За жените без деца

Никъде не съм казала ,че не ходите в клиника.Аз казах,че на мен конкретно на мен подчертавам,ми помогна това да имам план и да го следвам.И го написах,това е.Това беше планът ,който следвахме ние ,за да имаме дете.Мъжът ми искаше дете с мен ,не категирично от мен .
За да не засегна някой,казвам че осиновяването е било вариант ,пак повтарям за нас.

"Съжалявам, ако е офф, модератор да ме изтрие. На моя позната родителите от доста години (откакто собствените им деца са големи и самостоятелни) са приемно семейство на дечица. До момента са се грижили за няколко деца, докато те бъдат осиновени. Изключение много им се възхищавам и бих правила същото, ако се случи да нямам деца, а защо не и редом с моите собствени, стига да имам възможността."
[/quote]
Защо не, и това е вариант. Едно нещо ме притеснява, обаче - да се привържа твърде много към едно такова детенце, а и то към мен и да не искам после да се разделям с него. А за съжаление нашето законодателство все още ограничава възможността на приемен родител да осинови детето. Нелогично и жалко.

В нета прочетох за една такава инициатива. Пратих запитване по мейл, но липсата на отговор ми говори, че май вече не се организира. Някой има ли идея как може да се включим в подобен проект, дори да е в друг дом?
   
Стани ментор на дете от дом в София
10.02.2014

Стани ментор на дете от дом в СофияОт няколко години доброволци на Подарете книга посещават домове за деца, лишени от родителска грижа, в цялата страна. Децата от домовете са уморени от групови събития и истински ефект има, когато успят да създадат трайно приятелство с някого. Тогава се чувстват ценени, обичани, значими.

В ДДЛРГ "Проф. Асен Златаров" в София дългосрочно работят около 20 доброволци, които работят ежеседмично с децата на възраст между 7 и 18 г. като ментори - помагат им с уроците, съветват ги и ги подкрепят. Промяната у децата, които имат ментори, е огромна и екипът на Подарете книга набира още доброволци. Запиши се само ако си сигурен, че можеш да поемеш дългосрочен ангажимент и да посещаваш "своето" дете поне веднъж седмично. Няма определени дни и часове за посещение. Всеки доброволец идва в удобно за него време, като го съгласува със "своето" дете.

Организатор Подарете книга
Източник: https://timeheroes.org

ЛейдиРоуз, доколкото знам, вече няма домове за деца, затова тази инициатива не съществува. Всички деца са в приемни семейства. Дано да е така.

В приемни семейства са част ,има много в институции за временно настаняване.

Има много изоставени дечица, както и много семейства без деца, които могат да се "спасят" взаимно и да си донесат щастие. По темата за осиновяването, която се обсъждаше по-горе, аз съм за. Познавам осиновени деца, на които им е обяснено и приемат ситуацията, обичайки безкрайно родителите си. Без да да тръгнали да търсят биологичните родители.

И аз те разбирам. И съм винаги наблизо ако имаш нужда да поговориш с някой.

За смирението и гордоста - нямам какво да добавя. Много точно и на място. Благодаря.

Свекърва ми е осиновена,по-точно оставена в кошница пред дома на майка си и баща си.Те са нямали деца,били са женени от шест години и едва ли е случайно .Никога не се е интересувала кой и защо я е родил ,подозира понеже една жена периодично спирала пред къщата им и я е гледала.Винаги казва,че има една майка и един баща,отгледали я с много обич.

Всеки се справя с това, което му поднесе живота по различен начин. Сигурно на някои хора религията и вярата в някаква предопределеност им помага. Аз никога не съм имала такава нагласа, общо взето погледът  над живота ми е песимистично-реалистичен. Минала съм през трудно забременяване, кошмарно раждане, увреждания на детето ми, развод. Но познавам хора с далеч по-тежки съдби от моята. Изпадала съм в дупки, кавала съм си, че не е честно, даже съм прекъсвала контакти с приятели с "идеален" живот, защото съм се чувствала зле на фона на тяхното щастие. Но начинът ми на справяне винаги е бил приемане на реалността с по-скоро скромни очаквания и действия дотолкова, доколкото зависят от мен. Аз по принцип не съм нито вярваща, нито суеверна, смятам, че нещата просто се случват и никой не е "заслужил" да няма деца, да остане инвалид, да изгори в автобусна катастрофа, да почине на 35, оставяйки невръстни сираци и т.н. Когато сериозна травма в живота се обвързва с изкупление, карма, или с липса на вяра, позитивно мислене, жертви, усилия, "научаване на урока" и подобни, за мен това само затормозява повече. Човек навлиза в една спирала на някакви емоционални търсения и създаване на илюзорни очаквания, които, водят до още по-сериозно рухване на психиката, ако не се сбъднат. При сериозна вероятност за лош изход, просто се опитвам да го приема и да помисля какво бих правила, ако се случи. Никога не съм си казвала, ако вярвам, ако съм оптимист, ако съм по-добра, ако..., съдбата ще е милостива и ще имам късмет. По-скоро нагласата ми е искам да съм наясно с рисковете при вариант А. Ако той не се получи - имам ли вариант Б и кой е той. Ако и това не сработи - има ли опция В и т.н. Например: "има хора с по 10 неуспешни ин витро опита, значи е напълно възможно и аз да не забременея никога. Едва ли бих продължила толкова дълго да опитвам, добре е да помисля дали бих искала да осиновя дете, ако не успеем с инвитро". А не "Х забременя от първо ин витро, аз успях от трети път и загубих бременността, с какво съгреших, какво сбърках, сигурно ми е писано само да страдам".

А не допускате ли, че тази мобилизация да се справяте по един или друг начин с нещата от живота, без да се тюхкате, е един научен урок? На мен така ми изглежда.

Разбира се, че е проява на мъдрост. Житейска мъдрост, не кармичен, чакричен урок.

Да, научен урок е, но в смисъл на нагласа, адаптация и натрупан опит, а не на кармичен урок и някак да съм станала "по-заслужила", за да получа нещо. А и това съвсем не ми гарантира да не рухвам психически.

Първите си уроци научаваме от родителите си. Не е че кармично, обаче и да нямаш деца, и да имаш е възможност, а не наказание. Колко му е да се приучим от малки да гледаме по този начин на нещата, като онова момиченце, за което беше писал някой напред, което се гордяло, че мама и татко са избрали да го осиновят?

Темата за приемните родители съвсем не е по темата и ако аз бях авторката щях да се засегна. Приемните родители гледат деца за пари, това е професия за хора без специално образование. Нищо за възхищение не виждам.

В България има вариант за приемно родителство на доброволчески начала, а и тук тази професия всъщност е зле платена и общо взето има две категории, които я избират - хора с големи сърца и кауза и такива без перспективи за друга професия, гледащи по няколко деца.

Аз помогнах на авторката с каквото можах на лични. Освен това, приемните семейства получават пари, които едва стигат за отглеждане на детето и повярвайте ми няма нищо общо с професия. Защото на никоя професия не се отдаваш 24/7 и не се грижиш, когато е болна.