отвърнала ''по-добре така, отколкото детето ми да има нещастна и непълноценна майка''.
Ирония на съдбата, да се самоцитирам толкова скоро. От вчера с мъжа ми сме разделени, той ме изгони, бях жертва на домашно насилие, не ми позволява да виждам детето. Утре ще завежда дело за нанесен побой и развод. Е, понякога и такива неща се случват. Никой никога не е подсигурен напълно
Разбира се, и аз.
Любовта не е константа. Днес се обичате с някого, събирате се, догодина знае ли се?
Да робуваме доживот на вчерашните чувства ли?
Защото някой щял да се чуди, или да критикува, или да те мислят за повъхностна ония, задръстените, които вярват във вечната любов? 😀
Любовта не е константа. Днес се обичате с някого, събирате се, догодина знае ли се?
Да робуваме доживот на вчерашните чувства ли?
Защото някой щял да се чуди, или да критикува, или да те мислят за повъхностна ония, задръстените, които вярват във вечната любов? 😀
Това го умеят само силните! 
Дадох шанс, но за мен финалът настъпи, когато след един съвместен уикенд установих, че не съм яла почти нищо от стрес около него - не се забавлявах, не ми беше на леко на душата и не ми допадаше неговото отношение към света и хората, извън тези най-външни белези на успех и добра реализация.
Как може да изпитваш някакви чувства към даден човек и ще кажеш, че си му "дала шанс" да е с теб ?
За мъжете може да си говорите много неща - че сме идиоти, че сме първични, че сме елементарни, но никой мъж, който, дори само да си падне момилетно по някоя, не би използувал толкова суха фраза. Виж ако е само за кекс - давам и шанс да видя дали ще си допаднем, но за връзка ....
Иначе казано - встъпвайки чисто прагматично в една връзка не може да се очаква да изпиташ някакво чувство, освен да се преструваш заради придобивките.
Скъпи Ал Бънди, айде не толкова мъжецентрично. Даването на шанс след дълга и тежко приключила връзка винаги касае факта, че човек дава шанс най-вече на себе си - да обича пак, да има доверие, да потърси щастие отвъд това, което е загубил.
Шанс си дават взаимно двама души, които на първо четене се намират за симпатични, да видят дали има химия и истинско привличане между тях. Не третирам решениението си за връзка с някого като даване на шанс, а като на взаимно решение.
Неизвестна16, съжалявам за случилото се! Пиши как си и дай знак, ако можем да подкрепим.
Шанс си дават взаимно двама души, които на първо четене се намират за симпатични, да видят дали има химия и истинско привличане между тях. Не третирам решениението си за връзка с някого като даване на шанс, а като на взаимно решение.
Неизвестна16, съжалявам за случилото се! Пиши как си и дай знак, ако можем да подкрепим.
Скъпи Ал Бънди, айде не толкова мъжецентрично.
Скрит текст:
Даването на шанс след дълга и тежко приключила връзка винаги касае факта, че човек дава шанс най-вече на себе си - да обича пак, да има доверие, да потърси щастие отвъд това, което е загубил.
Шанс си дават взаимно двама души, които на първо четене се намират за симпатични, да видят дали има химия и истинско привличане между тях. Не третирам решениението си за връзка с някого като даване на шанс, а като на взаимно решение.
Шанс си дават взаимно двама души, които на първо четене се намират за симпатични, да видят дали има химия и истинско привличане между тях. Не третирам решениението си за връзка с някого като даване на шанс, а като на взаимно решение.
Скъпа Теодора. Бих се обосновал, но няма никакъв шанс да разберете какво Ви казвам.
Човешка и професионална реализация. Колко добре звучи.
Накратко: Ще ме разберете когато не Вие давате, а на Вас дават шанс. Ако мислите, че е едно и също, не е.
Надълго:
Относно възможността да разбереш нещо.
Накратко: Ще ме разберете когато не Вие давате, а на Вас дават шанс. Ако мислите, че е едно и също, не е.
Надълго:
Относно възможността да разбереш нещо.
Скрит текст:
Това не зависи нито от човешката, нито от професионалната реализация, а от жизнения опит.
През паметната 1989-та бях на 22, студент, активен участник в протестите срещу Пешо-Танкиста (Петър Младенов). Викахме оставка, мафия, долу, 45 години стигат, окупирахме Техническия, блокирахме кръстовища, ядохме бой (тогава полицията не си поплюваше) и т.н. както си му е реда. След едно меле се оказах в травматологията с раздран крак (белега още си стои). Доктора, който ме шиеше (мъж на около 60 години) ме попита. "За какво протестираш момче ?". "Искам да живея по-добре" казах аз. Той поклати глава и отвърна "Като започнеш да живееш добре - ела ми кажи".
Тогава не го разбрах. Сметнах изказването му за супер цинично и грубо, казано от човек напълно равнодушен към
всичко покрай него. Грешал съм, но това го знам от сегашната ми гледна точка. Тогава нямаше и шанс да го разбера.
Накратко, победихме, властта се смени. После пак протестирах, първо срещу Луканов, после Срещу Виденов и пак победихме. Радост велика, еуфория, УРА. После празни магазини, хипер инфлация, фалирали банки, заплати по 5 долара, кафе за 20 цента. Тогава започнах да проумявам колко прав е бил доктора и всеки път като гледам белега се сещам за думите му.
Сега гледам на протестите с противоречиви чувства. Едно, че подозирам какво ще последва и друго, че колкото и да искам няма как да обясня на протестиращите, че дори да победят, пак те ще операт пешкира.
Няма шанс да ме разберат и не защото не са реализирани, а защото не са преживяли достатъчно.
През паметната 1989-та бях на 22, студент, активен участник в протестите срещу Пешо-Танкиста (Петър Младенов). Викахме оставка, мафия, долу, 45 години стигат, окупирахме Техническия, блокирахме кръстовища, ядохме бой (тогава полицията не си поплюваше) и т.н. както си му е реда. След едно меле се оказах в травматологията с раздран крак (белега още си стои). Доктора, който ме шиеше (мъж на около 60 години) ме попита. "За какво протестираш момче ?". "Искам да живея по-добре" казах аз. Той поклати глава и отвърна "Като започнеш да живееш добре - ела ми кажи".
Тогава не го разбрах. Сметнах изказването му за супер цинично и грубо, казано от човек напълно равнодушен към
всичко покрай него. Грешал съм, но това го знам от сегашната ми гледна точка. Тогава нямаше и шанс да го разбера.
Накратко, победихме, властта се смени. После пак протестирах, първо срещу Луканов, после Срещу Виденов и пак победихме. Радост велика, еуфория, УРА. После празни магазини, хипер инфлация, фалирали банки, заплати по 5 долара, кафе за 20 цента. Тогава започнах да проумявам колко прав е бил доктора и всеки път като гледам белега се сещам за думите му.
Сега гледам на протестите с противоречиви чувства. Едно, че подозирам какво ще последва и друго, че колкото и да искам няма как да обясня на протестиращите, че дори да победят, пак те ще операт пешкира.
Няма шанс да ме разберат и не защото не са реализирани, а защото не са преживяли достатъчно.
