Защо през 2021 година има още майки, които мислят, че възпитават децата си чрез бой?

Те понеже тригодишните винаги с неоспорим мотив се тръшкат, никога не е защото така или да си премерите границите. Защо винаги се приема, че детето е цар, а майка му е някакъв изрод, който се чуди как да го тормози? Ами и аз на моето му обяснявам редовно, понякога и доста афектирано, че чувствата на всички ни са важни, не само неговите, и че може да сме длъжни да се грижим за него, ама последен е дошъл в нашето семейство и той също трябва да се научи да живее с нас, не се върти светът около него и думата му да е закон. Говоря, обяснявам, ама АЗ съм възрастният, аз нося отговорност и аз решавам в критични ситуации. Като се прехласне от рев, глезене, умора или каквото и да е обективно или субективно, вадила съм го от това състояние с плесване, за да го върна малко на земята, особено в критична ситуация. Да ме прощават супер майките и всички специалисти по детско развитие (и ние сме учили педагогика, и ние четем книжки, айде по-сериозно).

По-горе неслучайно попитах какви са задълженията на децата. Имаше една случка от скоро - две близначки на 14 г.през нощта се изнизали от вкъщи и отишли на дискотека в Слънчев бряг,едната изчезва, цяла нощ полицията на Несебър търси, накрая слава Богу, хепи енд.Та тогава изказах мнение, че поне месец бих им забранила да излизат от вкъщи и всеки ден бих ги карала да мият под, баня, тоалетна и каквото още се сетя. Веднага една госпожа скочи: "Това е терор над деца!" Домакинските задължения били терор, викането било терор, шамарът бил терор... ОК, ние ще им създадем перфектната зона на комфорт. Никога няма да им се вика, няма да има неприятни наказания, шамари. А после? Какво ще правят когато вече не са под крилцето на мама и тати? Как ще им се отразят шамарите на живота?! Ако човек не може да понесе, че майка му му викнала и го преживява 20 г., как ще понесе утре ако му се развика шефа? Не знам дали това изнежване от ранна възраст, не формира на по-късен етап една свръхчувствителна личност, склонна към екзистенциални и какви ли не още кризи.

Не знам, не знам, в градината (първа група) на ротационен принцип имат отговорник по хранене, по спалня, да взема да ги строявам, че тормозят децата, аз за какво им плащам тая такса, а? Не видях някой да защитава терора или да приема за нормално да си тупаш детето като брашнян чувал или да го ползваш за душевно кошче, ама това, че на авторката майка ù така е правила и от това следва, че аз ще гледам детето си как си застрашава живота или на друго същество, и вярвайки в неоспоримия авторитет на педагогът Х, който е писал теории, докато някой друг му гледа децата и се бори с битовизмите и умората, ще моля и убеждавам безпомощно, очаквайки тригодишното да прояви емаптия и да вземе да ме послуша, еми, сори. Децата са силно емоционални и интуитивни, да, затова трябва да почувстват ужаса на майка си в такива ситуации, те това помнят. "Мама ме удари, защото..." е различно от "мама ме бие", нали. И тоя шамар не остава да виси във въздуха, нали после се говори и отработва ситуацията.

Правилната организация на деня и съобразяването с детето правят чудеса и детет е доста по-спокойно и не изпада в истерии.  Повечето пъти възрастните не мислят как да си улеснят живота и да не предизвикват неприятно поведение.

Андариел, съгласна съм, но животът не е низ от ситуации в идеални лабораторни условия все пак. Какъв процент от населението според теб могат перманентно да ги осигуряват тези условия и само те ли следва да имат деца? Детето ми има режим от шестмесечно, ходи на градина, в която се чувства добре и режимът се спазва и там, и вкъщи, кое още да съобразя? Имаме стандартно ежедневие от години. Аз самата съм далеч от идеална, старая се много, точно защото го знам, и не се срамувам да се извинявам на детето си, ако преценя, че съм сбъркала, както и го уча да изразява чувствата и гнева си, защото разбирам, че той има право на това, дори аз да смятам, че е имало причина да му причиня дискомфорт.

Формира една свръхразглезена личност, неспособна да се справя с трудности, да взима адекватни решения и да поема отговорност.
По един или друг начин родителят трябва да поставя граници на поведение на детето. Така то научава кое е правилно и кое не. Детето от своя страна непрекъснато пробва тези граници. Понякога само с обяснения може да се случат нещата, но понякога ситуацията е такава, че думите не стигат до детето. Била съм свидетел на супер истерични дечица на приятелки - тръшка се по земята, крещи, защото, например, не иска да се прибира. Това не означава, че трябва да изяде боя, но не мисля, че потупването по дупето трябва да се класифицира като бой.

А случката с жената с торбите и детето, което иска да го носят, ми припомни нещо подобно с моя син като малък. Прибираме се от планина. Във влака се опитвам да го накарам (беше на около 5 някъде) да поспи. Цял ден беше вилнял по скали и поляни и си го знам, че ще ми заспи точно като стигнем София. Така и стана. Едва го свалихме от влака (бях с един приятел и малкия) и се дотътрихме да чакаме рейса. Стигаме до блока и изненада - асансьорът не работи, а сме на 16-ия етаж. Дребния седна на стълбите и се размрънка да го нося.  Аз също бях уморена с раница, тежаща 10-12 кг и абсолютно никаква възможност да се натоваря и с негова милост. Слава богу имам късмет с разбрано дете. Поседяхме малко, дадох му да опита да ми поноси раницата, та разбра. С почивки през 2-3 етажа успешно се изкатерихме до вкъщи.
Родителят не винаги може да се предвиди всички ситуации. Може и при тази жена с торбите случаят да е бил такъв.

Най-често виждам как майки мъкнат деца и обикалят с тях по магазините така, все едно няма дете с тях. Сигурно е било жизненоважно точно в този момент и точно толкова време да обикалят с детето. Или в хипермаркета се мотаят пак сума време с децата и се чудят защо децата истерясват. С дете се пазарува бързо, все едно си на състезание и ти засичат време - вземаш точно това, което ти трябва и откъдето ти трябва и изчезваш по най-бързия начин. Не се разхождаш между фризерите и стелажите, чудейки се дали да вземеш спагети или фарфале или да гледат десет минути промоциите на домакинска посуда.

Може, ама най-лесно е да посочиш с пръст или да цъкаш с език, щото си видял една конкретна ситуация. А че в повечето случаи тая жена преди това 20 пъти е опитала с добро, с говорене, как се държи с детето си по принцип и как го гледа, това не се вижда и е много лесно, нали. Моят преди месец направи невероятна истерия в автобуса, аз с маска едва дишам, бременна в осми месец, с негов багаж, след работа, с контракции от умора, той пищи неистово, крещи "мама не ме обича" и се търкаля между седалките в препълнен автобус. Едва клекнах да го извлача, за да го сваля на следващата спирка, а будната обществена съвест на висок глас коментира, че съм ненормална и такива като мен не трябва да имат деца. Еми, осмисли ми живота, да бях ù го метнала в скута да ми покаже как се прави, като е педагог на годината...

P. S. Съгласна съм пак с теб, Андариел, така правя, ама детето пак има своите моменти. Нещата, които казваш, за мен са common sense и изобщо не подлежат на коментар, но явно не е достатъчно.

Деца отстрани най-лесно се гледат.
Като си родител, 24/7, по друг начин стоят нещата. И от дете до дете има балкан разлика.
Мама Цоцоланка отдавна не пише, но в подписа ѝ стоеше следното
"Преди имах 4 теории как се гледат деца.
Сега имам 4 деца и нито една теория".

Айде, айде, ще си организирам аз цееелия живот да се върти около детето, че не може да измине 800 метра от кварталния магазин до входа. Аман от лигавщини. Ще измисля 15 гимнастики, че да пазарувам без него, да има кой да го гледа, сакън да не наруша комфорта на домашния принц. Ти разбираш ли какви глупости говориш!?!!?!?!?

Децата са малки няколко години. После цял живот са големи. Голямото съобразяване на ежедневието е докато излязат от бебешката възраст, да речем докато станат 5-годишни, но дори тогава пак трябва съобразяване, просто защото са малки. Иначе е все едно ние да живеем с великани, за които времето тече различно. Представяш ли си как ще живееш с някой, който е два пъти по-висок от теб и за него времето тече бавно?
Да, гимнастиките са докато са малки, но това осигурява спокойствие и поне половината дразнещи ситуации с потенциални проблеми са избегнати. Определено си заслужава цената, за да са спокойни децата.

Ок де, опитваме да се съобразяваме, ама не винаги може. И естествено, тоооочно в момента, когато ти е най-трудно престолонаследника се тръшва. Пак казвам - децата ми са нормални, може да се запознаете с тях.

Аз пък да кажа, че това прекалено съобразяване и щадене на децата като малки, не води до нищо добро в зряла възраст.
Свидетел съм на лична драма на моя много близка приятелка, която щадеше сина си като малък. Имаше и увреждане детето, та съвсем внимателно се подхождаше към него Много усилия му се спестиха и това го направи един безхарактерен зрял мъж, който не е в състояние да се грижи за семейството си, а чака пак мама за всичко. И за капак, дави неудачите си в алкохол.
Та нищо няма да им стане на децата, да са малко по-дисциплинирани от малки.

И да. Как реагира дете, на което не е повишаван тон вкъщи като му се разкрещи клиент? Или онедайсибоже шефа?

Че мен миналата седмица клиент ме направи на сол-пипер. Грам не бях виновна и нищо не зависеше от мен.

Тоест трябва да свикне на грубост, за да търпи клиенти и шефове да му крещят? Вие така ли позволявате да ви крещят? Защото аз не позволявам.

Има неща, които могат спокойно да бъдат спестени на децата като са малки.Това няма нищо общо с борбеността. Има общо с това да не натягаме нещата повече, отколкото са способностите на детето към момента, и то да ги натягаме за наше удобство. Не е удобство, само се изнервя още повече ситуацията. Ако напрегнеш  ситуацията си имаш един малък или голям саботьор. Това едва ли върши работа.