Любовта като наркотик

Много амбициозно... статията щяла да ми даде отговори как и кога любовта се превръща в зависимост. Във всевъзможни вестници и списания (в по-стари времена), сега сайтове, блогове... някой плясва такива статии, чудно защо все има хора неразбрали де е границата любов/зависимост. Дали защото такива статии са претенциозни, но безполезни?

На биологично ниво, любовта действа по същия начин като наркотика. Като обекта на влюбване стимулира центровете на мозъка отговарящи за щастие, отделят се определени нервотрансмитери (допамин мисля, че беше) и в резултат си на 7-то небе. Не съм чел статията, но преди съм чел други материали, темата ми беше интересна. При несподелената любов в началото се случва същото, но с течение на времето се получава обратния ефект и започва да те кара да се чувстваш зле.
Както беше споменато в първия пост, приликте са с ОКР. Непрекъснато мислиш за обекта на желанията си и е невъзможно да ги спреш тези мисли. И когато всичко е несподелено, става особено тегаво. Вече останалите неща- зависимости и пр. не ги коменирам, при всяко нещо преминаването на границите на нормалността води до проблеми.

Разбира се.. На кого не му се е случвало?

Отне ми около 3 - 4 години и ужасно много уроци, възходи и падения докато най - накрая успях да седна до човека и да не изпитвам същите емоции към него, както преди.

Не спирах да се опитвам да си изяснявам нещата. Сиреч какво, кога и защо изпитвам. Научих много неща, както за него, така и за себе си. Като вторите бяха от изключително значение. Чувствам се пораснала. Понякога си мисля, че бе изгубено време, или, че се унизявах, точно заради любовта. Но съвестта и ръцете ми са чисти. Неговите не съвсем. За съжаление кармата му връща всичко. А на мен не ми е приятно да гледам. Става ми мъчно.

Едно разбрах със сигурност. Когато обичаш някого толкова дълбоко, тази обич никога не си отива, но със сигурност се вледенява. И това е някак тъжно. На 25 съм и се надявам да има следващ път, в който да обикна по - зряло, осъзнато и не толкова сляпо. Факт е, че не съм същия човек и вече доста време съм сама. Но се чувствам излекувана и свободна от всякакъв стар емоционален багаж. Та да.. любовта наистина е болест. От нас зависи дали градивна или деструктивна.

Сигурно съм одъртяла и съм станала цинична и скептична, ама при мен няма такива драми. Един шопинг, обяд и шоколад и всичко ми е минало.

Рокстар, честно да ти кажа ми става малко тъжно от това, което казваш.

Мама все ми казваше подобни неща, като теб и как накрая оставало уважението и т.н.
А аз, непоправим романтик, все не ми се искаше това да е истина. За мен любовта беше отговора на всичко и смисъла на всяко нещо в живота. Сега все още е така, просто разбирам думичката по различен начин

Не знам дали може пак да ме разтърси някаква голяма любов. Устремила съм се към други неща.

Не ми се е случвало такова нещо.  Мога да обичам и без да се затривам като личност и да изпадам в състояние, оприличавано на тежка зависимост. Не искам и по мене някой да полудее до такава степен.

Ще ни се да сме много корави всички ама....

Влюбването по дефиниция си е зависимост.  Всичките ти мисли, цялата ти палитра от настроения е "аутсорсната" към друг човек. Живееш нон стоп с мисълта за него,преливаща от конкретни видения до всеобхватен гъделичкащ нефокусирен усет за присъствието му. Целият коктейл от хормони на щастието ти зависи от това какво ще стане. И дори да е нищо, да няма развръзка, емоциите не гаснат като щракнеш с пръсти. Щом е имало несподелен блян и тръпка ще има и от еквивалента им с обратен знак, което бидейки извън контрола ти също означава зависимост. Не искаш да го изстрадаш ама ей на, не зависи от теб. Ако не си се влюбвал никога е съвсем друга бира.

С любовта, улегнала и зряла, изпитана във времето е уж по-различно, но не много. Обичате се от сто години, минали сте заедно през студ, сняг и суграшица...ами нали такъв човек е станал като част от теб. Различно според индивидуалността разбира се, но в някаква степен все сте като скачени съдове с обща емоционалност. Например ако единият е по-сериозно болен другият се притеснява, не му е до купонясване. Не си свободен да си добре, не защото някой те е задължил, а защото обичаш другия и го мислиш, страх те е, мъчно ти е, че страда. Което е зависимост, то няма как да е иначе. Ако не ти пука колко да е любов. Съжителство заради прагматизъм някакъв.

Любовта те прави обвързан с добруването на този, когото обичаш. Емоционалната обвързаност е вид зависимост. Не говорим за крайности като не мога да дишам ако не му се обадя 200 пъти по телефона или фанатична ревност и т.н. Но самият факт, че не ти е безразличен вече те прави зависим и колкото повече, толкова повече.

tl;dr Който го е страх от зависимости да не ходи в гората по любов.

Себераздаването и любовта не е равнозначно на подчинение, истерия и откровени разтройства в психето.
Иначе е вярно, любовта не е за всеки.

Напълно съм съгласна с написаното в статията. Точно това е за мен любовта- лудост, вълшебство, наркотик, абе уникално чувство. Чъвствам се благословена и благодарна на Бог, че ми се случи, защото ме направи по-добра, защото успях да видя себе си през неговите очи, защото ми стопли душичката и защото сега вярвам, че някой някога би ме обикнал, излекува ми травмите така да се каже. За мен всичко това е необяснимо, като механизъм как точно се случва, но ей така просто виждате се и бум, все едно някъв дух се вселява във вас и аз лично започнах някакси да чувам вътре в мен неговото сърце, да чувствам това, което чувства той и обратното. Няква тотална телепатия на емоциите. И да се опитвам да го излъжа просто няма как да стане, той само като ме погледне и разбира всичко. Той ме кара да се чувствам единствената жена на тази планета и това е жестоко просто. Никой преди това не ме е карал да се чувствам по този начин, уникална и неповторима. Абе, тоталното изтрещяване. Но, ако се разделим и всичко свърши ще го приема и ще продължа напред.

Почувствах се тъпо... явно съм голям идиот...изпитвала съм и в момента изпитвам любов, но никога не съм изпитвала драма...имала съм и несподелена, но ако не стане - не стане, изтупвам се и продължавам...чувствам нещо като тъпо усещане ден, два, но постепенно продължавам без да се вманиачавам, рева или нон -стоп да мисля за този човек...Насила хубост не става...какъв е смисъла да изживявам някакви драми, ще променя ли нещо? Ще ме заобича ли? Еле пък недай си Боже стане обратния ефект и от съжаление ми даде шанс да съм с него....пълен ужас..някой да е с мен от съжаление, б** тая връзка...не, не...явно не са мен тия неща, за някой може да съм за съжаление, за себе си съм добре...

Точно това исках да кажа. Като тийн бях много драма. Ред сълзи, ред сополи, стихове, обаждания по нощите, преследване, абе лудница.
Сега ако съм с някой, съм с него във всичко, нали. Но без драма, ако се разделим за час, два, осем, три дни, 5 месеца или завинаги.

Ами това с драмата и зависимостта е за хората с дефицити, такива като мен например, дето имат травми от детските си години и никога не са се чувствали обичани. Ти нямаш такъв проблем очевидно, така че няма защо да се чувстваш тъпо. Или пък още не си се влюбвала истински. Не знам, но при всички положения твоето е по-нормалното поведение. Нито ще те заобича някой със заплахи или с драми, нито ще си по-щастлива ти. Аз така мисля.

Аз съм билa обичана като малка и нямам дефицити, но много лесно ставам любовно зависима.Още анализирам защо е така.Уж съм голяма вече..

Всички сме любовно зависими. Просто, повечето за в здрави любовни отношения, малцина са в болни такива. И точно тия да ми се набутват като медицински болни заради едната любов - ам, не.

Изпитах онази единствената изпепеляваща любов. Наистина ме изпепели до основи. Едва оцелях. Бях много влюбена, но той не беше така влюбен в мене. Бях се вкопчила в него. Не си представях живота без него. Всеки ден мислих за него. Той беше чужденец и живяхме в различни държави. Виждахме се по 3-4 пъти в годината. 1 или 2 месеца, най-много до 3 месеца бяхме заедно и живяхме заедно. Връзката ни продължи 6 години. Той ме довеждаше до такова състояние да плача по цял ден, да нямах желание да правя каквото и да е, а вечерите бяхме най-тежки за мене, защото оставях сама в квартирата със своите мисли. Това беше преди 10-11 години - този период, посочен от мене, беше краят на отношенията ни. Бях на 20 години, когато се запознах с него. Запознахме се в един сайт за запознанства. После се видяхме в София. И оттам започна всичко. В началото - първите 2-3 години беше прекрасно. Караше ме да се чувствам като единствена жена. Караше ме да се чувствам като най-красивата на света. Караше ме да се смея и да бъда щастлива. Караше ме да се чувствам като най-специалната жена на света. Държеше ме за ръка по улиците. Прегръщаше ме и ме целуваше навсякъде. Правеше почти всичко за мене. Планувахме като завърша висшето образование, да ме вземе с мене да живея в неговата държава. Той беше германец. Дори говорихме и за деца. НО един ден той се промени. Започна да се държи студено с мене. Не искаше да ме целува и прегръща  както преди. Не ме държеше вече в прегръдките си и ме лишаваше от неговата топлина. Дразнеше се, когато го хващах за ръка, се опитвах да го целуна или прегърна на улицата. Казваше ми със сърдит тон да се държа прилично, че бяхме на обществено място. И така един ден ми сервира новината, че беше се влюбил. Така той ме заряза. А аз, глупачката и наивницата, си мислих, че щеше да се осъзнае и да стане същия като преди. Така не усетих, че имаше друга жена в живота му. Бях вглъбена в своите чувства. Аз направо го боготворих. Бях го сложила на най-високото стъпало на пиедестала. Бях загубила изцяло себе си. Това беше най-лошото, защото може би все още не мога да се открия.

     До преди 3 години търсих във всеки срещнат мъж някакви външни прилики с Него. Бях срещнала един мъж случайно на улицата преди 3 години. Приличаше толкова много на него. По лице, прическа, височина-моят бивш приятел беше над 2,00 метра, по начин на обличане, по походка. Тогава ме прободи огромна болка в сърцето ми. Спря ми дъха. Сърцето ми затуптя диво. Подкосиха ми се краката. Не можах да спря да го гледам. Дори го следвах донякъде. Той усети, че го следя и се спря по едно време и ме загледа. Тогава се спрях и аз. После се обадих на моята бишва най-добра приятелка и й разказах всичко. Тя ме увери тогава, че ако беше той, щеше да се спре поне поглед в мене. Успя да ме убеди, че не беше той. И тогава се обърнах в друга посока. После няма и след 2-3 седмици пак го видях, но беше с детето си. Тогава наистина се уверих, че не беше той. Говореше на детето си на български и неговият глас беше различен от моя бивш.

    Направих опит с една друга връзка преди 7-8 години, но не се получи. Продължи 5 години. Все мислих за Него. Другият мъж беше от София, а в този град имах много спомени с Него. Разстройвах се, когато тръгвах на разходка с другия. Но пак направих голяма грешка. Опитах се да бъда спасител на този мъж. Разказвала съм за него-нарцисистът и егоцентрикът.

    " Когато обичаш някого толкова дълбоко, тази обич никога не си отива, но със сигурност се вледенява. " - така е. Не знам дали го обичам все още, но не го и мразя. Дали бих  се спряла да говоря с него на улицата, ако един ден се срещна с него? Отговорът ми не. Дали ще ме заболи, ако го срещна някой ден? Не знам. Като че ли станах един леден човек. Той, семейството ми и обстоятелствата и условията около мене ме направиха такъв човек. От нищо не се впечатлявам вече и от манипулациите на близките ми. Все ми едно. Дали ще остана на улицата, или не. Достатъчно ми е травмирана психиката.  След последната ми връзка с онзи мъж от София, повече не съм имала други връзки. Просто се отказах. Дори ми е по-добре сама отколкото някой друг да ме товари с проблемите си. Достатъчно проблеми имам да решавам и се трупат и трупат.