Пренатална депресия – не си сама

  • 13 896
  • 457
  •   1
Отговори
# 45
  • Мнения: 782
Здравейте и от мен,
Бремеността ми беше желана, всичко стана като по учебник. В момента съм в 9ти месец.
До момента  не съм имала никакви неразположения, вкл. и килограмите ми не са болка за умиране -10 кг.
Единствения минус е това,че съм като бомба ( предполагам от хормоните).
Имах нещо като депресия в началото на бременността и  към края (8месец).
Моята основна причина е ,че не чуствам подкрепа от ММ и колкото е тъпо да звучи ( знам ,че е така), огромните спорове за име на детето и на кого да я кръстено, тъй като за мен е изключително важно да е на моя баща- имаме силна връзка, помагал е много на мен и на нас с ММ като семейство. Опитвам се да говоря с ММ, но все греда. Уж сме стигнали до разбирателство за име, но при последния разговор пак заключи ,че нямало на бъде на никого и точка.
Тогава може би емоциите ми не издържаха и всичко ескалира и заявих, че детето ще се казва така както се разбрахме и  ще е на баща ми.Той се притесни и каза,че всичко било наред.
От тогова мина месец , гризе ме отново кое  е наред, разбрахме.ли се  в същото време изпитвам страх отново да повдигна темата ... нямам сили вече за спор, изпадам в тежки състояния

# 46
  • Beyond the stars
  • Мнения: 7 843
Здравейте и от мен,
Бремеността ми беше желана, всичко стана като по учебник. В момента съм в 9ти месец.
До момента  не съм имала никакви неразположения, вкл. и килограмите ми не са болка за умиране -10 кг.
Единствения минус е това,че съм като бомба ( предполагам от хормоните).
Имах нещо като депресия в началото на бременността и  към края (8месец).
Моята основна причина е ,че не чуствам подкрепа от ММ и колкото е тъпо да звучи ( знам ,че е така), огромните спорове за име на детето и на кого да я кръстено, тъй като за мен е изключително важно да е на моя баща- имаме силна връзка, помагал е много на мен и на нас с ММ като семейство. Опитвам се да говоря с ММ, но все греда. Уж сме стигнали до разбирателство за име, но при последния разговор пак заключи ,че нямало на бъде на никого и точка.
Тогава може би емоциите ми не издържаха и всичко ескалира и заявих, че детето ще се казва така както се разбрахме и  ще е на баща ми.Той се притесни и каза,че всичко било наред.
От тогова мина месец , гризе ме отново кое  е наред, разбрахме.ли се  в същото време изпитвам страх отново да повдигна темата ... нямам сили вече за спор, изпадам в тежки състояния

Не че нещо, ама него няма да го питат как иска да се казва детето Grinning Майката в болницата записва детето, та нали.

Това в кръга на шегата де Bowtie

Последна редакция: ср, 22 юли 2020, 15:30 от Вълшебство

# 47
  • Мнения: 130
Докато бременеех толкова мразех коментари от типа "Това е най-хубавото време, наслаждавай се"- наслаждавай се ти, патко, дето ми го казваш, щото на мене не ми беше хубаво, нито удобно, нито приятно, нито спокойно Grinning Нито пък исках да си снимам корема за спомен и подобни простотии. И не, не съм повръщала нито веднъж, всичко беше на психическа основа и пренастройка
 Смея да кажа, че сега, няколко месеца след раждане ВЕЧЕ започвам да се чувствам окей. Окей- защото тялото ми си е само за мен, подвижна съм и имам тонус, имам повече свобода.
Да, аз бях доста емоционално дисбалансирана, особено покрай тъпите извънредни положения и прочее, които се появиха 2 месеца преди да родя. Не ме е срам да призная, че се чувствах ужасно дълги месеци, противно на очакванията ми в 8 и 9-и месец се чувствах най-добре - обяснявам си го с факта, че вече тялото ти е посвикнало, хормоните що-годе пригодени и т.н. Докато не родих.
 След раждането много ми олекна, имаше стрес, докато свикна да се оправям с малкото бебче без чужда помощ и докато уча. Имах подкрепата на любимият ми мъж и роднините, но то това са си външни фактори и каквото ти е на душата - сам си го разбираш най-добре - нито най-добрата ти приятелка, колкото и да е емпатична, няма да те разбере. Дори мъжът ми ми препоръча да се посъветвам с психолог, ако мисля, че е нужно.
Това, която ме спасяваше от крайните ми изтерзани мисли, клонящи към крайна депресия беше това да уча, да упражнявам хобито си и да не се отпускам в нито един миг по време на бременността а и след това (Y)
Всеки човек има право да чувства всичката гама от емоции, която може да му се случи. И съвети от типа "стегни се вече" или да ти сочат с пръст за колко неща имаш да си благодарен не вАжат. Точка. Когато видях малкото бебече в болницата бях щастлива. И с всеки ден ставам все по-щастлива, като се грижа за него. Пак има моменти на тъмни мисли в различни аспекти, но се опитвам да го контролирам и да оборвам с позитивизъм. Борбата е голяма, ама има надежда.

# 48
  • Мнения: 782
Здравейте и от мен,
Бремеността ми беше желана, всичко стана като по учебник. В момента съм в 9ти месец.
До момента  не съм имала никакви неразположения, вкл. и килограмите ми не са болка за умиране -10 кг.
Единствения минус е това,че съм като бомба ( предполагам от хормоните).
Имах нещо като депресия в началото на бременността и  към края (8месец).
Моята основна причина е ,че не чуствам подкрепа от ММ и колкото е тъпо да звучи ( знам ,че е така), огромните спорове за име на детето и на кого да я кръстено, тъй като за мен е изключително важно да е на моя баща- имаме силна връзка, помагал е много на мен и на нас с ММ като семейство. Опитвам се да говоря с ММ, но все греда. Уж сме стигнали до разбирателство за име, но при последния разговор пак заключи ,че нямало на бъде на никого и точка.
Тогава може би емоциите ми не издържаха и всичко ескалира и заявих, че детето ще се казва така както се разбрахме и  ще е на баща ми.Той се притесни и каза,че всичко било наред.
От тогова мина месец , гризе ме отново кое  е наред, разбрахме.ли се  в същото време изпитвам страх отново да повдигна темата ... нямам сили вече за спор, изпадам в тежки състояния

Не че нещо, ама него няма да го питат как иска да се казва детето Grinning Майката в болницата записва детето, та нали.

Това в кръга на шегата де Heart Eyes
И аз така се успокоявам  и се надявам аз да запиша детето.
Проблемът с името е такъв ,че моите и неговите родители се казват с една и съща буква. За да е по-ясно ,че  е на баща  ми  исках пони първите 2 букви да са на него, а не както правят повечето само първата.
Понякога ме обхваща страх  да не го питат него за име и да ми извърти номер. Не знам дали е параноя

# 49
  • Варна
  • Мнения: 36 473
След като нямате единомислие по въпроса, какъв е проблемът да не е кръстено на никого?

# 50
  • Мнения: 782
След като нямате единомислие по въпроса, какъв е проблемът да не е кръстено на никого?
Защото винаги правя компромиси за всичко, за да има разбирателство и за първи път държа на нещо  и то се явява проблем.
Името е избрано и има съгласие, просто свекъра и свекървата ще се нацупят, че не е на тях. Те се сърдят за всичко, а аз не мога да им живея в сянката.

Последна редакция: ср, 22 юли 2020, 16:59 от Daisy1123

# 51
  • Мнения: 195
Аз съм на мнение, че жената има пълното право да си кръсти детето както иска. Да, нека е име, което и двамата родителя да харесват, но крайното решение да бъде на този родител, който го носи 9 месеца и ражда 12+ часа.

След като нямате единомислие по въпроса, какъв е проблемът да не е кръстено на никого?
Защото винаги правя компромиси за всичко, за да има разбирателство и за първи път държа на нещо  и то се явява проблем.
Името е избрано и има съгласие, просто свекъра и свекървата ще се нацупят, че не е на тях. Те се сърдят за всичко, а аз не мога да им живея в сянката.

# 52
  • Мнения: 22 867
Аз съм на мнение, че жената има пълното право да си кръсти детето както иска. Да, нека е име, което и двамата родителя да харесват, но крайното решение да бъде на този родител, който го носи 9 месеца и ражда 12+ часа.
Скрит текст:
След като нямате единомислие по въпроса, какъв е проблемът да не е кръстено на никого?
Защото винаги правя компромиси за всичко, за да има разбирателство и за първи път държа на нещо  и то се явява проблем.
Името е избрано и има съгласие, просто свекъра и свекървата ще се нацупят, че не е на тях. Те се сърдят за всичко, а аз не мога да им живея в сянката.
И аз така мисля, но как се обяснява това на някои свекъри? Моите синковци на никого не ги кръстихме, с ММ си избрахме имената и пак имаше цупене. Имаше някакво съвпадение на първи буквички с малки имена, но наистина не бяха кръстени точно на определен човек децата. Дядото на ММ до последно наричаше големия син с името на свекъра. Не се впечатлявах, оставих го както иска, така да го нарича. То там всъщност имаше съвпадение на първите букви.Simple Smile Важното е да не се развалят отношенията със съпруга, имах късмет, че и ММ мислеше като мен.

# 53
  • Мнения: 782
Аз съм на мнение, че жената има пълното право да си кръсти детето както иска. Да, нека е име, което и двамата родителя да харесват, но крайното решение да бъде на този родител, който го носи 9 месеца и ражда 12+ часа.
Скрит текст:
След като нямате единомислие по въпроса, какъв е проблемът да не е кръстено на никого?
Защото винаги правя компромиси за всичко, за да има разбирателство и за първи път държа на нещо  и то се явява проблем.
Името е избрано и има съгласие, просто свекъра и свекървата ще се нацупят, че не е на тях. Те се сърдят за всичко, а аз не мога да им живея в сянката.
И аз така мисля, но как се обяснява това на някои свекъри? Моите синковци на никого не ги кръстихме, с ММ си избрахме имената и пак имаше цупене. Имаше някакво съвпадение на първи буквички с малки имена, но наистина не бяха кръстени точно на определен човек децата. Дядото на ММ до последно наричаше големия син с името на свекъра. Не се впечатлявах, оставих го както иска, така да го нарича. То там всъщност имаше съвпадение на първите букви.Simple Smile Важното е да не се развалят отношенията със съпруга, имах късмет, че и ММ мислеше като мен.
Да, така е. Но при положение, че сме съгласни с име, нищо няма да стане да се съобрази веднъж с нещо, на което държа.
За мен е малко обидно.

# 54
  • France
  • Мнения: 12 251
При мен 2те чертички също са много чакани, бях ужасно щастлива, когато ги видях. В 13г.с. съм и поне за сега не се страхувам от самото раждане или какво ме чака след това, моят проблем е свързан със сегашното ми състояние. От почти 2 месеца почти не мога да стана от леглото, почти не се храня, с мъка пия вода, на няколко пъти бях в болница, за да ме закрепват със системи, но съм чувствам ужасно Sad.. Тъжна съм, никой не ме разбира, хората дори не знаят как да разговарят с мен вече.. Отделно живея с приятеля си далеч от България и дори нямам други близки освен него тук. Не съм ядосана на бебето, просто се чувствам ужасно, но единственото, което чувам от всички е: "утре може да е по-добре.." или "скоро ще свърши..".. И знам, че няма как да ми помогнат, но просто искам да спре това гадене, искам да се почувствам нормална, да мога спокойно да се изкъпя или да изляза навън.. 😢. Може би има някоя като мен, която също има нужда някой просто да я разбере?
Аз те разбирам Hug

# 55
  • Мнения: 775
Радвам се, че виждам такава тема, за да мога да споделя!
Моята бременност беше от началото много проблемна. Няколко часа след двете чертички се появи кървене. Когато видях теста плаках от щастие, защото преди това преживяхме много тежка катастрофа, в която за щастие не пострадахме сериозно, но изобщо не очаквах да се е получило.
Към 12-13та седмица кървенето спря, но бяхме постоянно по спешните кабинети. След това се видя, че шийката ми е скъсена. Лежах до 9ти месец. Ставах само за душ и набързо да ям. Качих 30 кг, плачех почти всеки ден, че няма да мога да износя детенцето ни до безопасни седмици и аз ще съм причината за това. Всеки ден се събуждах със страх. Беше ужасно, ужасно. Стигнах безопасните седмици, уж щях да се успокоя, но не! Не исках да раждам преждевременно, толкова ме беше страх... благодарение на мъжа ми не се побърках. Не знам как изтърпя и той този кошмар толкова месеци. Много ме подкрепяше и ми даваше сили. В крайна сметка преносих. Когато ми се спукаха водите, нямах търпение да си гушна малкото човече, но имах тежко раждане, завършило със секцио. За щастие не бях под пълна упойка и момента, в който изплака, беше най-щастливия в живота ми. Нямаше никой в стаята, в която ме оставиха след раждането, за това позволиха на мъжа ми да остане с мен и бебето колкото време искахме. Беше наистина прекрасен момент за нас. Но... след като се прибрахме и останахме само тримата се започна “купона”. Буквално не знаехме къде се намираме. Имах ужасни проблеми с кърменето. Малкото с ужасни колики. Няма сън, никакъв, докато се иЗцедя и да затворя очи, вече ги отварях. Дебела, подута, с огромен корем 8-9 месеца след раждането си изглеждах бременна, подтисната бях много. След раждането не усещах тази връзка майка-син. изпитвах голяма вина за това и се чудих защо е така. Като съм подпитвала приятелки наскоро родили как се чувстват, нямаше нищо общо с това което ми беше на мен. Всичко им беше цветя и рози, ресторанти, кафета, а аз не знаех на кой свят съм, рошава, зле изглеждаща, изнервена. С времето тези чувства изчезнаха, взех се в ръце и всичко си дойде на мястото.
Вече година по-късно изглеждам както преди да забременея, справяме с мм двамата, без особено напрежение. Не мога да се отделя от малкия дори за ден. Няма значение колко съм изморена, изтощена, колко ми се иска понякога да Се наглася и излязла, не искам да изпускам и ден без сина ми, просто защото всеки ден той се променя и прави нови неща, достатъчно ми е само да му чувам смеха и “мамаааа” Simple Smile
Това е моята история. Надявам се да не съм станала досадна и да не е много объркано, но го написах емоциолно!

# 56
  • Мнения: 421
Здравейте! Много се радвам,че открих тази тема. С мъжа ми 5 госини се опитваме да имаме деца . На 25 години съм. Миналата година правихме ин витро в Турция. Имала съм паник атаки. И единия път когаъо пътувахме отново получих,но знаех,че съм по-близо до мечтаъа си и стиснах зъби. Забременях от първия път. До 6 седмица всичко беше много добре,бях най-щастливия човек. Тогава ми и смениха турското хапче с утрогеатан,защото ми свърши. Дали от хапчето,дали наистина си изпаднах в депрвсия или всичко взето заедно+хпрмоните и от самото ин витро. Но след тази седмица започнах да се чусъвам,тъжна,меланхолична,апатипна. Мислих си,чв ще стана дебела и ММ няма да ме харесва. Чудех се какво ще правя,в един момент си мислих,искам ли го това дете и се чуаъвах толкова ужасно,че си мисля тези неща. Защото знаех колко много го исках и првз какво минам за да го имам. Прокървих два пъти. Втория път лежах в болница и при изписването ми казаха,чв бяма сърдечна дейност. Много плаках,обвинявах се,че. е заради мен,беше ми много мъчно. Сега с ММ мислим отново да заминем за трансфер,а така се притеснявям да не усещам всичко това пак,защото много го искам. Колкото се притеснявам да замина за Турция,толкова и го искам. Дано всичко мине .

# 57
  • някъде в орбита...
  • Мнения: 2 913
Докато бременеех толкова мразех коментари от типа "Това е най-хубавото време, наслаждавай се"- наслаждавай се ти, патко, дето ми го казваш, щото на мене не ми беше хубаво, нито удобно, нито приятно, нито спокойно
И го повтарят, все едно просто не ги чуваш...

Депресия вероятно щях да развия, ако не бях толкова бясна.
Скрит текст:
В къщата ни не е имало "нежелани" деца. Обичани са, обгрижени са, и не ги сменям за нищо. Но когато съм "много" бременна и заради хормоните ставите ми са неизползваеми (станах неподвижна, ползвах патерици и т.н.) и съответно е постоянна болка, да ми кажат че това са най-хубавите ми моменти, е грубо. Когато едно определено дребно реши, че близо два месеца ще седи с пети опрени в ребрата ми, при което нито жлъчката ми работеше нормало, нито гръдния ми кош го прие добре, нито дробовете ми можеха да се отворят напълно, около мен се скъсваха да писукат колко трябва да се радвам че нося дете. Или когато нямаше как да се контролират повръщането и главоболията и всички други екстри, до положение да почна да губя тегло вместо да качвам, и така няколко месеца - исках да зашия устата на някои хора, честно.
Но нищо не бие ситуациите дето имах след като с раждането се приключеше. Те обаче са за друга тема (ако има такава). Интересното е, че повечето такива бисери дойдоха от хора, които се предполагаше да са ми близки, т.е. да са запознати със ставащото Expressionless
Повечето хора минават през некрасиви, и дори мрачни моменти по време на бременността. Важното е да има на кого да се опре майката, чисто емоционално, за да може да излезе на повърхността отново. Или, ако се стигне до откровена депресия, да е до нея при третирането.

Последна редакция: чт, 23 юли 2020, 01:09 от InaV

# 58
  • Мнения: 53
Здравейте! Много се радвам,че открих тази тема. С мъжа ми 5 госини се опитваме да имаме деца . На 25 години съм. Миналата година правихме ин витро в Турция. Имала съм паник атаки. И единия път когаъо пътувахме отново получих,но знаех,че съм по-близо до мечтаъа си и стиснах зъби. Забременях от първия път. До 6 седмица всичко беше много добре,бях най-щастливия човек. Тогава ми и смениха турското хапче с утрогеатан,защото ми свърши. Дали от хапчето,дали наистина си изпаднах в депрвсия или всичко взето заедно+хпрмоните и от самото ин витро. Но след тази седмица започнах да се чусъвам,тъжна,меланхолична,апатипна. Мислих си,чв ще стана дебела и ММ няма да ме харесва. Чудех се какво ще правя,в един момент си мислих,искам ли го това дете и се чуаъвах толкова ужасно,че си мисля тези неща. Защото знаех колко много го исках и првз какво минам за да го имам. Прокървих два пъти. Втория път лежах в болница и при изписването ми казаха,чв бяма сърдечна дейност. Много плаках,обвинявах се,че. е заради мен,беше ми много мъчно. Сега с ММ мислим отново да заминем за трансфер,а така се притеснявям да не усещам всичко това пак,защото много го искам. Колкото се притеснявам да замина за Турция,толкова и го искам. Дано всичко мине .

В никакъв случай не се обвинявай. Причини за случилото може да има много, но в никакъв случай не е това че си била депресирана и объркана.  По-скоро погледни хладнокръвно на случилото се и направи ако е нужно изследвания, за да се види каква може да е причината и да не се повтаря вече. Това е твоята възможност да промениш този лош спомен и дай Боже пътуването към Турция да свързваш с едно здраво, сладко бебче. Стискам ти палци!

# 59
  • Мнения: 421
Здравейте! Много се радвам,че открих тази тема. С мъжа ми 5 госини се опитваме да имаме деца . На 25 години съм. Миналата година правихме ин витро в Турция. Имала съм паник атаки. И единия път когаъо пътувахме отново получих,но знаех,че съм по-близо до мечтаъа си и стиснах зъби. Забременях от първия път. До 6 седмица всичко беше много добре,бях най-щастливия човек. Тогава ми и смениха турското хапче с утрогеатан,защото ми свърши. Дали от хапчето,дали наистина си изпаднах в депрвсия или всичко взето заедно+хпрмоните и от самото ин витро. Но след тази седмица започнах да се чусъвам,тъжна,меланхолична,апатипна. Мислих си,чв ще стана дебела и ММ няма да ме харесва. Чудех се какво ще правя,в един момент си мислих,искам ли го това дете и се чуаъвах толкова ужасно,че си мисля тези неща. Защото знаех колко много го исках и првз какво минам за да го имам. Прокървих два пъти. Втория път лежах в болница и при изписването ми казаха,чв бяма сърдечна дейност. Много плаках,обвинявах се,че. е заради мен,беше ми много мъчно. Сега с ММ мислим отново да заминем за трансфер,а така се притеснявям да не усещам всичко това пак,защото много го искам. Колкото се притеснявам да замина за Турция,толкова и го искам. Дано всичко мине .

В никакъв случай не се обвинявай. Причини за случилото може да има много, но в никакъв случай не е това че си била депресирана и объркана.  По-скоро погледни хладнокръвно на случилото се и направи ако е нужно изследвания, за да се види каква може да е причината и да не се повтаря вече. Това е твоята възможност да промениш този лош спомен и дай Боже пътуването към Турция да свързваш с едно здраво, сладко бебче. Стискам ти палци!
Благодаря ти,много! Когато започна да говоря уж в "надсмешка",че се притеснявям ,близките ми започват това е нормално,това е най-хубавото. Знам,че е най-хубавото и не искам да се чусвам така. Имала съм 2 депресивни оериода в живота си и знам какво,за товя се плаша. А тези мисли,дойдоха след като една позната сподели,че се чудтва така и си го наумих,и зспопнах и за ги мисля....

Общи условия

Активация на акаунт