За емоционалната страна

Видях постове, които ми звучаха като упреци.

Здравейте дами!

Въпреки, че аз съм още в началото на дългия път днес разбрах, че първата инсеминация е неуспешна. При подготовката за нея единствено ми биха инжекция за таймиране на овулация, която страшно много боля. Буквално след поставянето ѝ получих жесток спазъм и болка и се свих на стола, не можех да си намеря място. Коремът ми бе камък 5 дни и всичко ме болеше. Аз по принцип съм си куче и търпя на болка, обаче си беше гадничко. Ужасена съм от представата да ми бият пак такова нещо в корема, но съм готова на всичко и ще търпя каквото трябва, пък да става каквото ще става.
Най- голямото ми притеснение, което не ми  дава мира са полипите, които имам в матката. И в Щерев и в Надежда ги отричат по всякакъв начин и макар, че на последния преглед имаше съмнение за цяло гнездо от полипи пак казаха да направим инсеминация, да дадем шанс да се захване... Решила съм да се запиша при друг специалист в болницата, за да поискам второ мнение.  Досега не можах да срещна жена във форума, която да споделя подобен казус. При повечето винаги е обратното. Прави се хистерпскопия и на чиста лигавица се започват процедурите. Имам един полип от 2 години вече и още други, които са се появили с времето. Какво да ви кажа, посърнало ми е днес много, обаче няма да сломявам глава.
Най ми  е мъчно, че понеже съм била млада и съм имала време... Какво означава това?! На 28 съм, имам съпруг, искаме да имаме детенце. И толкова неща изкачат и с възрастта няма да става по-добре. Искам да бъда майка сега, не да ме разтягат като лукум години наред. Някой път направо ми писва и така си поплаквам, абе нерававам се, за да ми олекне.

Здравейте на всички вас!
Толкова се радвам, че открих тази тема.
Аз съм сравнително новобранец в тази среда. Винаги съм си мислила, че е хубаво да има с кого да поговориш на тази тема. И винаги съм била сигурна, че човек няма как да те разбере без да е минал по този път. Ние с мъжа ми още подготвяме документите за фонда. И понеже разбрахме, че няма да стане по нормален начин едва преди месец все още сме малко като попарени. Опитвам се през свободното си време да чета книги, да гледам филми и да не мисля за това, което ни предстои. Въпреки че в главата ми е пълна каша. Страхувам се да не сме сбъркали относно избора на клиника и лекар. Страхувам се от всички изследвания, които ни чакат. Страх ме е да не съм разочарована. Сега когато се сблъсквам с това, разбирам колко сила е нужна за всичко това. Респект към всички вас!

Здравейте,силни момичета! Аз съм на 25. Преди 5 години започнахме с опитите и като млада двойка решихме,че ще стане от първия път,така месец след месец отрицателни тестове,вече започнаха да нахлуват моите притеснения. Въпреки това си казваха ние сме млади ще стане,просто е напрегнат живота". Да,ама не,не ставаше и не ставаше и всеки отрицателен тест ме караше да плача,а околните коментари "кога ще имате бебе или хайде вече едно бебче" ми свиваха сърцето. Всички близки и приятели женени по същото време или по-късно чакаха бебечета ,а не ми се плачеше всеки път,защото ние още нямахме. Въпреки това не се замислях за прегледи,предвид възрастта ни. Ходих на профилактични,при което казваха,че нямам проблем. Докато през 2019 не реших да запиша час след поредният отрицателен тест. Записах набързо мъжа ми при андролог в клиника Щерев,а моя час беше за след няколко дни. Отидохме там направиха първичен преглед като на пръв поглед нямаше нищо,пуснахме спермограма. Като поискаме обратна връзка и трябваше да ни звъннат след няколко часа или най-късно на другия ден. Уви нищо и никой не звънна. Наложи се да попитам човек,който работи в сферата на медицината. Като ми казах,тази спермограма е за ин витро. Тогава все едно ме удариха с мокър парцал на 23 год да знаеш,че ще минаваш по най-трънливия път. А ,аз преди това с паник атаки и само се чудиш как ще стане,като умираш от страх. Аз знаех,че съм само с обърната матка.
Така след като не ни върнаха никакви внимание и не ни звъннаха си казах,няма да посетя повече в тази клиника. Веднага започнах да търсия из форумите най-добрите рвпродукртивни клиники. Попаднах на клиника в Турция. След като разбрах,че има и преводачи им писах по най-бързия начин,назначава ни всички изследвания и след 15 дни заминахме.
Може би от страх,неизвестност и вълнение,че правим нещо на първия преглед припаднах,паник атаките се върнаха отново. На следващото заминаване толкова бяха силни,че мъжа ми искаше да се върнем,но аз знаех,че няма връщане. Не бяхме казали почти на никого. Така аз видях там най-прекрасното отношение към нас. Дори се учудиха какво правим там толкова млади. Като ни казаха,че можем да направим и инсеминация. Та пуснахме пак спермограма,която излезе по-добра. Дори ни казаха,че и естествено може да стане с правилно лечение,но ние решихме,че ще пробваме. Направих стимулация,а за пункция не бях спала с дни от притеснение. Мина толкова леко,обгрижването беше 100%во. На трансфера също. Забрвменях от първия път,такава радост изпитах след 4 год.д видя положителен тест. Докато в 8 седмица не чух "спряла е сърдечната дейност ". Последва един много тежък медикаментозен аборт. Няма ден,в който да не се сетя или да не мисля за това. След близо две години още се възстановявам психически. Сега живот и здрае пролетта,смятам да се запътим към нашите ембриончета за трансфер. На моменти се чувствам доста депресирана,дори когато си помисля и че съм бременна и не мога да разбера "защо". Страхувам се от бременността,страхувам се от милион неща,но знам,че това е най-силното нещо,което искам.
А това ин витро ни събра още повече,направи ни и по-силни и вярвам ,че ще стана майка ! Само да сме здрави. Пожелавам ви успех на всички и да сбъднете най-голямата си мечта. Няам място да се отчайваме.

Един съвет, ако мога да го нарека съвет - защото мен лично ме събаря. Не се вторачвайте в това, което постигат хората около вас. Особено в социалните мрежи - убийствено е. Имам чувството, че всяка втора забремнява, ражда, сгодява се и се омъжва! И то просто ей така с магическа пръчка. В работата ми имам колежка, която няма 30, но също има репродуктивни проблеми - днес й изнамериха още някакво заболяване. Спермата на мъжа й също май не я бивала. Каза, че й е писнало да пробват и да слушат упреците на роднините им. Сякаш на тях това положение много им допада. И знаете ли какво? Права е. Заедно са, обичат се и се подкрепят и без деца. А хората ли - те никога няма да спрат да задават идиотския въпрос - е от 5-10-15 години сте заедно, защо нямате деца??? Просто защото са идиоти - без да им минава през главата, че двойката може да има проблеми. Просто ей така... защото "трябва". Все едно си половин човек, ако нямаш дете.

П.С. Респект на всички поели по този трънлив път. Не допускайте хората да ви казват, че не сте постигнали нищо в живота си, ако не сте станали родители.

Много съм съгласна с горното мнение. И покрай мен имам чувството, че особено последните 2 години всички родиха, не едно, че някои и по 2. А ние вече колко време се борим и не става. Почти с никой не поддържаме връзка, дори имам чувството, че те самите предпочитат да странят от нас, защото е ясно, че имаме проблеми.

Понякога според мен околните много добре се досещат и нарочно го правят.
Имам близка приятелка, която прави ин витро, за щастие се случи от втория път. Аз искрено се радвам, че имат вече здраво бебче. Малко след това разбрахме с ММ, че и ние имаме проблем. Тъй като не го обсъждаме с други хора, а тя предполагам се досеща често ми задава въпроси от сорта на: "ама айде и вие.. Какво се чудите и мотате?," Защо още не си бременна? "
За жалост има хора, които като се "радват" за вас, скърцат със зъби. Или просто им харесва да слагат сол в раните на хората.

Нямате нужда от такива хора в живота си. И мен много омъжени и родили "приятелки" ме натириха все едно съм прокажена. Самочувствието, че са постигнали апогея в живота си... пха!
Бившия ми наби шута и ме смени за по-млада, след като не успях да забременя. "Новата", която е може би 10 години по-млада от мен "хвана" за няма и два месеца.
Това любов ли е?
Аз все си мисля, че ако обичаш някого оставаш и се бориш - с или без деца.

Навирам на кучето в **** и злорадите, и нетактичните много преди да разбера, че и аз имам репродуктивни проблеми.

Така е да, за съжаление всеки с проблемите си. Но е тежко, особено когато искаш да ти се случи, а то не остава, а в същото време гледаш как хората около теб видимо нямат такива пеоблеми и им се получава бързо и лесно.

Тук съм много съгласна. Не може да оставиш човека до теб заради такова нещо. Все пак не бива само в хубави моменти да сте заедно. Борбата е голяма, но аз вярвам, че всеки рано или късно получава това, за което се бори. Има и мъже според мен със слаба психика, които просто не издържат. Има и такива жени. Най-лесно е да избягаш от проблемите.

Когато преди около 5 години излязоха проблемите с ММ, той се притесняваше да ми каже. Опасявал се е да не го оставя. Човек не избира човека до себе си според това може или не може да има деца. Тогава седнахме и поговорихме. Казах му следното - Ние затова сме двама, за да се подкрепяме и да сме заедно във всичко. Ще се борим, най-важното е  да не оставяме това да ни събори. Да се подкрепяме и да се обичаме. 5 години по-късно се оказа, че аз също съм с проблем, поради който не мога да забременея с инсеминация. Трудно го приех, но той е плътно зад мен и се борим заедно. В моментите, в които изпадам в депресивни състояния, ме подкрепя. Борбата е обща, не е само моя или само негова.
Относно хората около нас - никой не е нетактичен. Дори тези, които са били, по един или друг начин, като отговоря няколко пъти, че е Божа работа кога ще имаме, се усещат и спират да говорят за това. Родителите не питат, те знаят, че имаме проблеми.

Аз не бих винила никого, че си е тръгнал от партньор, който не може да има деца. Това си е основен инстинкт и никой не следва да бъде винен, че го има. Това казах и на мъжа си, когато се видя, че при нас не става спонтанно. Ин витро си е ходене по мъките, огромен разход и никой здрав не е длъжен да си го причинява, ако няма вътрешна мотивация да го направи. Моят мъж избра да остане.

Аз си следвам мой принцип - искам дете, защото това според мен е естествено продължение на връзката ни и с този човек искам заедно да сме родители. Не приемам, че се събираш с някого по единствената причина за да имате дете, защото така трябва. Каква е гаранцията, че след 10-20-30г. някой от двамата няма да се разболее от нещо. И какво цял живот заедно и когато имаш нужда от другия да те зареже, защото, защото е здрав и не е длъжен да си го причинява? Не приемам тази гледна точка. И мисля, че е по-добре да не си губиш времето с човек, на когото не можеш да разчиташ.

Аз също съм на мнение, че това не е причина да оставиш човека до себе си. Според мен това са изпитания в живота, които трябва да преодолеете заедно. Трудностите идват, за да ни сплотят и научат на нещо. Ако не сте най-добри приятели, то какъв е смисълът. И аз съм на мнение, че резултатът да искате дете е плод на любовта ви един към друг и би трябвало и двамата да се борите за това. За жалост има и такива съдби като нашите, където не се случва веднага. На хората, на които им се е случило веднага пък имат други проблеми. Никъде не е само цветя и рози. Просто това е живота. Поставя ни на колене понякога. Никой в този живот не е застрахован от нищо...