Образователен Говорилник: 13-та сбирка на Задругата на жабешката отвара

ТУРГУТ УЯР

Преди да е навлязла в лятото, е в лятото

Преди да е навлязла в лятото, е в лятото и в пролетта,
във водното корито,
в чуруликането птиче,
твоята ръка любима;
твоята ръка е
в булеварда,
в улицата, даже в есента,
през май, октомври и особено през пролетта,
в неделя, вторник, петък,
по гори и планини –
където си поиска – там, любима моя,
във война и мир и
във война и мир,
и по море и суша;
винаги стихотворения за любовта се пишат,
тъй като на писане е податалива
и е винаги открита любовта –
в неделя и в четвъртък, в петък също,
но защо като я хвана за ръката,
се страхувам,
тялото ми някаква вода завлича
в май, в октомври и особено наесен;
о, за теб са ценен минерал очите, подозиращи света,
оглеждам те като че пищен град оглеждам,
извини ме.

Бляскаво и черно

А беше бляскаво и черно или виолетово, че
онова, което преживях,
си рекох
изведнъж,
не е наклонен шрифт надясно,
не е наклонен шрифт наляво,
не е и шрифт с високо вдигната глава,
не е и шрифт с наведена глава;
или всичко, или нищо,
може би една увяхнала граматика,
особено на свечеряване.

Не мога да си спомня черна или виолетова бе
картата в мащаб едно към обич,
но със сигурност блестеше
като нощен небосвод над милионен град,
самотна тухла от една стена,
около себе си вода разплисквах,
ставах вирвода,
на кораби се качвах ей така,
но корабите не отплават,
а да не говорим, че не ставам вир-вода.

Това, че някой си представя, че е в град,
е някаква страна в подводница,
прегъва се, огъва се, безспирно се превива,
с времето началото на любовта се поболя.

Тъй като ръцете и краката ми са във вода,
ръцете и краката ми са във вода,
водата е в ръцете и краката ми,

ох, свят, свят, свят,
да знаеш,
август много ти приляга.

Изречени

Веднъж изречени, остават незавършени
любовите от цялата вселена,
както кактусът изгнива,
щом обилино се полива.

Най обичах месец юли – мъничко заради приликата с юни,
мъничко от само себе си,
а може би превъплътен в порядъчен магазинер
с добри обноски.

Колко бях щастлив аз две лета,
колко бях щастлив, братлета,
плачеща върба една, аз – две,
не зная имаше ли трети.
Трети имаше, разбира се,
преливащ с радостта на дива патица,
разпенен като есен,
макар че си прилича с юли;
как се чувствах нямам думи.
Топло лято –
като география увяхнала е в паметта ми,
шапчици, цветя и овехтели дрехи,
овехтели дрехи с минало,
излизащ от морето лъч,
излизаща от дълбините светлина,
оставени на произвола задни дворове,
а как се чувствах – нямам думи –
почувствах се като дете,
което с камъни замеря есента по всяко време на годината,
а може би – като коне
които цвилят
в хода на несекващи завоевания.

Тоест с цвят на застояла течност,
отразила люляк,
се пошлях из улиците,
де е Фатих, де – Саматя,
откъде за Юскюдар е пътят –
дни наред това премислях.

За горите нямам думи,
как ли устоях на тази радост,
радост, представляваща неизчерпаемо сияние,
как устоях
на тази радост –
смесица между море и светлина.

Сега съм като вино,
дето няма география,
оставено да отлежава в бъчвата