На шеф не позволявам и си сменям работата, ама клиента как да спра? Застана на средата на салона и крещя. Докато дойде охраната, докато разберат мъжете във фирмата и дойдат, добре ни уплаши - работим 5 жени.
- Публикувана: 13 септ. 2021, 19:33 ч.
- Последно мнение: 31 ян. 2022, 20:29 ч.
Защо през 2021 година има още майки, които мислят, че възпитават децата си чрез бой?
Андариел, така както обясняваш, човек трябва да е минимум психолог по образование, че да се престраши да има деца. Сори ама повечето не сме. Справяме се както можем. И не виждам защо се слага равенство между бой на дете и повишаване на тон. Трябвало да не бием, да не крещим, да не обиждаме, да не унижаваме, а на изцепки и простотии да реагираме с благ тон и камара обяснения. Къде ги тия богини майки, щото аз не познавам нито една такава?! И много компетентните тук, които анатемосват всяко сопване, вик или о, боже шамар, искам да ги видя с едно като комшийчето над мен или това от съседния вход. Всичките им теории ще се изпарят яко дим.
На мен лично крещенето в детството не ми помогна сега. За щастие попадам на свестни хора, но ако се случи да ми викат се стряскам. Обяснявам си го, може би с това, че ми викаха за щяло и не щяло. Няколко пъти писах, че съм за по-голяма строгост - шамарчета, викане ако е нещо сериозно, вече дадоха пример с колата и братчетата.
Ние си знаем болката, когато удариш друг, ти не усещаш колко може да го боли. Те са тръгнали с това мислене, не може да се променят за съжаление.
Като бях малка ми се караха, крещяха ми направо да не стоя близо до пътя, че някоя кола може да ме блъсне. Добре, за мое добро го правеха, но с такъв нагъл тон, че докато идвах вкъщи все се страхувах, че ще ми се карат, ей така всеки ден със страх. Такива деца стават страхливи, каквото и да кажете е така.
Като бях малка ми се караха, крещяха ми направо да не стоя близо до пътя, че някоя кола може да ме блъсне. Добре, за мое добро го правеха, но с такъв нагъл тон, че докато идвах вкъщи все се страхувах, че ще ми се карат, ей така всеки ден със страх. Такива деца стават страхливи, каквото и да кажете е така.
Баща ми е строг и винаги споменава за това, какво ще правя на работа, не трябва да ме глезят и трябва да свикна с лошото отношение. Един път бях ходила в някой друг град да работя и се радвах, че тогава ще съм сама и никой няма да ми държи тон. Еми да, шефа така ми изкрещя един път, че се сетих за баща ми, на друга работа също, аз съм свикнала на тези тонове. Клиенти също са били груби, колеги също. Но по-добре щеше да е, ако баща ми вместо да се държи грубо, да ми обясни как да се държа ако някой ми държи такъв ужасен тон. Аз понякога се чувствам като войник, винаги готова, ако някой ме нападне.
Сега вече много неща ми станаха ясни. Трябваше темата да я пуснеш със заглавие примерно: "Как да преодолея страха си от непознатото?" или нещо подобно. Страхът от непознатото го изпитват много хора и е напълно нормален. Според мен вината на родителите ти е, че може би не са отделили внимание на самооценката ти. Все пак детето трябва не само да се критикува, но и да се поощрява, да има някакъв баланс.
Не е нужно човек да е никакъв, за да се сети за някои неща откъм организация на ежедневието, особено когато става въпрос ма малки деца. А за крещене и бой, пак има огромна разлика в това как човек възприема постъпката си - дали я оправдава и смята за правилна, защото детето си го е заслужило или я възприема за грешна и се старае да се сдържа.
Най-порочна за мен е мисловната схема "утре какво ще прави като му се разкрещи началникът". Все едно клиенти, началници и изобщо всякакъв народ наоколо има право да крещи, а нашата роля като родители е да крещим и ние, за да свикнат децата. И с какво сме по-различни от клиента, началника и всеки тъпанар, който ще реши, че си е в правото да крещи и да се държи грубо? Дори още по-зле - ние сме родители на децата си и ги обичаме, докато чуждият човек не им е никакъв.
Ако един родител, без значение майка или баща, се държи зле и осъзнава, че се държи зле, трябва да направи нещо, за да промени нещата при себе си.
Най-порочна за мен е мисловната схема "утре какво ще прави като му се разкрещи началникът". Все едно клиенти, началници и изобщо всякакъв народ наоколо има право да крещи, а нашата роля като родители е да крещим и ние, за да свикнат децата. И с какво сме по-различни от клиента, началника и всеки тъпанар, който ще реши, че си е в правото да крещи и да се държи грубо? Дори още по-зле - ние сме родители на децата си и ги обичаме, докато чуждият човек не им е никакъв.
Ако един родител, без значение майка или баща, се държи зле и осъзнава, че се държи зле, трябва да направи нещо, за да промени нещата при себе си.
Andariel - нека да го кажа ясно - не желая и не прявявам желание да подчинявам живота си на децата. Ако може да им е удобно на тях - добре, ако не - да го преживяват. Не мога и не съм го правила да организирам всичко да се върти около тях. От там нататък - естествено, че възникват конфликтни ситуации. И да, случва се и да крещя, да мърморя, да наказвам и обожемой, поступвала съм ги. Времето ще покаже какво съм направила с децата си, но поне засега мисля, че се справям повече от прилично и отглеждам нормални хора. Дали е въпреки боя и моето отношение или е благодарение на боя и моето отношение - никой не може да каже.
Нищо няма да покаже чия теория е по-права. Остава вътрешната оценка като остареем, както и оценката на децата ни като остареят те. Косвено разбираме по това как след време ще се отнасяме към внуците си - тогава всички тръгват да "поправят грешките" от възпитанието на собствените деца.