За порастването или колко "бързо минава времето"...

Креми 
Като се прибрахме от родилния дом с малкия, още първата вечер, погалвайки за лека нощ главата на големия, сякаш изведнъж осъзнах как моето малко момче е вече голямо. Изглеждаше ми огромен, може би защото 3 дни гушках основно едно мъничко, току-що родено човече, не знам От тогава все това си мисля... колко бързо лети времето, как си минаха тия години Ето вече големия е предучилищна, а малкия - доскоро бебе - вече е на ясла.

Разплаках се, много ... стана ми тъжно ...

Спомням си думите на майка ми, която като разбра, че ще имам момче ми каза "Ще порастне малко, и ще си последния човек, когото иска да вижда."

И свекърва ми, с двама сина, го потвърди. Мъчно ми е ... няма да ме иска в един момент, колкото и да се опитвам да съм модерна и готина майка сигурно ще се срамува един ден от притесненията ми къде е, и кога ще се върне.

О, Боже! Това, дето спи в момента, беззащитното няма да има нужда от мен.

Креми, що ме разтрои така?

Да. 

Това не е емоционален тормоз, Верджи, реалностите са...
И ти си оставила мама и тате, за да започнеш свой живот, сега е твой ред да бъдеш оставена и да дадеш на мъника крила, за да избере сам някой ден посоката си ...от друга страна от теб зависи колко точно "далече" ще сте един от друг с твоето момченце - сега е момента да си запазиш местенце в сърцето му и когато порастне да мисли за теб така:

На майка ми


Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.

И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.


Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освожавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.
Христо Фотев

Настръхнах, и ми стана тъжно  . От известно време забелязвам точно това- как големият ми син расте, и все по-ясно осъзнавам, ч той става голям. Когато гушна , или погаля малкия си спомням как съм гушкала големия, и как бързо е отминало времето.Сега, ако мога да получа целувка за лека нощ съм доволна. Когато падне ,и го вдигна, се сещам как съм  вдигала и успокоявала баткото... Знам, че времето няма да се върне, знам, че дори това което имам сега ще отмине..Но поне сега изживявам по-пълноценно всеки миг с малкия, миове които съм пропуснала, неща, които съм пренебрегнала. Все по-често мисля за момента, когато ще си тръгне...

 Знаете ли какво правя? Карам мъжа ми да се обади на майка си да я чуе как е, да я зарадва. Но по-честият му отговор е -  " Няма да е днес..." Само като си помисля, че утре това ще го кажат моите деца...

Разплаках се докато четях текста на Креми защото точно това ми се случва в момента. Усетих порастването на големия ми син когато започна да се дърпа от мен и да не дава да го прегръщам и целувам. Сега ако искам да го погаля го чакам да заспи. Понякога много ми се иска като минава покрай мен да го погаля по главата, но като си вдигна ръката стигам само до носа му. Много ми се иска да седне и да се гушне в мен, но той седи на стола пред компютъра и дори не ме поглежда. Скоро сигурно ще спре и да споделя с нас какво му се е случило през деня. Ще започне и стаята си да заключва. Не ми се иска да е така, но нищо не мога да направя освен да проявя разбиране и да го пусна да расте. Мога единствено да стоя тихо до него и да му погамагам незабележимо.

 разплака ме. може би защото големият ми син/ 8-ми клас в езикова гимназия/ , започва в ново у-ще и аз изведнъж осъзнах, че е пораснал.
 а довчера беше "момчето" на мама.
  става  ти мъчно като виждаш как малкото момче е изчезнало , и поглеждаш с гордост младия мъж до себе си./ особено като го гледаш отдолу-нагоре /

  Разплакахте ме. Боже, като се замисля, колко малко време прекарваме с децата и колко сме изнервени 
  Извинете ме, но не мога да пиша в момента

Когато плаках оставяйки Йоанка на ясла, не беше от тъга или нещо друго. беше защото осъзнах, че е вече голяма! Осъзнах, че "вчера" ме риташе в корема, но това беше вчера. Днес тя ходи на ясла, ще започне да има другарчета, все по-често ще казва "МА" (саМА) и няма да има нужда от мен .........................

Наистина бързо минава времето ......... LIFE IS LIFE

Всяка една от нас знае, че така ще стане. Уж сме подготвени, но все пак .....

И аз се разплаках... Още на първите изречения... така и не успях да прочета всичко. Може би по-късно...

А идва петък - първият учебен ден на голямото ми малко момче...
Още от началото на седмицата убеждавам сама себе си колко овладяна трябва да бъда и как не трябва да позволявам на нито една-единствена сълза да докосне страните ми... Но детето ми пораства и аз съм малко тъжна. Но може би именно сега трябва да прочета всичко отначало... И може би, но само може би, това ще попривърши запасите от сълзи... И тогава - в петък ще бъда само усмихната, а не усмихната през сълзи и ще говоря уверено, без гласът ми да трепери, и няма, обещавам, че няма, да се замислям точно тогава какво означава този ден за всички нас...

Kremi, стихотворението е пленяващо и прекрасно и тъжно - толкова истинско... Давам си сметка колко много искаме и ние от родителите си и колко много ще искат децата ни от нас. И как мигът, в който са сгушени в нас, търсят топлината на устните и ръцете ни, закрилата, ще отлети твърде бързо......

Честито ти първолаче, Тони!   
Какво да кажа по темата - разума шепне едно, сърцето друго, че и плаче, пустото му сърце.
Онзи ден му пея една от "нашите" глупави, измислени и заядливи песнички с тъп текст: "Самуилчо е прасе, с розово дупе" и пр.
Той обикновено ми отговаря също с такава, измислена от него, глупава песничка.
А този път изпя: "А мама, а мама е страшно красива!".
Първо се засрамих - аз пея за прасе, той - такива хубави неща.  После пък ме бодна - ей на, расте малкият ми смешник...

Креми ,накарани да се замислим над тема която всяка една майка избягва....
Наистина вчера беше малкото вързопче което скимтеше в ръцете ми а сега.................. ,ходи на градина и открива света без мама.Всяка вечер му казвам че винаги ще е бебчето на мама  а той ми казва:Аз вече голям....... ....и не иска да го гушкам и цункам.............. .Искам си бебчето.......................

Много истинско, но много тъжно. Аз също плаках.
И аз подсещам мъжа си да се обажда на майка си и аз също знам, че един ден ще се случи същото с нас. Сега Божидара е на 3, но вече иска да прави всичко сама. Не ми се мисли какво ме чака след още няколко години. Но аз също не давам на нашите да ме прегръщат и целуват, така че не мога да очаквам нещо различно. Само се моля да е жива и здрава и да си избере верния път в живота. 

Благодаря, Василиса! 
Аз пак не успях да прочета докрай пуснатото от Креми - още на първите изречения и ме побиват едни тръпки, не е за разправяне...
Явно съм в някаква емоционално-сълзлива фаза, силно избухлива и с много странични ефекти при комбинацията и с вълнуващи писания на тема израстването на децата ни