Жена съм и съвсем не съм тийнейджърка, на моите години хората имат деца и громят живота. В моят обаче се нанизоха и продължават да прииждат събития в работен и личен план които, макар и да не са края на света, се натрупаха едно след друго без възможност за глътка въздух. Всичко това смачка самочувствието ми, усешането ми за себестойност, мечтите ми за близкото бъдеще и представата ми за това какво всъщност искам от този живот.
Чувствам се абсолютно потънала в грешките си. Превърнах се в циник с половинчата усмивка и нежелание да захващам каквото и да е, а бях деен човек. Ментално съм изцедена, а ме чака дълъг път докато изплувам на някаква повърхност. Не се чувствам красива. Не се чувствам способна. Не се чувствам умна. Не се чувствам ДОСТОЙНА. Загубих много и всичко по вина на собствената си неадекватност. Всеки ден намирам някакви сили да стана и да се боря с деня, но до вечерта съм изгубила инерцията и отново ме обземат мрачните мисли, които ме карат да не искам да ставам от леглото сутринта.
Искам да намеря причина да... правя нещо повече от съществуване. Страхувам се обаче, че съсипвам всяко ново начинание и не мога да се насладя, да влея съществото си в нещо стойностно.