Истанбул [тема 56]

За мен софийското метро е с по-неясни обозначения за гостите на града към каквито и аз се причислявам. Безброй пъти са ме питали чужденци на спирката на летището кой влак да хванат за Обеля, да не казвам колко им е трудно произнасянето. По другата линия Надежда-Лозенец (която се обявява все още така по уредбата) на сп. Сердика е трудно да се ориентира неопитен човек в коя посока да си хване метро за гарите, защото влаковете отиват за съвсем други спирки Обеля/Витоша. Поне да им бяха сложили някакъв поднадпис Централна гара. Първите 1-2 пъти, като сменях линиите от Т2 за автогарата и аз се замислях накъде ми е посоката. И сега си представете, че сте чужденец, който не знае езика и чува по уредбата на английски, че има еди-къде си връзка за линия Надежда-Лозенец. А този Лозенец после в ни една спирка не фигурира.

НищУ, чИ кУ сА кача на бюрцето да денсам, ш'гУ счупА. Туй са пУдробнУсти.

Беше 2011, октомври. Трето ходене и първо, след като се "запознах" с форума и темата. Тръгнах подкована с информация и окрилена от идеята, че ще се движим сами в този град, който вече беше заел място в сърцето ми.
Тръгнах с контузено коляно, за което имаше съмнение за скъсан менискус, след травма през август. В съботния ден по някое време се прибрахме в хотела да оставим някакви неща и да сменим обувките, защото със смяната им сякаш малко по-малко ме болеше. В хотела бяха спрели тока, съответно трябваше да ползваме стълбището - неудобно, тясно, че и извито. Разбира се - и тъмно. На слизане, виждайки светлината от фоайето, забравих да внимавам, подметката се закачи на лайсната в края на стъпалото и полетях с цялото си величие през трите оставащи стъпала. Проснах се почти в цял ръст насред фоайето и изкарах ангелите на ММ и няколко турци, вероятно от персонала. Станах (с помощ...), отупах се, седнах за две минути на един стол и като установих, че коляното ми (май) не е засегнато, тръгнахме отново. Хотелът ни беше под трамвайната, между спирката на Университета и сп. Аксарай (от два дни се мъча да си спомня точната локация и име, защото знам, че го реновираха и искам да го видя сега, но за момента без успех). С всяка следваща крачка започна все по-осезаемо да се усеща, че съм си докарала нова травма, някъде в ходилото, отгоре... Едва докретах почти до Чемберлиташ и изведнъж като спасителна светлина ми изплува в главата прочетеното за Ортаклар. Не бяхме ходили, естествено. Спуснахме се към ресторанта, хапнахме и си харесахме мястото. Вече над 10 години ни е основна локация за вечеря.
После някак се прибрахме до хотела, легнах и... на сутринта не можех да си стъпя на крака. Пих Аулин и не приех предложението на ММ да изчакаме тръгването в хотела. По традиция отидохме да си вземем "Довиждане!" с града от любимия Египетски пазар. Прибрахме се сравнително нормално, явно под действието на лекарството (и магията на любимия град). И като се върнах... месеци проблеми, прегледи, съмнения, ЯМР... За радост нямаше скъсано, но болката не беше малка.

Пътуваме от вътрешността на страната, съответно през КА, през август. Жега и кошмарно чакане. Термометърът на колата показа 50 градуса, докато висяхме на опашката. В добавка това се случваше в един много емоционален момент от живота ни и всичко това ме изтощи до степен да спя при влизането в града - вече по тъмно. Трафикът беше впечатляващ, отново, и маневрите на ММ ме събудиха. Още в полусън виждам някаква светлина високо горе встрани от пътя. Изглеждаше странна и някак в нищото, защото всичко беше тъмно, а тя не мърдаше. Първата ми мисъл, незнайно защо, беше "Извънземните дойдоха!"... Събудих се експресно.
Разбира се, светлината беше съвсем земна - лампа на върха на кран, строящ една от много високите жилищни сгради вляво от пътя, чиято кота 0 е на всичкото отгоре на височина над пътя... Ама докато осъзная този факт...
Никога не съм имала подобни асоциации, но явно съвкупността от обстоятелства беше причина за тази странна асоциация. Много, много се смяхме после.