Как ви наказваха/биеха родителите ви и как наказвате вашите деца за същите провинения сега

Моят баща вече не е между живите. Но първо ние нямаме никакви контакти дълги години след като завърших училище. После след като родих, някъде по това време, бяхме вече в по-добри отношения. Никога не е ставало въпрос колко бой съм изяла. Все едно не се е случвало... Та не, не ми се е извинявал, дума не е споменавал, нито пък аз.

Спомням си, че синът ми като беше малък, 2-3 годишен, нещо му се карах и може би съм му казала нещо от сорта "виж шамара", когато баща ми ми се скара на мен, каза "Само да си посмяла да удариш детето".

Майка ми никога не се е извинявала за тормоза, при опити за говорене по темата гаслайтваше - това не се е случило, измисляш си, много си злопаметна, стига с това минало, обидата била смешна, или приемаше роля на жертва - "да, за всичко аз съм виновна, как не те е срам".

И все пак ми липсва, вече е покойница, това връзката майка-дете е ужасна работа, стокхолмски синдром.

Ние някога след училище с най-добрата ми приятелка се мотаехме по улиците, сядахме на някоя пейка, бъбрехме си, или  си ходехме на гости... никой не ни е знаел къде се размотаваме и не се е вълнувал - а джиесеми нямаше.

А, мен баща ми и брат ми бяха тръгнали да ме търсят една вечер. Все пак, знаеха колко време ми трябва до дома, с мотаенето.

Моята майка ми се извини за боя.
Аз изобщо не очаквах, защото си го бях заслужила. Беше по времето, когато се прибрах за една ваканция по време на студентството ми.

Не, не се е извинявал. Но веднъж спомена, че е бил суров с мен.
Отговорих му, че със забраните, наказанията и боя е провокирал лошото ми държание...като към враг. То си беше война..

Нас ни биеха с колана дори за счупена чиния. Е, и двете със сестра ми имаме дефицити  и проблеми, заради тормоза в детството. Понякога просто ни караха да седим прави около 2 часа, докато ни упражняват психически тормоз, обиди, как за нищо не ставаме, нищо няма да излезе от нас. Към ден днешен сме сравнително близки с родителите си, но не се коментира детството. Нито аз, нито сестра ми сме били някога толкова близки с мама, колкото аз смятам за редно. В детството си израстнах смазана,  убедена, че само на мен м се случва и че съм нищожество. До ден днешен си носим последствията.

Аз също като sahar , баща ми с колан ни е удрял , изларвал ни е в най големия студ навън,през лицето ме е удрял-устната ми е цепвал,наказания в ъгъла за час обърнат към стената, разговори 2-3 часа викане блъскане по масата и тн, рядко е било , но е факт.   .УВАЖАВАМ и ОБИЧАМ , родителите си , за това че са ме създали , отгледали и са гледали никога нищо да не ми липсва, а напротив правили са толкова много за нас .На мен този вид наказани не мисля че са ми рефлектирали по някакъв начин , аз го разбирам колкото и да е странно , защото е трудно да възпиташ дете, сега като имам бебе разбирам че носиш наай голямата отговорност и не е изобщо лесно. Имам наистина огромно уважение към тях , винаги съм била много близка с майка ми и дължа всичко на тях. Не мисля да възпитавам по този начин и съм на мнение съм че зависи каква е белята , ако не дай си боже е застрашил своя живот или на някой друг , няма да го удариш за да го запомни , и да не прави повече така? …

Не са ме били, не са ме наказвали, почти не са ми се карали. Бях кротко, добро, ученолюбиво дете.
Но една случка съм разказвала на кръщелницата си, на сина си, когато бях несправедливо обидена.
Излизам от първия кандидат-студентски изпит по история в СУ, тогава се пишеха теми и най-важно беше да отграничиш периода на темата. Не го ли направиш, следваше безкомпромисна двойка, независимо от останалото написано. Излизам аз от изпита, майка ми нетърпеливо ме пита откъде докъде съм писала. Тя е завършила педагогика(също се влизаше с история), преподаваше на децата в 4 клас история и на екскурзии на исторически места изнасяше лекции и тн. Казвам аз - началото въстание на Петър Делян, край-упрарление на Иван-Асен втори(дано някой не се сети кога се е падала темата, че съвсем древна излязох) И майка ми, без капка срам от околните реагира:"Какъв Иван Асен Втори, ма, тикво зелена"
Толкова се обидих, че само успях да кажа:"Как може да ми говориш така, абсолютно точно съм писала"
Тя веднага се усети, че се е объркала(някои теми преплитаха факти), но не се извини и само каза" а, да, така е"Тази случка хем смешна, хем тъжна, ми остави дълбоко огорчение.

Учудващо на моя тих и скромен нрав, съм посягала на детето си. Много палав беше като малък и вършеше глупости, като да се отскубне и да пресича оживена улица. Няма да повярвате, но на 4 години-дребен, слаб, около 15 кг, имаше сила да се отскубне от ръката ми и да бяга.А аз съм в доста добра физическа форма за годините си. За наказание- оставяла съм го без телефон, но не точно като наказание, а защото прекалява с игрите. А веднъж счупих и хвърлих едно лего.

За учителите-не съм имала никакъв проблем. Обаче имаше в основното училище една по математика, която водеше и училищната библиотека. Когато някое момче(само за момчета се отнасяше), направи гаф, викаше го в библиотеката, да го бие. А беше тренирала джудо. Освен това, в класа имаше 4-5 деца, коитоо си бяха определено слаби ученици. Консултации не помагаха. Когато ги изпитваше и им пишеше двойка, следваше един позорен ритуал. Обяви, че пише 2,но не пуска детето, а го държи пред класа и почва"Мозъкът ти гладък като яйце, една гънка няма, едно магаре да бях вързала..." Аз бях отличничка, на олимпиади ходех, но ми се свиваше сърцето от тази сцена.
Такива неща. Добре, че днес повечето са екзотика.
Но психичния тормоз си го има и то учудващо, спрямо най-ученолюбивите, но това е по-различна тема.

За боя не ми е било проблем, дори се кефих като докарвах до истерия истеричната ми майка, същото и някои учители като ги вадех от равновесие. Обаче ограничения и безсмислени забрани ме влудяваха, особено като са били неоснователни според мен. Избиваше ме много на агресия, блъсках, чупех, псувах, отделно бях решил твърдо да се махна като завърша, и преди съм писал, армията беше моето желание и решение. Това изглежда повлия много на нашите, защото някъде след 18-19 вече ме оставиха да правя каквото си искам и по-нататък не ми пречеше изобщо съвместното съжителство. Естествено не съм правил големи глупости, с изключение на алкохолни изпълнения, но пък и имам кротко пиянство, така че не съм правил глупости под алкохолно въздействие.
А и за боя след 15 вече беше невъзможно и опасно да ми се прилага, за тва и нямам спомен за такъв от нашите след тази възраст.

Когато бяхме малки, родител да бие дете, си беше нещо съвсем допутимо и нормално. Правехме бели и после съвсем спокойно си се питахме "вашите биха ли те?" Учителки дърпаха уши, наказваха, гонеха от час и никой не им е търсил сметка как така дете, заведено от родители на училище, е оставено да ходи само по улиците? В зимата? Бой сме яли всички, но не се говореше за насилие.
Сега, години по-късно, знам, без да е огромна тайна, че приятелките ми си пошляпват децата. Все така им се карат, обиждат ги, крещят им, но не се говори толкова гордо за това. Сега към заплахите са включени и такива, че дойдат социалните, да го приберат.

Майка ми повече ме е била, баща ми само веднъж ми удари шамар и то заслужен. Наказанията не действаха, защото не бях фен на излизането от малка, а и нямах интерес към телевизия.
Засега детето е малко. С баща ѝ сме на мнение, че боят е недопустим, но и не трябва да я оставяме да прекалява. Лошото е, че отсега проявява характер и даже на моменти се сърди и кара с нас на бебешки.
 Общо взето, тази графика изразява мнението ми.

Sahar, нищожества са насилниците ти. Ограничени хорица, с липса на интелект и такт. При някои родители съществува и вид завист, поради успехите или качествата на децата.
В кой период и регион, физическото насилие е било " нормален" метод на възпитание ?

Не е ли невероятно как детето при всички положения оправдава поведението на родителите си и казва обичам ги, уважавам ги и т.н и т.н. Това е в основата на детската травма, алтенативата да осъдиш родителите ти като лоши  е много по-непоносима за съзнанието и затова приемаш насилието за нормално.

Потресена съм колко много насилие е имало (има) в българското семейство. Мен никога не са ме наказвали, били или обиждали. И пак стана човек от мен, макар да съм отгледана само от майка ми. Имам дете, малко е още, не мисля, че ще му посегна някога. Различна съм от майка ми, по-избухлива съм, надявам се да не му крещя или да се изпусна и да го обидя. Децата разбират от говорене, стига да им е поднесено както трябва и да е започнато от ранна възраст. Тръшкането е период, в който се изгражда представата им до къде могат да си позволят да стигнат.