осиновената ми дъщеря

Мдамм, това предполагам не е изненада....

Осиновителите, които са върнали детето със заболяване не са постъпили никак добре, според мен. Защото ако беше тяхно, щяха да направят всичко възможно да го лекуват и едва ли щяха да го изоставят. Постъпили са като некачествена стока и са направили рекламация. Именно затова всеки трябва много добре да си помисли за какво има сили и морал и ако няма, да не го прави.
Дължи тази елементарна честност на себе си и на другите. Защото децата не са стока, а човешки същества и всяко едно от тях има право на безусловна обич и приемане, независимо от произхода си. Ако човек не може да ги обича безусловно и не ги приеме като свои, а като осиновени, както е писала и авторката на темата, по- добре да не осиновява. Ако осиновителите в случая на Стрина Калина бяха приели осиновеното момче като свое, щяха да го обичат като свое и никога нямаше да го върнат, а щяха да го лекуват. Директорът от примера на Мама Ру също е потресаващ, защото е постъпил като продавач консултант.
Лично за себе си, след като родих, съм си мислила, че бих осиновила, за да дам любов и дом, топлина и надежда.  Но това бих го направила само с добър и всеотдаен човек до себе си, а за съжаление сама отглеждам децата си. Преди да родя обаче бях готова и земята да изровя, но да имам дете. И бях готова за дълъг и тежък път, дори и без партньор. Все пак, тъй като никога не бих останала без деца, защото за  мен такъв живот е трагедия, ако не можех да родя, да, бих осиновила и бих дала всичко от себе си, за да обичам това дете като свое, а не като осиновено.
Всеки един знае през какво е минал, каква цена е платил. Моята не беше никак малка. Но и три пъти бих минала от там, за да стана майка и секунда не съжалявам за усилията, струваха си.

Nataka, гледаш на нещата твърде елементарно сякаш. Представи си едни хора, вече не толкова млади, опитващи се години наред да имат дете. Лекари, болници, пари, нерви, съсипани надежди и вечно неидващата радост да имаш дете. В един момент се примиряват, сядат, мислят и взимат решението да осиновят дете, което решение не е за ден, то също е плод на един дълъг процес - първо да се примириш, че не можеш да имаш дете и от там да приемеш и осмислиш идеята, че ако искаш да имаш дете, само осиновяването е варианта за теб. И накрая осиновяват, което също не става за ден, или месец. И си казват " ето, след всички мъки и ние ще имаме щастие и спокойствие". И в този момент бууум - осиновеното ЗДРАВО дете е с нелечимо заболяване, което ще налага ежеминутни грижи докато си жив. Аз ги разбирам хората, вероятно на тяхно място бих направила същото. Защото в крайна сметка тези хора, минали през целия ад на борба за дете, имат правото да се радват на здраво дете. И е едно детето да развие някакво скрито заболяване на по-късен етап, съвсем друго някой да ти представи за здраво дете със мнооого сериозен и нелечим здравословен проблем. Да, това не е магазин, но когато не можеш да имаш собствено дете и осиновяваш, имаш пълното право да искаш здраво дете.

Всеки родител  има очаквания за здраво дете и като разбере за болест или проблеми в развитието преживява срив. Всичките му фантазии се сгромолясват. Важи за всички, включително за лично родените. И пак има случаи на отказ от детето, хората не могат да го понесат.

Стрина Калина, а ако след много опити се бяха сдобили със свое дете и то след време развие признаци на тежко заболяване, дали щяха да го изоставят, как мислиш?

Много деца с проблеми по домовете са резултат точно от това.

Има и хора, които го правят, но ми се струва, че омешваш нещата.
Когато родиш дете със заболяване, това е просто лош късмет, лоша комбинация от гени, повреден ген, както искаш, така го наречи.
Когато ти дават болно дете за здраво, това е умишлено подвеждане. Защото на мен ми се казват условията, на които трябва да отговарям, за да осиновя и трябва да знам всичко преди да реша да го направя. И със сигурност ако ми кажат, че ето това дете е неизлечимо болно и могат да ми предложат него за осиновяване, познай ще се съглася ли? И въобще не мисля, че много хора биха се съгласили. Прекрасно разбирам, че всяко едно дете, без значение осиновено, или биологично, може да развие тежко заболяване, никой не е застрахован. И това е съвсем различно от ситуация, в която те лъжат, че едно дете е здраво, за да го осиновиш.

Съжалявам, че ще направя такъв елементарен пример, но явно не разбираш какво говоря. И дебело подчертавам, че е супер елементарен пример, ама искам да се замислиш. Представи си, че отиваш да си вземеш домашен любимец от приют и ти казват " имаме само едно, но е неизлечимо болно и ще трябва да напуснете работа, за да му осигурявате грижи 24/7". Това е информиран избор - знаеш проблема и въпреки това решаваш, че искаш точно него. И вече от там нататък се оправяй както можеш. Ама е друго да ти кажат " само едно е, напълно здраво, никакви проблеми", ти се радваш, взимаш го и се оказва, че е много болно и или трябва да го върнеш, или да напуснеш работа, за да се грижиш за него. Това е измама и умишлено подвеждане.
А сега си представи, че домашният ти любимец ражда тежко болно кученце. Ще го изхвърлиш ли, или просто ще се примириш и ще го гледаш колкото ти позволяват силите? Тук вече е въпрос на личния ти избор, защото кучето е твое, не са те излъгали, че е здраво, за да го вземеш, просто лош късмет.
 Така и с разликата между това да родиш болно дете и да ти дадат болно дете като уж здраво.
И силно се надявам да ме разберете точно и правилно, а не да ми скочи някоя с възмутеното " Ама каааак може дете с куче да сравняваш!". Не сравнявам дете с куче, сравнявам ситуации и дори с дете е много по-сериозно.

Натака, темата ако забелязваш не се отнася за теб, би ли, не би ли осиновила, нито някой се интересува каква цена някой от нас платил за нещо си, тъй че не виждам смисъл от чаршафите ти. Темата е за жена с вече осиновено дете, което в момента е объркано от ненавременната поява на БМ. Не знам как пространните ти реферати що не би осиновила биха помогнали на авторката, нито поученията ти на чужд гръб ще й дадат представа как да достигне до детето си. Ако толкоз държиш да говориш за себе си, може да си отвориш специална тема. Тази е за съвсем друго.

Извън темата е, но да напомня учтиво, че за някои "болести" трябва време за да се проявят.

На авторката, трябва й не психолог, а адвокат според мен. И колкото и да е разбираща малко да скръцне със зъби и каквито и срещи, познанства и подаръци до 25тата година на дъщеря й да минават през нейното одобрение. И точка.

БМ се намесва не където й е работата и това тийнче се обърква тотално. Освен това, след като и лъже и краде, със сигурност има и другите нелицеприятни поведения на реактивна привързаност, което още веднъж накланя везните към момиче във висок риск от бягство, тийн бременност, залитане по наркотици, религиозни секти и де що има с промиване на мозъка.

Един добър адвокат, малко по-устат по отношение на престъпления и наказания и да видим.

Аз бих посъветвала авторката да не се противопоставя на дъщеря си да се види с биологичната си майка. Ако иска да живее с нея обаче да навърши пълнолетие. Също подкрепям авторката да потърси психологическа помощ за себе си и за момичето, ако то се съгласи. И да я нарича просто "дъщеря ми".

Нещо се бъркаш с тези 25 години. Стане ли на 18, нищо не може да ѝ каже, още повече пък да контролира.

И какво ще направи добрият адвокат? Ще влезе в главата на осиновената и дъщеря и ще я накара да не мисли повече за майка си и да не приема подаръци от нея? Ще и помогне да не иска да иде при нея?

След навършване на 18г тя няма никакво право да се намесва в отношенията на дъщерята с когото и да било.

Тя и сега, без адвокат може да скръцне със зъби, но какво ще постигне? Ще стане смешна, обсебваща,  несигурна в себе си, в очите на 17г момиче, а то ще чака със затаен дъх да навърши 18г за да се скатае при добричката, прекрасна, подаръчна мама, която не изисква, не се кара, не забранява и е върха на сладоледа.

Дъщеря ми скоро ще навърши 17г и отдавна я възприемаме като разумен човек, а не невменяема. Обсъждаме защо не сме съгласни да иде някъде, но не и забраняваме срещи с роднини само защото не ни харесват на самите нас  На 17 и половина може и да е отлетяла да учи другаде и няма да сме там да и казваме с кого да се вижда и с кого не.

Не съм чела всички постове, разбрах само че момичето е и с проблемно поведение.
За мен, какво е трябвало да се направи по- рано, когато се е появила БМ на хоризонта и не е направено, вече е без значение.
Важна е ситуацията сега, а тя е елементарно проста- момичето, което вече е на 17, иска да отиде да живее при БМ.
Ако осиновителката има малко здрав разум, ще й събере багажчето и ще я изпрати до прага, като й каже, че винаги тази врата ще е отворена за нея.
Вероятността да се завърне за нула време, е почти 100%.

Никакви адвокати не й трябват, не й трябва да се бори с пиклата, нито с онова недоразумение, решило да си играе на майка по никое време.
Просто да ги остави да си посърбат попарата една на друга.
Никакъв друг печеливш ход не виждам за авторката.

И аз като Абсурт бих постъпила, само че с тая разлика, че моята врата щеше да щракне плътно и необратимо зад гърба на пиклата. И това щеше да й бъде обяснено предварително, така че тя да може да направи информиран избор. При мене няма - на ти куклите, да ми парцалките. Нямам нерви за късане и време за губене.

Има някакви други проблеми тук и появата на БМ е само катализатор. Каквото и да е, аз не бих позволила да бъда разигравана. Каквото и да ми коства това.

А ако беше твоето биологично дете, което иска да заживее с приятеля си, пак ли така щеше да хлопнеш вратата?
Или викате, с биологичните няма проблеми, никога не се бунтуват, всички са отличници и се разбират с родителите си.
Приемам, че ситуацията е истинска и не ми се струва невероятна изобщо, даже да не бяха намесени осиновяване и биологична майка. Имах приятелки, които бягаха от къщи, предпочитаха майките на гаджетата си или лели, братовчедки, защото такива познати са по-забавни, не изискват, не налагат правила. Слава богу, никои от родителите им не им затвори вратата.
Пубертетът си е труден период и за родителите и за децата и без усложнения.