осиновената ми дъщеря

да, посоката е грозна. На мен ми идва вповече това с поклоните и благородното дело. Хората не си вземат бездомно кученце, че да им се благодари или да им се казва, че правели благородно дело. И по правило така говорят хора, които за нищо на света не биха осиновили и изпитват чувство за превъзходство, ако са се размножили собственокоремно и собственогенетично.

Благодаря, Андариел. Мен също много ме дразни като чуя такъв род приказки за благородство или че децата ми трябвало да са ми благодарни. Осиновяването е друг начин да бъдеш родител и друг начин децата, останали без семейство да имат такова.

Познавам млади хора с едно дете , заболяване  е противопоказно за второ и си осиновиха голямо ,над 3 години дете.Равни са им
Радвам им се.Също приемам  и сина ми да осинови, и аз съм искала, но не  е само желание а  и условия.
Та стига с глупостите.Това е нормално нещо.

Всеки човек е различен. Честно казано, не мога да отговоря бих ли, или не бих осиновила дете, ако не мога да имам свои. Може би не бих, но поради простата причина, че никога не съм имала развито майчинско чувство и мерак за деца, дори и собствени, а не заради нещо друго. За мен да осиновиш дете си е благородна постъпка, независимо от факта, че по този начин запълваш и една лично своя потребност. Това не значи, че изпитвам чувство на превъзходство към осиновяващите, или смятам собственокоремно родените деца за по-висши, по-важни, по-талантливи, здрави и красиви. Децата са си деца и имат нужда от нормална семейна среда. Има хора, които осиновяват и такива, които просто не могат да приемат да гледат дете, родено от друг. Не разбирам защо се палите чак толкова, че някоя си, която ви е никаква, мисли по друг начин. Обаче, много е грозно поради различни мнения, да се стига до някакви обидни квалификации по адрес на деца, независимо лично родени, или осиновени.
Единственото, за което съм категорична е, че не бива да пада тайната на осиновяването. БР декларира с подписа си, че не желае това дете и е супер тъпо някой ден това дете да ѝ се появи от нищото, защото комшията, или осиновителите са му казали коя е майка му. Случаите като при Мама Ру са по-скоро изключение, където институциите са оплескали цялата ситуация, позволявайки постоянни контакти с майката.
Аз пък знам за случай на осиновено момче, което по документи е абсолютно здраво. Да, ама не. Малко след осиновяването осиновителите разбират, че е със сериозно заболяване и го връщат в дома. После осиновяват друго. Правилно ли са постъпили, или не са?

Андариел,
Инстинкт, какво да ги правиш собственокоремните и собтвеногенетичните.

Стрина Калина, аз пък съм чувала от майка си за обратния случай. Действието се развива 70-те и 80-те години на миналия век. Семейство осиновяват бебе. Минава врем и се оказва, че детето е с увреждане, заради което е в инвалидна количка. Директорът на дома среща семейството, познава ги (явно са осиновили от техния град) и като вижда, че детето е с увреждане им казва, че могат да го върнат и да им дадат друго, което да е здраво. Да, законът позволява или поне е позволявал разсиновяване, ако се окаже, че детето е с тежко заболяване. Но бащата отказва с думите "Такъв ни е бил късметът". Но мисълта, че осиновеното дете може да отключи нещо е спирала не едно и две семейства от тази крачка и ги е оставяла без дете.
Марияна5, да, инстинктът за размножение е присъщ на всички хора. Осиновителите прибягват до осиновяване, когато има пречки да се възпроизведат. Има и една малка част, които имат биологични деца и нямат репродуктивни проблеми, но искат да дадат дом и шанс за по-добро бъдеще на едно отхвърлено дете. Тяхното е алтруизъм, но са малко тези хора.

Който не може да понесе неизвестните не осиновява. Осиновяването е доброволно.

Тук обаче са ми твърдят, че собствените гени нямало да наторят айнщайнчета...
Изкривяват се нещата, защото за някои е необходимо.

Междувпрочем имам познати, които преди време осиновиха близначета - сладки синеочковци, изоставени от самотна майка, която вече имала едно дете и още помня колко опиянени от радост бяха родителите и цялата им рода. Вече са много палави и умни първолачета, но и те извадиха голям късмет дечицата да не са с някакво заболяване. Обаче темата не е за това кой какво би или не би направил, а за съвети към авторката, която има проблем с БМ на дъщеря си. Не е зле да се придържаме към нея. Останалото е чесане на езици.

Всяка майка си защитав децата както може.

За тази жена няма полезен ход.
Просто си прежалва всички усилия до момента и това е.
Животът я в прецакал.

[quote author=anie11 link=topic=1261218.msg41612453#msg41612453 date=1603
 Обаче темата не е за това кой какво би или не би направил, а за съвети към авторката, която има проблем с БМ на дъщеря си. Не е зле да се придържаме към нея. Останалото е чесане на езици.
[/quote]
Така е. Обаче вече почти нищо не може да се направи. Съветите ни са твърде закъснели.
Ако БМ издири непълнолетното си дете и някой "доброжелател" разкрие тайната на осиновяването то родителите могат да ги осъдят. Но тук това не се е случило.
Когато са се появили проблемите с момичето е можело да се обърнат към психолог, но май не са го направили.
Четири пропуснати години, през което детето расте и се стреми към БМ заради подаръците, увещания, мечти за по-хубав живот... Знам ли какво му е в главата. Нормалните търкания между поколенията може би са се изкривили до "те не ме разбират/ обичат/ подкрепят (разбирай не ми дават всичко, което поискам), защото са ме осиновили". И започват едни фантазии на осиновеното дете, което издигат БМ до пиедестал на мъченица и жертва и демонизират осиновителите като лошите хора, които ги държат разделени.

Не мисля, че няма полезен ход. Да, ужасно трудна и деликатна е ситуацията, но с помощта на подходящ психотерапевт, който да помогне и на двете страни да влязат в положението си, могат да се получат нещата. И ще се, рано или късно. Просто й трябват правилни насоки и подход, както и много мъдрост и търпение, все пак това е детето на авторката.

Само, че детето не мисли така.
А то е на 17,  готово отгледано.
И явно не му пука, че не мисли така, както се очаква за приемливо. Не му пука за това, което се очаква от него.
Какви психолози?  Защо смятате, че ще се съгласи? Да го заведат при някоя леля, за да му каже, че не това, което прави не е хубаво?

Какво може да им каже терапевтът? Нищо.  Той не може да ги съветва, защото няма полезен ход, нито да ги подтиква. Решението те си го вземат. Резултат неизвестен.