Защо са малко осиновените деца във форума?- Отговор

Боже, Боже, Боже.........................!!!!

Какво правите????

Седнах и прочетох всички мнения по тази тема (всъщност те по темата са много малко!!!!!). Съветвам ви и вие да направите това сега, след ката е написано толкова много...........
Темата поставена от Дарена не бе ли "Защо са малко осиновените деца във форума?-Отговор." И тази, според мен добре поставена тема бе отново осквернена......

КАКВО ВИ ПРЕЧИ ТЕЯ??

Каква е тази нетърпимост от ваша страна?????
Защитавала била осиновените!!!- Ми то все някой трябва да го прави................ Това момиче е безкрайно близо до моето виждане и разбиране за живота, а до колкото разбирам и на други такива като мен........... "прокажени".....това ли е точната дума????
Изправяйки се срещу нея, вие заставате срещу нас...... Срещу мен със сигурност!!!

Змиярник, това ми прилича на змиярник......................... Всички тук съскат...............................

Моля, всички да ме извинят за грубия език, който съм използвала и който не ми е в стила, но съм шокирана..............
Отново стигам до извода, че тук няма търпимост. Съжалявам, ужасно съжалявам.

До сега се включвах много рядко, а след този дебат едва ли ще го направя повече.........


От дъното на душата си се надявам да греша.

пп. От този тъй наречен "ВАЛЯК"-Тея има нужда този форум.
Тея, аз съм с теб.

Поздрави

ЕЛИЦА много ми стана мъчно, че така са постъпвали с теб.
Знам че това няма да намали болката ти но нека ти кажа, че проблема не е бил в теб и това, че си била осиновена, а че си попаднала при хора недостойни да бъдат родители!
Но предполагам това си го знаеш.
НИКОЕ дете не заслужава такова отношение - но често вигжждам и при родни родители такива нещо. Уви в близък план съм се сблъсквала с подобно нещо и знам колко такова нещо наранява и оставя белег в душата завинаги.
Вярвам обаче, че когато се обръщаме към тези тежки мигове и се научим да ги преодоляваме - тогава ще се научим да бъдем силни и ще преодолеем постравматични шок в душата си - а само така ще станем цели и завършени.
Често и родните родители причиняват травми. От личен опит - ако се обърнеш, споделиш и подириш начин да преодолееш гнева и негативизма към миналите такива случки - само така придобиваш сили да се освободиш от тежкия спомен.

Затова този форум е нужен. Както на осиновителите - да се учат, да обсъждат и търсят пътя, така и на осиновените да видят страховете и притесненията на своите родители!
И не мисля, че един спор е змиярник!
Значи всяко различно мнение е плюене и обида?!?
ТУк имам чувството че всички се държат като 2 годишния ми син - обидчиво. Тесногръдие е да виждаш само своето мнение и това дето ти допада!
И е доста незряло според мен да не можеш да понесеш някоя и друга критика!

РАдмила77 - извинявай но е адски некоректно да вадиш една единствена дума от контекста. БИх те посъветвала ти да отидеш и да прочетеш мнението ми отново и после да цитираш така свободно употребената дума.

И знаете ли - пак ви казавам тук липсва широта на възприятията.
Боже, че аз как спорех за глухите - и никой не си позволи да нарече изказванията ми с термините които се цитират тук и никой не ме попита - откъде накъде като несъм глуха имам мнение по въпроса!
Това, господа присяженые заседатели, се нарича тесногръдие!

Хайде със здраве и всеки със своите кумири!
Аз не приемам мнението, че само осиновените имат право на "адвокат"! Няма да го приема, защото сега като родител знам колко е тежко това и колко грешки се допускат дори от любов!

по темата - не зная защо са малко осиновените деца във форума

според мен теа има право да пише каквото прецени, да "защитава" когото си иска

както всеки един от нас

да, вярно е, че в света винаги ще има една по-голяма болка от моята, една по-голяма рана от тази на дететцето ми

също така е вярно, че теа е с нас по пътя, колкото и незначителни да сме със своите проблеми

и през ум не ми е минало, че някой се дразни на нейните публикации и на това, че пише тук

интересно ми е да чета всичко, свързано с осиновяването, да знам различни мнения, преживявания, професионални гледни точки, но отсявам разбира се това, което смятам за полезно

това е моя начин и поглед към нещата, така правя и вървя напред

Elica съжалявам,че е трябвало да преживееш всичко това!Едновременно с това те разбирам,защото макар и родна дъщеря на своите родители аз преживях подобно детство,нямаш си на представа колко е подобно не само детството и по-натам Ще се радвам да се запознаем!Ти си ме цитирала...имах в предвид децата живяли нормален живот в семействата си.Жалкото е, че има родители дето само названието им е такова-родител Не е вярно че не си могла да бъдеш добра дъщеря... просто не си попаднала на подходящото място.Аз и до днес съм на различно стъпало от брат ми в очите на майка ни..но както и да е-да е жива и здрава-майка ми е
    все си мисля,че ако можехме да се видим всички,да се запознаем и опознаем,щяхме да имаме по-толерантно отношение една към друга,или поне нямаше по-откровенните изказвания да се приемат така лично и обидно

Здравейте всички осиновени и осиновителки.
Не бях влизала в нета няколко дена и днес поисках да видя има ли отговори на моите публикации и гледам две страници.Като ги прочетох....
Стана ми болно,така както преди време в друга тема на форума.
Все някой нещо защитава,друг се самозащитава или обвинява,една пълна каша.
Има една много важна дума - СЪДБА,явно много от вас са я забравили.
Нека всеки даде мнение,но без обвинение,кому е нужно това.
Да благодарим,че имаме възможност да си пишем мненията и да видим други,да приемем това,което е близко до нашата душевност,а останалото просто за човешко мнение.
Да изживеем съдбата си както трябва,да се научим от приживяното(осиновен,осиновител или двете заедно(както съм аз)) и да обичаме себе си и децата си така както ни диктува духа вътре в нас.
Това не са високопарни слова,това е най-близкото нещо до човека да обича.
Всеки допуска грешки.Аз допускам много грешки и като дете на мама и тати и като майка.Много съжалявам за казани думи или направени постъпки,но гледам това да не пречи на отношенията ми с близките.
Случва ми се и аз често да плача,когато аз емоционално нараня сина си,той мен или родителите ми.Но всичко бързо минава.
Само ще ви напиша у нас живеем 5 души(аз,съпруга ми,детето ни,майка ми и баща ми),които нямаме никаква "биологична връзка",но пак казвам нали сме направени по един и същ начин,имаме еднакви органи и т.н.Изводът е,че я има биологичната връзка.
СЪДБА-помнете тази думичка.
Бъдете здрави и се обичайте.
Надявам се следващия път като влеза тука всички да не са обидени и да  се обичат.
Наистина е по-добре ако всички тук се познавахме визуално,но това не би променило мненията ни по някоя тема.
Радвам се,че ви има и си пишем.
Дано още хора се включват по темите.
Всичко най-красиво и добро да е при вас.

 

Здравейте и от мен!
Най-сетне реших и аз да се включа в този форум.
Внимателно прочетох всички отговори в тази тема и няколко неща не ми харесаха. Затова ще се опитам да представя моето виждане за нещата.
От моя гледна точка, систематизирането на осиновените в няколко групи, не е съвсем правилно. Нито пък е правилно да говорим за някакво специално отношение както към осиновени, така и към осиновители.
Да бъдеш осиновен (респективно осиновител) не е диагноза. Не е заболяване, което се лекува или не. На нито един от нас, след като осинови или бъде осиновен, не му лепват печат на челото с "длъжностна характеристика". Това е просто една житейска ситуация, която се случва на нормалните хора, на обикновените хора. И както всяка друга ситуация, и тази в различните етапи търпи различно развитие. Чисто психологичните потребности на хората и от двата лагера са различни и търпят промени в отделните стадии от развоя на събитията. Какво имам предвид? Ето съвсем накратко моята история, от която съм си извадила съответните изводи:
Бях на 9 години, когато разбрах, че съм осиновена.  Тогава все още живеехме "по онова време" (макар съвсем в края му), когато тайната на осиновяването се е спазвала стриктно. Не го разбрах от родителите си. "Добронамерени" съседчета ме осведомиха. Честно казано, доколкото си спомням (все пак е било преди 14 години), не ми стана много приятно. Нормално е сигурно. В мен се прокраднаха много въпроси, на които не можех да намеря отговори и, незнайно защо, не се осмелявах да попитам. Но на децата бързо им минава. Съвсем скоро бях забравила и си бях същото щастливо и неангажирано с проблеми дете. После дойде пубертетът. Ах, този пубертет! Винаги ни изиграва лоши шеги. И с пубертетът дойде и драмата. Отново не се осмелих да говоря с родителите си на тази тема. Сигурно тук ще попитате, щом не си говорила с тях, откъде знаеш, че си осиновена. Знам, повярвайте ми, но тук не е мястото на тази история. Огромна вътрешна болка, гняв, неразбиране... Всички лоши и негативни чувства се впиха в нестабилната ми психика. Започнаха да се прокрадват у мен болезнените въпроси "Защо? Как? Кога? С какво съм го заслужила? Защо точно аз? Коя е тя..." Познати до болка, предполагам на всички осиновени. Гневът ми беше насочен към родителите ми, а те горките нищо не подозираха. Все ми бяха виновни, чувствах се излишна, пренебрегната, чувствах, че домът, в който живея не е мой... Слава богу, и този период премина. Сега мога да се зачисля към онази групичка, която някои от вас наричат "щастливо осиновени, нетърсещи". Знам какво съм имала цял живот, какво е можело да нямам.
С този пример искам да кажа, че всеки един човек в подобна ситуация, в различните моменти от живота си преминава през различни психологически бариери, които трябва да премине. Психологическите потребности също са различни. Много рядко са онези, които до края на живота си изпитват гнева, който са изпитали, когато са научили истината.
Нека не говорим за групи. Наречете ги различни етапи в развитието на човек, но не разделяйте хората в групи.
И пак се мъча да разбера - защо и двете страни (и осиновители, и осиновени) търсят някакво специално отношение, някакво търпеливо разбиране? С какво сме по-различни от всички останали хора с някакви проблеми (казвам проблеми, защото някои в момента възприемат ситуацията като проблем)?
Ние сме обикновени хора, които ги занимават обикновени неща. Ако се хванем за думчки като "интеграция", "специално внимание" и прочие, тогава вечесамите ние ще се превърнем в някакви индивиди, които имат нужда от нещо повече, които сякаш не могат да се грижат сами за себе си и за които трябва да се полагат специални грижи.
Според мен правилното решние е да гледаме на тази тема като една обикновена житейска ситуация, с която трябва да се справим така, като се справяме с всички други ежедневни проблеми. Защото това не е нищо по-различно. Ако и двете страни го разберат, няма да има обидени, засегнати и огорчени. Няма да има страх и неудобство, когато говорим за това. Никой няма да бъде по-специален от другия, нито ще се разделяме в групи и категории.
Това е моето мнение за нещата.
Надявам се никого да не съм засегнала, защото не това е била целта ми - отговорът ми е спокоен и добронамерен към всички.
Поздрави!

Elica   май нещо не се разбрахме,аз съм напълно съгласна с тебе и с това което си писала,по простата причина че съм преживяла и преживявам подобно отношение към мен от майка ми.И пак ти повтарям,че с удоволствие бих се запознала с тебе 
Пуполино   благодаря ти,че сподели преживяванията и мислите си 

Elica  съжалявам за това което со преживяла, но няма значение дали си осиновена или не, има жени на който според мен не им е присъщо да са майки, имам приятелка която е подложена на физически а сега и психически тормоз от майка си а не е осиновена, всичко е до човек, псика или не знам и аз какво, вървеше реклама по радиото и телевизията точно за малтретирани деца, чесно плача като я гледам, но за съжаление има такива родители

Да, наистина, има рождени родители, които не заслужават децата си, има рождени деца, които не поглеждат родителите си, тези неща и според мен са до човека, възпитанието и морала на всеки. Нека спрем да се караме и обвиняваме взаимно, понякога тук атмосферата става много тягостна с всички нападки, които четем и вместо място, където да обменяме опит и мисли и да си помагаме, тук е като бойно поле.