Февруарчетата наши,вече батковци и каки

Много ми е странно, тъжно и не мога да повярвам. Ядосвам се на лекарите, което не му обърнаха внимание и състоянието му се влоши. Ядосвам се какъв челен сблъсък имахме със здравната система и неорганизация в нашата скапана държава. Ядосвам се, че той беше зле, а не искаха да го приемат в болница, дори да да плащаме ние за това, а не нзок. Ядосвам се какво преживя майка ми И баба ми (неговата майка) да го гледат така безпомощен докато чакат да дойде линейка. Накрая с дърпане на много конци и молени на услуги успяха да го приемат в болница тук, в София. Попаднахме на страхотен лекар, който се бори със зъби и нокти за него. Татко успя да се подобри, но за съжаление точно 7 дни по-късно издъхна в болницата, в ръцете на майка ми. Истински шок, защото имаше подобрение в състоянието му.

И въпреки че бях на погребението,  видях го, говорих му, сбогувах се, времето не ми стигна. Не мога да повярвам.  Тежко ми е, много.  Чудя се кога ще започне да намалява тази болка. Никога не съм предполагала,  че ще намирам покой и успокоение да седя сама на гробището,  на гроба му и понякога да му говоря.
Много ми е мъчно и не знам как да се справя.  Уж децата ми отвличат вниманието,  но не винаги дори през деня успявам да забравя.  Постоянно си припомням как мм ми каза за смъртта му, как тичам в болницата,  погребението. 
Едно единствено хапче си позволих, в деня на погребението,  защото кърмя.
Може би консултация с психотерапевт би могла да помогне.
Имам нужда да говоря за него, но почти нямам с кого. Мм го изживя също доста тежко,  с него говоря.

Не мога да повярвам, че децата ми няма да си спомнят дядо си и той няма да ги види как растат....

Майка ми почина преди 15 години почти.Олеква в някакъв момент,но първите години са ми като мъгла.Не става по лесно,и да моите деца също нямат баба,на мъжа ми също са починали родителите преди 27 години в катастрофа.Ами тежи ми и винаги ще ми тежи,че нямат баби и дядовци,които да им се порадват.Баща ми катастрофира преди около четири година.Аз на другия край на България с шест месечно бебе,сестра ми на 3 хиляди километра близо в Англия.Обадиха ни се чак на другия ден след операцията.Блъсналият го така и не спира,той преди да припадне успява да звънне на 112 защото му е sos бутон.Пристига линейка,със счупен нос е от ейърбека,за щастие колана и той му спасяват живота.Карат го в болница не знаят на кой да се обадят.Това в Плевен,от там се оказва едната санитарка приятелка на леля ми/сестра му и чак на следващия ден вечерта става катастрофата тя и се обажда и то защото го познава по името.Нито от полицията,нито от болницата някой ни е търсил.Вече леля ми като разбира ни се обажда и аз тръгнах веднага,сестра ми след няколко дена.Първата операция му беше вече направена,но се наложиха още две.Той си спомня че първата вечер са го свалили с одеало от линейката не можели да го качат до етажа,отделно било уикенда нямало никой седял в инвалидна количка сам в коридора,нито телефона са му дали,нито обезболяващи преди първата операция.Веднага като се стабилизира го преместихме в частна болница,оказа се и със спукани ребра.Оправи се за щастие,но все още е със крив и трудно дишащ нос и травмиран от тогава.Сам,уплашен с раздробено лице.Така и не се разбра кой го е блъснал,оставям възмездието на кармата.Радвам се че оцеля и е добре въпреки че рядко поддържаме връзка от години.За съжаление навсякъде ни е изгнила здравната система.Съболезнования,извинявам се за чаршафа.Поплачи,пий,пуши,каквото ти душата иска да и поолекне.Един ден ще прескочиш кърменето,важното е малко да успокоиш болката с каквото ти помага.Ако ще ти помогне във форума има теми за изгубени родители,само ти знаеш от какво ще ти олекне.При майка ми помогна само времето,бях неутешима първите години,а и сега на моменти много ме стяга понякога мъката.Гледам снимки,говоря за нея и си поплаквам.Помага ми до следващия път в който ме стисне гърлото.

Поплаквам си. Честно казано, докато бях в болницата и чаках разни документи, бяха ме сложили в една стая и крещях, да крещях и малко ме отпусна. Понякога плача много, друг път минават няколко дни без да плача и се чудя толкова ли съм дебелокожа Ега ти. Което не означава, че не мисля за него. Отвратително е, всеки път щом се събудя нощно време да си представям погребението и колко беше студен. Ей това е видението ми всеки път. Чувствам се зле, че го оставихме там, сам самичък. Понякога се чудя дали не му е студено. Ей такива мисли, къде логични, къде не. Да гледам майка му как страда, да виждам майка ми как се смалява, още повече ме тормози. 3 дни не можах да ям и повръщах от ужас, след като почина.
Когато вляза и видя празното легло и нещо ме стиска за гушата, прилошава ми. Защото не е отишъл до магазина и да го очаквам да се върне. Млад си отиде.