Имиграцията преди 1989 година (по време на комунизма)

В какъв смисъл? На моряците реалният живот си е на сушата, съответно тогава си беше в България. Командният състав имаше право да пътува с цялото си семейство (имаше ограничения и правила, не помня детайли, но май веднъж годишно или нещо такова), но нямаше случаи някой както е в Сингапур или Майорка с жена си да реши да забегне. Чинно си се връщаха обратно в панелките, плановата икономика, чакането за кола или холна гарнитура и така нататък.

Но пък всъщност може би са били достатъчно привилегировани, за да не ги влече толкова, че да рискуват всичко за несигурно бъдеще.

Имаше два вида емигрирали незаконно:

1. Невъзвъщенец - човек, който е напуснал България напълно законно, с редовни документи, но не се е прибрал в разрешения срок. Такива бяха заминалите да работят някъде, които от държавата, в която са работели са успели да заминат за друга и да се устроят там чрез работна, заселническа, учебна виза или брак. Такива хора можеха да се връщат безнаказано след някакъв срок и наказанията, които ги грозна бяха само административни, нещо като глоба, примерно. Проблемът беше, че никое консулство нямаше да им издаде нов паспорт, а само пасаван и трябваше да чакат да получат друго гражданство, та тогава, евентуално да се връщат на гости.

2. Беглец - човек, който е пресякъл българската граница незаконно, без разрешение. Малкото, които оставаха живи подлежаха на затвор, наказателни лагери и подобни. Често оставаха инвалиди, защото граничарите получаваха по 10 или 15 дена отпуск ако прострелял и спрат беглец. Граничарите обикновено са стреляли и по хора, които са били беззащитни, с вдигнати ръце и с лице към тях. Същите наказания получаваха и българи, хванати на граница в други социалистически страни. Те са били разпитвани на място и връщани в България за да бъдат съдени. Успелите да избягат в държава, която не връщаше българи, обикновено искаха политическо убежище и след като го получат, получаваха:

А. Паспорти на бежанци, закриляни от ООН. Така наречените Нансенови паспорти. С такива са излезли от България семейството на Силви Вартан. Тези паспорти дават право на установяване във всяка държава, която е подписала Женевската конвенция, но всяка държава има право да откаже виза. Този паспорт е валиден за всички държави освен България. Ако беглецът влезе в България с такъв паспорт, той бива осъждан, защото по българските закони си е български гражданин, а без друго гражданство не го лови международен закон или защита.

Б. Паспорт на някоя западна или друга държава. Ако след определено време беглецът получи някакво гражданство, той може да се върне в България абсолютно необезпокояван, защото получаването на чуждо гражданство автоматично го лишава от българско, а и България беше подписала разни международни договори за човешки права и нямаше да иска да изглежда насилническа и неспазваща ги. Това на хартия.

На практика тогава България беше визова държава за повечето западни страни. За да се върне, беглецът трябваше да иде с новия паспорт в някое българско консулство, лично и да подаде молба за виза, която българските власти бяха в пълното си право да откажат и обикновено правеха точно така 🥳.

Друг вариант беше да дойдат с организирана екскурзия, на морето, примерно, но без гаранция, че няма да имат проблем на границата. Туристическите групи влизаха лесно и за организиран, групов туризъм гражданите на много държави нямаха нужда от виза.

Познавам доста бегълци и невъзвръщенци, но повечето не бяха стъпвали в България преди края на 1989г.


Работещите в авиация, корабоплаване, БДЖ нямаха кой знае колко по-добри възможности за живот навън, а и дипломите им не се признаваха в повечето държави извън оборудваните от СССР. Те прекарваха половината година навън, получаваха заплащане и бонуси във валута, можеха да идат където си искат. Имаха достъп до информация за заплати по чужди кораби и знаеха, че няма да забогатеят кой знае колко от тази работа на панамски или либерийски кораб, които ги държаха гърци.

Панелката хич не беше лоша в сравнение с жилищата, в които тогава живееше 90% от човечеството. Не знам защо имат толкова лоша репутация в БГ, но между бг-панелка и северноамериканска картонена къща избирам панелката без да се замисля. Панелки тогава се строяха и във Франция, но и в Кувейт.

Да не забравяме, че България тогава имаше безупречно, почти безплатно образование и здравеопазване, детски градини, което въпросните моряци нямаше да имат с неработеща или даже работеща жена и две деца в САЩ или Панама, цените на рибата бяха 20 стотинки за кило.

Кола и холна гарнитура моряците си носеха от Холандия, Германия и където си искат. Разполагащите със собствена, конвертируема валута можеха да пътуват и да внасят коли, гарнитури, перални, каквото си искат. С конвертируема валута тези стоки се купуваха лесно и в самата България. С конвертируема валута можеше да се купи и тухлено жилище или кофраж и без да се чака.

Имам познати, които работиха в арабския свят или корабоплаването в България, пробваха се навън, на запад и се върнаха в арабския свят или БГ. Западните заплати изглеждат апетитно докато не видиш цените, данъчния %, огромните сметни, общински такси, цените на училища и подобни, престъпността. Като те удари и мрачен климат и социалистическа София и Бургас ще ти се видят като рай.

Нямам спомен да е било възможно моряк да си купи кола или обемна мебел от чужбина и да си я пренесе до България. Най-малкото трябва да й организира транспорт, защото на кораба няма как да я качи, никой няма да му разреши, а за това обикновено няма време, в пристанище рядко се стои повече от 24-48 часа. Купуваха се и пренасяха малки неща. Сувенири. Декорации. Дрехи, безценните по онова време чорапогащи. Валутата също не беше неограничена, че чак кола да си напазаруваш по време на рейс... На всичко, което внасяш, освен това се плащаха безумни мита. Такива неща е по-възможно да са ставали след 10ти ноември, когато в един момент БМФ беше просто като разграден двор и всеки си правеше каквото си иска, а наказания нямаше, защото и без това персоналът намаляваше, всички се изнизваха да работят в Залива.

Дипломите не се признаваха, но се признаваха квалификациите на морските офицери. Капитан далечно плаване не е диплома, а международен сертификат, и се признава навсякъде. За авиация и БДЖ не знам как стоят нещата, но предполагам и пилотите имат международно признати квалификациии.

Заплатите на моряците никога не се изплащаха изцяло във валута, само част от тях, с определена заявка. Имаше ограничения. А и заплатите не бяха големи. С моряшки паспорт не можеше да се излезе от страната по друга причина, освен служебна.

Така или иначе, не твърдя, че е бил тежък животът на пътуващите, просто се замислих защо не е имало повече случаи на забягнали при толкова благоприятни условия.

Като видях "имиграция", помисли, че ще си говорим за руснаците, които искаха тогава да идват да живеят в България В моето семейство е започнало да се мигрира по лични (по-късно и политически) причини още след ВСВ и Народния съд. Някои успешно, други не. Като цяло сме пръснати на три континента, поддържаме контакт.

Цялата биография я пишеше в зелените пасторти. Имаше и печати от месторабота, на някои хора доста страници бяха попълнени.
Аз гласувах за първи път през 1990 година и ми вписаха гласуването в паспорта. То всичко беше сглобено набързо тогава. Гласувала съм в сладкарница, в ОФ клуб...пускахме цветни бюлетини за по-лесно.
През малко по-късните 90-те сестра ми си беше запълнила празните страници на паспорта с телефоните на приятелите си. На майка ми лошо ѝ стана, когато го видя, добре, че скоро след това въведоха пластиките .
Колкото до "невъзвръщенците" имаше различни случаи в обкръжението ми. Син на приятелка на баба ми служеше като граничар и забегна през сръбската граница. Съседи отидоха уж на екскурзия в Австрия  и останаха там. Имам познати жени, омъжени за чужденци, хич не беше лесно, минаваше си време, докато си уредят документите.
Общо взето, ние простосмъртните никъде не можехме да мръднем освен в Соцлагера. Татко трябваше да отиде  в командировка в Кипър, е не му издадоха международен паспорт, защото не беше партиен член. На следващата година все пак решиха да го пратят, като "компенсация" в Москва и дори и там към групата имаше прикачен човек, който всяка вечер описвал кой какво, къде и как е правил.

Колите и мебелите не ги качваха на корабите. Отиваха на екскурзия в Холандия, Австрия или Германия с кола. Купуваха си кола там и я докарваха. Мебели влачеха с влака. Пътували сме с хора, които си бяха купували мивки, кухненски шкафове и подобни и ги слагаха в купетата. В спалните вагони имаше доста място за багаж над външния коридор, а и в самото купе. Някои ги връщаха с коли, с коли, на които е прикачена каравана. Целите влакове бяха пълни с перални, миялни, центрофуги, разни неща за коли. За някой друг лев кондукторът (човек, който проверява билетите и следи за удобството на пътниците) заключваше багажа в някое празно купе.

Чорапогащници не помня да е нямало. Даже си купувах през 80те от България да ги нося навън. Знам, че след войната е имало дефицит, но такъв е имало навсякъде в Европа, даже в Англия и Франция.

Пилотите са обучавани на определени самолети и ако са се учили на руски, няма как да се прехвърлят на Боинг или Еърбъс без стотици или хиляди летателни часове, които малко авиокомпании ще заплатят от джоба си, защото професията е желана.

За капитани на кораби - познавам човек, завършил в Русия или Украйна, който опита да работи в Англия, но бумащината и разправиите с френски граничари, мигранти, които се качват и крият и о закон трябва да се хранят и после се плаща глоба, го отказа. Почна като шофьор на ТИР и по същите причини се отказа и накрая поработи като шофьор на градски автобус и се прибра в държавата си. Сертификациите за капитан не му ги признаха и трябваше да доучва и държи изпити.

За стари хора беше трудно да зарежат всичко и да хукнат да бягат. Бягаха младите, здравите, без образование, без семейство. Тях нищо не ги задържаше. Мъжете бяха избягали по време на военна служба или малко след нея, като студенти, нещо такова. После ги завърта животът.

Колега на майка отиде на специализация в западна Германия и остана. Даже си прибра жената и децата. Той знаеше езика и си беше уговорил работа в болницата, в която специализира, а и му признаха дипломата. След 1990,, обаче, се върна болен от рак.

Има и друго - всички професии, изискващи минаване на международни граници изискват валиден паспорт, който бежанците не получават веднага, а минимум след 1, 2, 3 или даже повече години. Ако получат статут на бежанец, получават паспорт на ООН, но ако получат хуманитарен статут нямат право на такъв и трябва да чакат години престой и да подадат за гражданство, да чакат да им отговорят. Някои имаха трудности с доказване на самоличност ако не са успели да вземат паспорт. Други не можеха да подадат за гражданство, защото им трябваше свидетелство за съдимост за последните 10 години и трябваше да чакат 10 години за да получат такова от държавата, в която живеят.

А за признаването на сертификатите - признават се ако ги имаш в себе си. Колега на приятелка беше помолил да му се прати дипломата и справка за трудов стаж и му отказаха.

Така тръгна митът за емигрантът - мияч на чинии

Моряците нямаха повече привилегии от всички останали, що се отнася до екскурзиите в чужбина. За да замине някой за Холандия през 80те на екскурзия, та и да му разрешат толкова валута, че да си купи мебели или кола, той трябва да е имал някакви специални протекции, не е свързано с професията му изобщо. Особено пък да домъкне нещо толкова очебийно за съседите, като западна кола. Ма щом казваш... При нас в Бургас нямаше западни коли. Първите се видяха още 90та година, но преди това - абсурд някой да си внесе Пежо или БМВ.

Може би си от София и затова е нямало при вас криза на чорапогащите. В столицата липси нямаше. В Бургас чорапогащите бяха ужасно дефицитна стока, търсеха се връзки с продавачи и управители на складове, за да се запасиш. Говоря за времето 1983-89. Един чорапогащник се носеше невероятно дълго, имаше даже специални работилнички за "хващане на бримки", за да се спасят скъсани чорапогащи и да се носят още... еххх, спомени

Капитанът сертификатите си ги държи в себе си, когато пътува, няма нужда да му ги пращат отникъде. Моряшкия си паспорт - също. Затова казвам, че бяха в особено благодатна позиция да имигрират.

Така или иначе, тогава битуваха доста митове за моряците, като гледам и сега още ги има.

Интересно ми е да чета за бежанците по онова време и за много драматичните бягства през граници, морета и така нататък. В моя род няма такива. Любопитно ми е как след това са поддържали връзка с роднините си и дали е имало последствия за останалите в България.

Хубавите, фини чорапогащниците през 1988 година си бяха дефицитна стока. И сега, когато погледна снимки от бала ми виждам колко са плътни чорапите на съученичките ми. Моят приятелка на леля ми ми го донесе от Италия  и беше нещо невиждано за времето си. В горната част беше с кадифе, а на глезена имаше малко сърчице с камъче. Какви неща помня . Приятелка дори си боядиса с текстилна боя нейния, защото по тогавашните модни тенденции и с бяла рокля да си, чорапите трябваше да са черни.

Имах два паспорта, единия зелен за България, а другия червен _международен. Когато бях студенка всяка година ходихме в районото да се регистрираме, а после се отписвахме. Без печат за временна регистрация не ни настаняваха. Пишеше си вътре всичко. С червения се пътуваше, в него слагаха визи дори за СССР. За Румъния нямаше. Не съм го връщала после. Преди да навърша възраст за паспорт пътувах с един талон.
Имахме съседка чийто мъж беше избягал. Беше кофти, постоянно ги проверяваха, жената се бе покрила направо. Все едно че не живееха там. Имаше един лаф че не ги е страх кой ще избяга, а от тези които ще се върнат да разказват. За това не бе добре роднините да поддържат връзка.

Хич не са за форуми тези семейни драми. Само мога да кажа, че някои се върнаха, колкото да умрат на едно и също място. Връзката до средата на 90-те по мои спомени беше почти невъзможна. А и останалите роднини в България търпяха последствия, та не бързаха да се събират с избягалите. После имаше пощи, електронни пощи, icq, телефонни карти и наистина който е искал, е останал в контакт.

Капитанът сертификатите си ги има и паспорта, но с тях не можеше да иде на Майорка и в Сингапур с цялото домочадие. На кораба можеха да си водят жените, май, но едва ли са допускали цяло семейство да иде до Сингапур с всичките дипломи и със служебните паспорти. За екскурзия издаваха други, обикновени паспорти, поне на жена му и децата ако изобщо ги пуснат заедно. Може жените им да не са били съгласни. Старите хора, които можеха да пътуват в чужбина не търсеха да емигрират. Дядо ми е учил в чужбина преди 1944г, знаеше езици, но не търсеше да емигрира. С баба ми имаха безплатни билети за чужбина веднъж годишно и даже не ги ползваха всяка година. Баба ми си умря без да се качи на самолет, а имаше право на безплатни билети и намаления. Лашкаше се навсякъде с влак или кораб. От баба и дядо обожавам пътуване с влак.

Валутата, за която говоря си беше тяхна, от спестявания от режийни докато пътуват. Средностатистическата стюардеса на щат в БГА Балкан получаваше по около 200 USD месечно от командировъчни докато лети. Тогава ги пенсионираха на 36г и ги сваляха от полети, а като земна стюардеса на летището нямаше валута, та драпаха и в средата на 80те увеличиха възрастта до нещо смешно като 45 или 46г, но не помня точно. Не знам моряците колко получаваха.

Със спестената валута можеха да идат на екскурзия моряците, много лесно ако са женени, но сами, разбира се и без жените си и децата. Обикновено тръгваха трима или четирима с една кола, спяха в колата и връщаха още 2 или 3 коли. После им слагаха "цолови" номера, сменяха регистрацията. Доста българи, женени в Холандия и Германия и живеещи там се занимаваха с препродажба на коли. През средата на 80те стана възможно да се емигрира в Чехия и Унгария, както и тогавашната ГДР чрез отваряне на дребен, собствен бизнес. Много чейнджаджии така заминаха и там преподаваха крадени в западна Европа коли.

Познат, работещ на кораби си беше купил точно Пежо и го караше в Бургас. В Стара Загора двама съседи нанбаба и дядо си докараха коли. Единият Пежо, другият Опел. Единият беше работил в селскостопанската авиация в Судан, другият не помня къде, но беше ветеринар по професия.

Чорапогащници съм купувала в София, в Стара Загора, Плевен. Не знам за Бургас, защото там ходехме лятото, но нищо чудно да е имало дефицит. Не ги помня като дефицитни или липсващи, за разлика от обувки, примерно.

Тhe Game, и аз бях на бала с плътен, черен чорапогащник с ръб, май и камъни. Такава беше модата. Донесоха ми го от Турция заедно с обувките с камъни, бляк. Специални чорапогащници може да не е имало, но обикновени си имаше. В Англия също бяха на мода дебелите чорапогащници в края на 80те и началото на 90те и майка се зареждаше от Marks & Spencer, но техните бяха супер и ги нямаше никъде другаде. Тя тогава ходеше в Италия и Малта редовно.

Връзката с бежанците и невъзвръщенците се установяваше чрез Червения Кръст. Тази организация предаваше колети, писма и помагаше за събирането на семействата. Другото беше да се намерят почиващи в БГ чужденци, които да пуснат писмото по вътрешни пощи или направо в пощенската кутия. Чуждестранни студенти в България са носели писма. Позната от Аржентина носеше писма от живеещи в Бразилия българи. Имаше землячески организации. Чрез тях бегълците се свързваха с легално пребиваващи българи, които носеха писма и колети като се приберат. Понякога писмото беше лист хартия, а в България го слагаха в плик и пускаха в кутията на близките или им звъняха на вратата, даваха писмото и казваха кога ще дойдат да вземат тяхното писмо. По писмата нямаше адреси, фамилни имена, никаква идентифицираща информация. Близките познаваха почерка. Моя позната е носила от Лондон такива писма и даже веднъж ходих в някакво село да предам колет и чаках да ми дадат писмото, та да и го дам.

Невена, много невероятно звучат нещата, които пишеш, не съм чувала за никой с безплатни билети до чужбина и т.н.

Нямам история за невъзвръщенци в семейството ми. На дядо ми, бежанец от Македония, даже паспорт не искаха да му издадат да иде да види родното си място и роднините. Тъй и си умря.

О, съжалявам за дядо ти. Съболезнования.

Безплатни билети за пътуване в страната и чужбина получаваха работещите на щат в системата на българския, държавен транспорт и пенсионираните там, законните им съпрузи и децата им под 18г или докато не са женени или учат в някои случаи. Това общо взето и не претендирам за 100% точност, нито мога да кажа в кои години е въведено. Дядо ми работеше на промишлена, голяма заводска гара, а преди това е работил в БДЖ. Не зная дали в завода го водеха към БДЖ или самия завод, но с баба ми имаха право, всяка година, всеки от тях на 12 билета за първа класа за пътуване в страната, 1 пътуване с автобус в страната, 1 пътуване с кораб в страната, 1 пътуване със самолет в страната и едно, единствено пътуване до чуждестранна дестинация, независимо с какъв транспорт, но само с български превозвач извън пътуването с влак. С влак можеха да пътуват където искат, но май без СССР, което беше свързано с тяхната железопътна мрежа или не помня точно какво. След пенсионирането тези привилегии намаляха до 6 билета по БДЖ в страната и едно в чужбина. Май загубиха и правото на първа класа, та доплащане, но не съм много сигурна. След смъртта му баба ми вече нямаше право на билети, но това беше почти 15г след края на соца, та не знам как би било ако овдовееше през соца.

Съучениците ми с родители в авиацията имаха безплатни билети за полети до чужбина, но престоят си беше скъп и съответно рядко ги огряваше. Тогава пилотите имаха право да вземат по 1 или 2 души в кабината и някои си водеха децата с тях и децата спяха в техните хотелски стаи. Не можеха да заведат и двете си деца наведнъж, но можеха да си водят хора с тях, стига човекът да има редовни документи. По този начин е казал, че се е прибрал в България, мъжът на убитата Татяна Титянова и фактът, че приятелят му не е пилотирал самолета, нито е бил в самолета на полета от Дамаск в деня, в който той твърди, че се е прибрал, беше улика срещу него. Това сигурно го пише някъде из делото, ако вече е публикувано. Така съм пътувала и аз като ученичка, с баща на приятелка и без да платя нито стотинка. На място на диета 🥳, периодичен пост му викат сега 🌞.

Безплатни билети до чуждо летище имахме и децата под 18г, неженените деца, коото са студенти на хора, работещи в чужбина чрез българска организация като Техноимпекс или Медиксим. Също и съпрузите им. Билетът беше веднъж годишно, задължитрлно до летище в държавата, в която работят, но можеше да се купуват билети за полети с прекачване и полети на чужди авиокомпании.

Предполагам, да. Откакто излезе тази тема си мисля какво е било на хората, които са имигрирали на онези времена. Преди изобщо не съм се замисляла. Сега, след повече от двайсет години в чужбина, с деца тук и спорадично връщане обратно, си мисля колко ли е било тежко да оставиш всичко и всички и да живееш оставащите години толкова далече и толкова сам. Че и да поемеш огромния риск при пътуването. Хората буквално са тръгвали към пълна неизвестност.

Невена, моряците от офицерския състав имаха право да вземат цялото си семейство на рейс. Няколко пъти сме пътували така - само до Гърция и СССР, защото бяхме малки и пътуване до по-екзотичните дестинации би било ужасно дълго и трудно за нас. До Новоросийск и до Пирея рейсовете бяха общо по седмица, от които шест дни лашкане в морето и на рейд и евентуално един ден с няколко часа на суша. До Майорка мисля, че месец се пътуваше. Не беше кой знае колко романтично и удобно, да пътуваш на танкер не е като на луксозен туристически лайнер, но беше много вълнуващо за нас, децата. Заплатите на младшия офицерски състав бяха доста ниски, спомням си, че баща ми получаваше по-ниска заплата от майка ми, която беше младши счетоводител. Така че това със спестяването чак за коли и екскурзии нямам представа как е било възможно да стане. В нашето обкръжение нямаше такъв алъш-вериш. Всички капитани, които познавам, до 89та година караха лади и москвичи. Ние имахме полско фиатче

Предполагам, че основните причини да не са търсели да имигрират са това, за което ЛиЛу говори. Все пак моряците и изобщо пътуващите бяха привилегирована класа (макар и не толкова, колкото всички явно си мислят) и вероятно не са били много сред тях с огромно желание да поемат такива рискове.