Отчаяна самотница с надежда за любов и още много

Работата си е за лечение май , форума до някъде. Доста време са ти отделили тук. Съвета да посещаваш психолог сега може да ти се струва абсурден, но след години може да е вече късно и да съжаляваш.
Имаш нужда да разговаряш с хора, които да сверят часовника ти. Няма лошо ама недей поне тръгва с лошо и ти, че лелките с фертилнитв проблеми и девствениците, а защо не и тези с токсичните връзки също могат да дават ценни съвети. От опит, който ти нямаш. Трябва да говориш с родителите си, някой близък или както са те посъветвали психолог. Твърде много информация се опитва да смели не толкова обширният потенциал на 17 годишна. Ако изобщо темата е истинска и си на 17 де...
На 17 аз изписвах по няколко дневника на месец и все ми се говореше( като няма с кого, пишех) .

Извинявам се предварително, ако съм Ви разбрала погрешно!
Та...
Висока съм 163 и тежа 51кг
В момента що-годе се харесвам и приемам и не се се имам за дебела, но съм имала периоди на гладуване или преяждане(повръщала съм нарочно храната, която съм изяла), не е някакъв сериозен случай на хранително разтройство (булимия, анорексия...) и не съм била с поднормено или наднормено тегло. Не съм в перфектна форма, но смятам, че съм в нормите на приемливо...

Много си размишлявах последните 2 дни (нищо необичайно за мен) и цялото това премисляне ме доведе до мисли всякакви...
Осъзнавам, че проблема ми с връзките (семейни, приятелски) е станал доста по-сериозен, отколкото си го спомням и няма да доведе до нищо хубаво. Дистанцирала съм се от така наречените си "приятели" защото не ги усещам като такива, може и сама да съм си наложила това мислене, те не са лоши или токсични, нито манипулативни и не се възползват от мен (доколкото ми е известно). Просто чувствам, че не ме разбират и интересите ни се разминават твърде много. Не мога да си говоря с тях за това  което ме вълнува, срамувам се от това как биха реагирали на мислите ми. Почти съм сигурна, че просто ще ме погледнат с празни погледи, ще се посмеем и да, а пък може и да ги подценявам. Може всъщност да очаквам грешните неща от едно приятелство (самото изречение звучи тъпо, та нали приятелите са именно  за да са до теб винаги по всяко време, без изключение). Моите близки рядко дори успяват да разберат, че се нуждая от тях, което е частично и от моя вина, защото аз на моменти направо си се крия от тях. Не сийнвам в групи, не им се обаждам, ама и те много не ме търсят. Вчера звъннах на една, която ми беше доста близка преди 2-3 седмици, но реши изведнъж да спрем да си общуваме, защото много я натъжават контактите с мен, разбирам я. Та, когато и се обадих да се разходим малко из парка, че беше хубаво времето, тя каза "ще ти пиша до час" и ако искам да питам и някой друг(нямаше кой друг) и така и си останах.
В края на месеца имам рожден ден, аз много ценя този празник, ден за мен, но не знам дали изобщо ще го отбележа. Аз имам ли всъщност приятели които да поканя и да си прекараме добре
Не знам защо разказах цялото това и не съм сигурна колко изобщо са ми логически навързани изреченията, но идеята е следната: Самотна съм, искам да го променя, искам да се запозная с нови хора, но и не искам да обидя "старите си приятелки", социалните контакти меко казано не притесняват, но съм готова да превъзмогна това, защото вярвам, че с правилните хора, всичко ще си се нареди. Не искам да съм вечно оплакваща се и недоволна, затова и казвам, че съм с надежда за още много💌 Не искам да съм тъжна и с депресивни мисли, не искам да си остана така вечно недоразбрана, вземана на шега, знам, че имам място на този свят о то не е далеч от мен не искам да се заблуждавам с фалшива позитивност, ама "fake it 'till you make it", нали!?

Предполагам, че си сърдита на родителите си за нещо и от там са тези мисли за изнасилване, за търсене на отношение... Надявам се, че не се чувстваш толкова отчаяно и просто ни "мериш капите" с тази тема, а ние пишем ли, пишем...

Не бих се шегувала с това. Вярвайте, ще ми се да си го измислям, но това са само част от мислите, които пребивават в ума ми (без да плащат наем).
Много ми е неприятно това оправдание, че от възрастта автоматично нямразвам всякакви възрастни, но си е вярно. Не ги мразя истински... Майка ми ми се струва като 5-годишна, която само си знае своето и на мила все едно и също, баща ми пък ми е като 15-годишен, играе си човека на компютърните си игри, пие си биричката, и като му кресне жена му и веднага скача, да ми се кара, че е по-масивен, а пък тя е по-дребничка. Случвало се е неведнъж да си играем на кеч с майката, да ми крещи на главата каква съм и що съм (псувала ме е на майка, с което не пропускам да се похваля, защото е просто мега забавно).
И все пак, като сме си семейство, нали по презумпцията се обичаме и сме винаги един до друг...
От време на време се настанявам при бащата да му споделям, ама по-скоро хипотетично си говорим, не смея да му споделям разни по-такива неща. Той, ако успее да извърне поглед от клавиатурата и да ми каже,че много мисля, че философствам излишно и че го товаря след работа си е постижение. Факт, е че понякога си видим дискусии и си говорим за майката, тя е травма на цялото семейство, но тези разговори отдавна не са се състояли. В 9 клас дори имахме да пишем есе "Най-добрият човек, когото познавам" и аз писах за него. Понякога си го чета, за да си припомня, ако вземе много да ме дразни... Ама си го обичам де💕 Просто не се чувствам у дома си с тях, в момента.... Вероятно наистина ще съм от тези деца-бунтари, които при първа възможност бягат от тях и търсят самостоятелност и самодостатъчност. Мечтая си да съм в собствен апартамент, някъде далеч, да ми е подредено както ми харесва, да мога да се къпя с гореща вода, колкото си искам, да ям колкото ми се яде и да мога да рева без да се крия по нощите под идеалното (примерно) Знам, че не може свят без правила, но просто съм изморена и изцедена от ролята, в която са ме вкарали - на вечен виновник. Сестра ми е по-малката - трябва да отстъпят, майка ми е "луда", нека я толерираме, да правим компромиси, да не мога да си поканя едната приятелка на гости с преспиване (че и без), за да не стане пряк свидетел на някоя семейна свада или разправия, защото аз като изляза навън и майка ми почне да ми звъни в 20:30,че е късно и че щяла да праща някакъв ней приятел от полицията (тя е адвокат... по ирония на съдбата) да ме издирвал. И почва да звъни по телефона на приятелките ми и даже на техните майки и да им се оплаква каква ужасна и мързелива дъщеря съм.... Изгубих вече нишката на "историята". Идеята е, че ми е трудно да бъда у нас, трудно ми е да съм навън, понякога въпросните тъмни и страшни улици, със скрити насилници и извратеняци на всеки ъгъл ми се струват по-привет киви от скромния ни тристаен апартамент... Аз не мога и в тоалетната да се усамотя, не мога с баба си да си приказвам по телефона, без да ми се пили на главата с кой си приказвам от вече 7, 1628191 минути, защо не уча, а за какво са ми тея 2лв,какво ще си купя с тях, ами то ние вкъщи имаме компот, манджа, не ти трябва да си купуваш това бе дъще, аз ще го сготвя вкъщи домашно, по-евтино ще излезе, ами я сега ми измий тенджерата, аз да не съм ви слугиня, виж, ноктите ми се начупиха, ама много ти се тресе задника бе, много въглехидрати ядеш, ти не беше такава като малка, нещо си се променила, сигурно е от Петрана, повече няма да си контактуваш с нея
.... Вече ме е срам, не искам да продължавам
Схванахте

Тука работата е сериозна.

Гуш . Завърши гимназия , влез в университет , започни работа , изнеси се .

Това ми най-скорошния шанс за ново начало, с нетърпение го чакам и се старая да имам колкото се може по-висок успех, че да мога да избягам колкото се може по-надалеч. Ние от разстояние по-се разбираме с родата, като го няма битовизмите и мръсните чинии. Малко остава🙂

Казах ти , аз съм като трън в задника . И ние не се разбираме , аз нямам цедка на устата , казвам си това , което мисля . Бях на твоята възраст , когато нашите се разведоха и моята творческа и объркана душа тотално се срина . Отдалечих се от приятелите ми , къде от срам от мизерията , в която попаднахме след развода , къде просто от нужда от самота .  Балът ми - пълна трагедия ...никой от приятелите ми не разбираше , че за мен 60лв за куверт е ....за  Бога , та ние вечеряхме хляб и лютеница . Започнах работа , започнах да издържам майка (тя е със заболяване и не може да работи ) и по - малка сестра . Не сме станали милионерки , но живеехме прилично и не бяхме гладни .
Ти ме попита дали съм се намерила . Да , намерих себе си , когато загърбих всички мечти и станах отговорна за два човешки живота на 18г.  Аз имах съвсем различен план за живота си , но всичко се срина , отиде по дяволите.
Знам какво е да нямаш .
Варианта за чичко - паричко си го избий от главата , струваш много повече  .
Слагаш цел и си я гониш , не си тъпа и можеш да се справиш .

Схванахме.
Това го схванах още преди да го разкажеш. Индиректно ни беше разказала за отношенията в семейството.
Навън в тъмното, в студеното, казваш, е по-привлекателно.
Но не звучиш като революционер, а като жертва, което не е продуктивно. Разбира се, това не може да се промени. Така се раждаме.
Умна си, съзнаваш го, никога не късай връзка с действителността, за да не ти минава през акъла да предприемаш глупости, с цел да отмъщаваш на някого. Да знаеш, че наказвайки вашите, наказваш себе си.

Как да си помогна!?
"Лесното" и безотговорно "решение" е да си прехвърля отговорността за щастието в чуждите ръце и да стоя като мокро коте на пътя и да мяуча, докато не се навие някой луд да ме поправя, тази идея е абсурдна и аз ИСКАМ ДА СИ ПОМОГНА САМА, както много от Вас ме съветват! Но все пак имам нужда от някакви напътствия, съвети, да ме побутва някой, докато се опитвам да пазя баланс, нещо като помощни колела, твърде много ли очаквам от външния свят

Твърде много очакваш от външния свят.
"Помогни си сама" не е никакъв интересен съвет, а говорене с клишета. Ясно е, че сами си помагаме и сами се предаваме. Дори и друг да ни предлага помощ, решението дали да я приемем, си е наше.
А в този живот, реална помощ от друг рядко идва. Обикновено това е семейството, което ти не разпознаваш като поддръжници и твои помощници.
Ти за какво точно искаш да си помогнеш сама? Каква помощ търсиш?

Искам да мога да правя и да си осигурявам всичко, от което се нуждая, сама. Без да се изолирам, разбира се. Просто до такава степен, че не завися от някой друг. Не искам да съм needy и лепка и все да се опирам на другите. Да мога уверено да си създавам запознанства... Нали самостоятелните хора са по-атрактивни

Не знам... Кой го е дал това определение на самостоятелните хора?
Ти си самостоятелна (в някои отношения).
Вие сте още ученици. За къде бързате? Пред закона още не сте самостоятелни. Е, не е добре, когато имате усещането, че не сте случили на родители, но няма как да бъдете изцяло самостоятелни.
Дано един ден да имаш възможността да си позволяваш всичко, от което имаш нужда. Затова сега учи, а не мисли кой в коя кола да те вкара насила. Трудно е да се концентрираш, но за да станеш самостоятелна и да имаш някакъв стандарт на живот, си избери добра професия с добра заплата. Сега е моментът.
Иначе вечно ще бъдеш с усещането, че си зависима от някого - от вашите ще скочиш на някой мъж, който да те издържа, ще си зависима от шеф, от колеги, от настроенията им, после и от децата си.

Аз съм бил в доста подобно на твоето положение като ученик. Може би в някои отношения по-леко, в други по-тежко.
Наистина не се сещам мигновено решение.
Ако можеш да си позволиш финансово, запиши някакъв спорт. Аз тренирах бойни изкуства. Те бяха някакво "спасение", в което нещата да са "правилни", "идеални" и за което да мечтая, тренирам, където да срещам креативни и позитивни хора.

Друго, с цената на всичко не натоварвай другите, не се оплаквай и не говори за това, какво се случва в семейството ти, страховете ти и тн.

Това не е "розови очила" и "фейк ит тил ю мейк ит". А елементарно социално, а и човешко умение.
Ако не искаш да си "жертва", не бъди. Не се виждай като такава.
Не знам за какво ти се карат вашите, но ако не учиш достатъчно, учи! Това ще ти свърши работа после. А и ще им дава по-малко поводи за разправии.

Че нямаш какво да си кажеш с "приятелите", намери такива, с които имаш какво да си кажеш. Спорт, тренировка, изкуство. Ако ще и кънки или скетборд да е.
Не е предателство спрямо сегашните приятели. Човек е свободен и има право сам да си търси щастието и близките.

Да, много искаш, някой задължително да ти помогне.
Може да имаш късмет и наистина да стане така. Но може и да се наложи сама да си помагаш. И това не е краят на света.

Колкото и да не ти се иска, на 17 трябва да учиш здраво, за да имаш добра диплома, с която да влезеш в добър университет, да завършиш добра специалност с която да изкарваш добри пари. Това е последователността, ако искаш да си голяма и самостоятелна. Всичко друго ти пречи и те натоварва емоционално. Още не можеш да си представиш какво те очаква навън, затова почни от началото. Фантазиите и вътрешния свят са едно, реалният живот и битовизмите съвсем друго, ама трябва да има мост между тях, иначе ще свършиш на 30 с 3 завършени магистъра и без нито ден стаж, още в детската стая при мама и тати.