Чувствам се, като затворник

Тя така го казва, че е от "градеца", да, но виж, търси ясла за 5-месечното бебе. Не че е лошо - разбирам я, просто очевидно и иде "ташкън", дет се вика. И в голям град да беше - най-вероятно нямаше да е много по-различно. Но то си е първосигнална реакция - не можем да обвиним себе си, че не сме подготвени и търсим отдушник. Даже не за вина, за едно признаване на обективни факти дори често човек не ще и не ще да го стори. Всички го правим. Само дето едни си го признаваме.

Ние с мъжа ми винаги сме се чудили пък на нашенското: "Малки деца - малки грижи, големи деца - големи грижи.". Ми с нищо таквоз не можем да се съгласим. И за двама ни бебешкият период си остава най-мъчителен - нищо не може да ти каже човечето, няма комуникация добра, докато се напаснеш, минали месеци. И си прикрепет към човечето дребно постоянно. А ние, като поколение, не сме навикнали масата с това.
Като гледаме - нашите децата, колкото повече растяха и растат, толкоз по-лесно ни беше и е. Сега едното си е пълнолетен студент, другото - в гимназия - ми комуникацията е като с големи  хора, никакви грижи не ми създават. Обаче ако трябваше да родя трето дете, направо бих си наела една бавачка от самото начало, да ме поотменя за по някой час. И пак сигурно първите две години биха ми били най-терсене.

Част от обществото издига на пиердестал раждането и гледането на дете и често това е грижа 90% на майката. Защото нали от майката няма по добро. Пропуска се, че бащата може също да предложи грижа и то не по зле от майката. Модерно стана и да се гледа детето от родителите само без помощ от баби. За платена помощ /детегледачки, чистачки/ не сме дорасли като общество. Често се гледа и осъдително, защото едва ли не си го захвърлил, не полагаш грижа, каква майка си, а дори и че не заслужваш да имаш дете. След една по тежка седмица е лесно да глътнеш вода и трудно да изплуваш и във времето се натрупва.
Иначе е най лесно да се каже - ми така е с бебе, живота се променя, ти какво си очаквала, не си била подготвена и затова така, хормони са, ще ти мине, 2 години забрави са себе си, не си важна, ти нямаш значение, само бебето е вежно и т.н.

Така е.
Освен това днес е още по-трудно и поради това, че човекът в нашето общество е свикнал от малък на доста повечесвободи и лично време и пространство от децата от предходни поколения. И когато изведнъж това се ореже рязко, се стига, логично, до пренапрежение, което избива по различен начин.
Лично аз винаги бих препоръчала да се търси помощ в отглеждането. Ние баби и безплатна такава не сме имали, обаче си плащахме на бавачки и при двете деца, защото и двамата работехме - мъжът ми поцял ден, аз - според ангажиментите, които нито можех, нито исках да орежа, щото после върви почвай отначало свободна професия и събирай клиенти. И там - който не го е минавал, той не е наясно как е. Обаче пък ни грам съжаление не съм изпитвала - това сме можели, така сме направили. Всеки си действа според неговата си ситуация. Важно е накрая задачата да има решение.

Има по-малка сестра, а ежедневието ѝ преди раждането е било изпълнено с бърсане на повърнато, наакано и напишкано и едновременна грижа за голям брой деца в не особено лесна възраст. Все пак е опит.
Но мисълта ми беше същата - никой не е подготвен. Не знам и отглеждането на по-малки братя и сестри доколко е такъв, защото в много от случаите е досаден за подрастващите и не носи особено положителни спомени. Пък и дори години назад, пак не са прехвърляли отговорността на децата, по-скоро по-възрастните жени са се грижили за тях.
Но то като в една къща има 5 жени, тежестта не е същата като да е сам човек.

Аз също не съм гледала малки деца преди моето, но и не съм се оплаквала. Просто съм с темерутски характер и трудно нещо може да ме трогне. Не сме ползвали детегледачки, не сме имали баби. Пък и такива трепети да му се глади всичко, да е винаги по конец, да се вманиачавам в някакви режими и т.н. са много далеч от мен. Не казвам, че е като да си лежиш на дивана, но човек трябва да си избира битките и да си запълва времето с приятни неща.
Сега поне има толкова достъпни възможности, кеф ѝ на авторката електронни книги на 1 ръка разстояние, кеф ѝ филми, онлайн поръчки, видео разговори с приятели от цял свят, каквото ѝ душа иска. А разходката и в големия, и в малкия град си е все разходка.
Не вярвам да няма други майки там, само трябва да ги намери и да си правят компания.
И разбира се, когато бащата не е на работа, той поема грижите. Да ти почине главата, че не е на повикване 24/7, да поспи като човек, да си вземе една вана, без да е на тръни, че всеки момент бебето може да ревне, да се задави и т.н.
С една дума, малко по-спокойно да гледа на нещата. Ако си навива на пръста колко е трудно и гадно, няма да ѝ стане по-лесно.

Естествено е грижата за малко братче или сестриче да не е по вкуса на големите деца. Друго споделих - че тогава те поне ще  са малко по-наясно за какво иде реч от човек, който никога не го е правил.
Но мисля достатъчно го обясних и е станало ясно.

Не знам авторката дали сама се навива и защо и как се чувства. Не е споделила. А сценарии за ничий случай не мога да правя.  Може никаква помощ да няма, може да има - не знаем. Ако няма никаква, и както е на чуждо място - лично аз разбирам защо се чувства зле.

Здравей !
С първото ми дете се чувствах така. Особено зимата, когато се налагаше да оставаме повече време вкъщи. Нямах търпение да се върна на работа. Сега е различно. Имам бебе, второ дете. Някак започнах да осъзнавам,  че има толкова неща които мога да направя. Първата година беше трудна, бебето много ревливо и изобщо не спеше. Не усетих как мина. От зор не знаех дали е нощ или ден и нямах време да мисля къде са намирам и дали ми е комфортно 😉
Сега съм се отдала на децата и себе си. Чета много, гледам сериали, играя с децата, спя, отпускам се. Никога не съм вярвала, че ще го напиша или даже ще си го помисля. По-скоро мисълта, че ще тръгна на работа ми се струва затвор. А си я обичах. Въпрос на нагласа е, просто не бива да забиваш в една посока.

Безспорно е трудно, но създавайки деца, трябва да знаеш, че животът се променя. До каква степен ще стане това, зависи от много фактори. Ние помощ нямаме особено голяма в гледането на детето, отделно той е много ревлив и капризен, та може да се побъркаш съвсем. Но сега  е на 1г и 3 месеца, баща му го гледа, а аз уча и работя. Честно казано, въпреки трудностите, постоянния рев и ангажименти покрай детето, на мен ми харесваше цялото ми време да е за него. Мъжът ми никога е нямал против да го гледа за няколко часа, а аз да изляза да се разнообразя, но просто съм нямала желание. Ами, хубаво ми беше! Наслаждавах се на тези моменти, защото са наистина ценни и няма да се върнат.

До авторката: Имаш ли приятели и познати на новото място? Оглеждай се за други майки с бебета наоколо, някоя съседка или майка в парка. Потърси и в интернет групи, според мен имаш нужда от компания и контакти с хора със сходни интереси. Мъжът ти има ли приятели, колеги?
И аз съм в нов град, нямаме деца още, но няма и къде да ходим. Лятото постоянно излизах на разходки, на мъжа ми бързо му писва, но аз се разхождах с часове говорейки по телефона или слушайки музика. Не съм от най-общителните и не се сприятелявам бързо, а тъпия вирус прави нещата още по-трудни. Ние, обратно на вас се преместихме от по-спокойно място в голям град и двамата съжаляваме и планираме връщане. Не си представям отглеждането на деца на такова шумно, мръсно и опасно място. Помисли за детето, къде би имало повече природа, удобства, спокойствие. Дай си време да опознаеш и обикнеш новия град. Ако не се получи винаги може да обсъдите връщане. Успех!

Мисля, че проблема е в смяната на града. Без бебе се чувствам по същия начин. Преместих се от голям в малък град. Е, няма такава скука.

Преместих се от София в по-малък град май е около 80-100 хил, преди 16 години. Никога не ми е било скучно. Но виж, на село не отивам по никакъв начин. Не че ще ми е скучно, обаче ще ми е трудно и не е за мен.