За неразбраните майки/баби и отношения с деца/внуци

И после започва реването от младите майки - бабите работят, само ходят насам-натам с приятелки, занимават се с разни плетки и цветя, и никога не идва да ми помага, когато имам нужда, не можем на едно заведение да излезем, не искат нищо да направят... Което само показва как се вдетиняват младите родители и очакват майките им да са им майки, ама в същото време се и тръшкат, че не ги възприемали като възрастни.

Въпрос на организация - моите деца съм ги гледала съвсем сама и въртях цялото домакинство; майка ми съм викала на помощ единствено да отида до аптеката, когато децата са били болни и ходех на зъболекар в Перник.  Това е. Не умрях, не се разболях и не ми пораснаха мустаци.

Гледали сме си сами децата с известна помощ от работеща, неживееща с нас баба /свободни вечери за нас, някоя и друга допълнителна за децата почивка през лятото/.

 Сега внуците са далече. Радваме им се, стараем се да бъдат колкото се може повече част от нашия живот и ние да участваме в техния, но те не са целият ни живот. Имаме нашите си отговорности, интереси, занимания, приятели. Контактуваме редовно по скайп, а когато се срещнем /на тяхна или на наша територия/ хем им се радваме, хем се стараем да помогнем и на дъщерите си - справят се перфектно  сами, но е приятно да "поглезиш"  собственото си дете. Що се касае до внуците - не мисля, че съм от глезещите баби. Обгрижвам, четем, играем, но нямам проблем да коригирам неприемливо поведение.

Отговорността за отглеждането на малките е на родителите им. Ето защо питам, съобразявам се с изисквания и следвам инструкции. Съзнавам, че доста неща бях позабравила, а и много промени са настъпили с годините / Бях изумена, че на бебета може да не се дава вода./Не бих приела, обаче, и тезата на някои майки тук: "Непоискани съвети не искам!". Считам, че сме равнопоставени и всеки в семейството може да си каже мнението по всякакви въпроси. Изказвам съмнения, събирам и давам информация,  споря понякога, нооо- за децата решават родителите, точка! Нищо не крия  и не правя зад гърба им, не коментирам пред малките, не се правя на добрата разрешаваща баба. И понеже не смея да се товаря с чужди отговорности - поне засега предпочитам наблизо да има  родител, който може да се отзове бързо при спешни случаи т.е. ако не е наложително, не искам държавна граница между родителите и детето.

Не е задължително, разбира се. Но ако има изначално нагласата за повече деца, да позволява да й помагат и да не се скапва покрай първото си дете така, че да няма сили за повече.

С моята свекърва стана точно така.
Когато родих големия ми син направо "превъртя". Дойде в болницата човек, когото не познавах. Имах буквално чувството, че и се е родило дете, а не и го дават.
В разговор по-късно каза нещо от рода на, че сега с това дете няма да прави грешките, които е правила. Тя се измъчваше от проблемите, които имаше дъщеря и и точно така я разбрах.
След време се поуспокои. Но когато беше на 2 години искаше непременно да и го дадем да го гледа (в друг град). Обясняваше, че ние не се справяме по нейните критерии. И реагира негативно на това, че забременях с второ.
Постепенно се успокои, радва се много и на трите ни деца.