Да говорим открито за емоционалния инцест - една особено токсична форма на родителска връзка

Не мисля, че твоя случай е такъв.Това си е чист тормоз и безчувственост на близките ти.

Съгласна съм с Равена. Не знам за всички семейства, но повечето тийнове в нашия кръг или квартал не купонясват сами по барове. Събират се на партита у дома на приятел, но обикновено там има и родител. Нормално е да питаш дали има родител в къщата където отиват и дори понякога да провериш, че е така Не се приема за посегателство на личното пространство на тийна    Родителят не е задължително да стои сред децата, но все пак може да се спре да размени дума с някой. Обикновено се познават.

Тийновете не могат да си плащат скъпи ваканции сами и, да, ходят с родителите си или със самотен родител ако имат само един.  А и няма кой да ги пусне сами ако са под 18. Няма нищо странно в това. Познавам и студенти в университет, които пътуват с родителите си на ваканция, особено в чужбина. Няма никакъв инцест в това.

Ако тийн пътува без семейство е по-скоро организирано от клуб, училище, или нещо такова. Говоря за деца преди да завършат гимназия.

Мисля, че този емоционален "инцест" в заглавието на темата е много по-тясно формулиран отколкото се интерпретира тук.

На море и аз обичах да ходя с нашите - баща ми и жена му + придружаваща сбирщина дечурлига.... До към 14г. ходех с тях. После с гадже.
Никой не се е и опитвал да ми обясни, че на 15 не мога да отида за 10 дни с гадже на море. Бахме в някакъв лагер, но просто за там си купихме карти... Нямаше някой възрастен да ни "надзирава"... С кой акъл са ме пуснали... Чудя им се доста на нашите, ама явно наистина са ми имали голямо доверие, че съм възрастна и може да се разчита на мен.. странна работа....

Иначе, и сега би ми било приятно да отида на почивка с тях... За купон са екстра.

Ами знаели са, че сте на лагер   С надзор   По мое време лагерите имаха някакъв контрол така че е нормално да са го предположили.

Веднъж на съседи тийнката се беше оказала сама за уикенд докато родителите й пътуваха и направи голямо парти с патаклама. Целият квартал кънтеше. Спомням си възмущението на съседите наоколо. Като се прибраха родителите, получиха много доклади. Познавам майката и знам, че беше взела "мерки'".  Това беше последното парти от тоя сорт в дома им

Както и да е. Темата е за друг вид отношения.

Винаги съм знаела, че нещо не е наред във връзката с майка ми. Спомням си, че още в началото на тийн годините си, твърдях, че се чувствам, сякаш аз съм майката, а тя дъщерята. Всичко започна със самоубийството на баща ми. Травмиращо събитие само по себе си. Майка ми се разпадна. Озлоби се спрямо него и се прие за жертва. Не можех да си позволя да показвам, че страдам, защото тя приемаше страданието по баща ми, като предателство спрямо нея. Научих се да си мълча и да не споделям.
Нямаше приятели. Ние с брат ми, бяхме нейната опора за всичко.
Спомням си, когато за първи път отидох на бригада в чужбина. Хората около мен страдаха от липса по близките си, а аз за първи път се чувствах свободна.
Дойде ужасния момент, в който я диагностицираха последен стадий на рак. Срина се. Нямаше сила у себе си да се бори. Разчиташе на нас да открием тази сила. Срам ме е да си призная, но се дразних на това. Яд ме беше на нея, че така се разпадна на парчета и очакваше от мен и брат ми да я съберем. Отиде си.
Останах с ужасното чувство на вина, че можех да направя повече.
Не ме разбирайте погрешно. Не я виня. Всичко това го казвам с огромна обич, но също така осъзнавам колко много вътрешни проблеми имам за разрешаване и не знам откъде да започна.

Аз никога не съм имала нормални отношения с родителите си като "дете-възрастни". Била съм подложена на огромен инфантилизъм от тяхна страна, който продължава и до ден днешен. Мисля, че те никога не пораснаха в житейски и емоционален план. Което е много жалко. Единственото, което ме е спасило да не стана като тях или да се превърна в неловка тяхна производна е природния инстинкт за самосъхранение. Още от малка съм търсила друг пример, за друг родител, от който да черпя опит. И го намирах. Несъзнателно животът ме е срещал и поставял в определени ситуации, в които намирам точно техния антипод. Към днешна дата имам чувството, че съм израснала въпреки родителите си, а не благодарение на тях. Може да звучи безумно, но за мен е така. Не съм близка с нито един от двамата, но сякаш бездната между мен и майка ми е по-голяма. Емоционално съм преживяла доста неадекватни житейски ситуации, които не бих искала да преживява едно дете. Не са лоши хора за пред хората поне. Но никога с действията си не са ми давали добър пример. Никога не са били далновидни, мъдри и уседнали, както би следвало.  Исках да изчезна от живота им. Гледах как живеят и търсех обратния пример. Тази следа и болката, че нямаш онази сигурност, която родителят дава, остава завинаги в живота, но смятам че дори с осъзнаването на проблема, което при мен е от ранна детска възраст, това е някакъв напредък. В момента не съм откъсната от тях. Държим връзка, но тя за мен е все така непълноценна и мъчителна. Благородно завиждам на хората усетили майчина и бащина любов и грижа в пълния смисъл. Аз никога не съм усещала сигурност и ред с тях. Опитвам да огранича негативното влияние от това положение, което няма как да се промени, като се опитам да дам тази грижа и порядък на моите деца. Донякъде се радвам, че мога да споделя това тук, защото не съм говорила с никого на тази тема и не бих. Не съм отчаяна, давам си сметка, че животът не е цветя и рози само, давам си сметка че те са имали и имат причина да бъдат такива. Може би не са имали избор.  Не мога да ги променя. Но аз мога да бъда различна, въпреки всичко.

Попаднах на една много хубава статия за взаимоотношенията родител - дете. Препоръчвам я:


В тази статия има и линк към клип, който нагледно и много образно обяснява тази неразривна връзка между майка и дете и как от нея страдат и двете страни, как им е трудно да я прекъснат:


Въпреки всичко си мисля, че не е редно да обвиняваме родителите си, защото те могат да дадат това, на което са способни. Най-вероятно те също са имали такива отношения с родителите си. А техните родители през какво са преминавали - войни, глад и какво ли още не. Главната цел е била да се оцелее. Това се сещам сега, особено когато гледам новините в днешно време...Един психолог беше казал, че по време на война, жените се превъщали в мъже и  ставали камък и за всичко били отговорни те.... Та, не им е било лесно и на тях.

Моля се на Бог да живеем в мирни времена, за да можем да живеем спокойно и  да дадем пример на децата си и да имат те самите  по-добър живот, както и  на поколенията след нас/ тях!

Мога да препоръчам няколко полезни четива по темата:
"Порасналите деца на емоционално незрели родители" Линдзи Гибсън
"Отсъстващи бащи, загубени синове" Ги Корно
"Отровните родители" Сюзън Форуърд, Крейг Бък

Привет. Купих си книгата на Линдзи Гибсън. Наистина е добра и я препоръчвам.
Аз също нямах дълбока връзка с родителите си, тъй като са ме създали твърде млади и това до някаква степен ме накара да имам усещането, че имам по-големи брат или сестра от колкото майка или баща.
Никога не погледнаха на задълженията си като родители насериозно, просто най-нагло ме сравняваха с децата на тоя и оня (които между другото са подкрепяни от родителите си) и ми набиваха канчето как от мене нищо не ставало.
Не веднъж са ми натяквали и то като дете, че съм им провалила живота, не че без мен щяха да цъфнат и вържат... ама да се намират на приказка.
Много рядко се интересуват от това как съм - като говоря с тях първо ме затрупват с цялата си негативна енергия и след като цялата тирада спре понякога идва въпроса: А ти как си? (и то не винаги), за това отбягвам да говоря с тях.

"Майчината любов" на Анатолий Некрасов също много добре илюстрира проблема за емоционалния инцес. Първо е излязла под заглавието  "Оковите на майчината любов "

Искам и аз да споделя за моята трагедия. Баща ми почина, когато бях на 9. И се почна...Майка ми не се прибираше и не знаех къде е. Звънях по всички болници и нейни приятелки, чаках в 22 ч на улицата да й видя силуета, че се задава. Оправданието беше, че й става лошо...Нито една нейна приятелка не се намеси да й каже нещо, напротив казваха ми да се държа с мама добре. И така до днес. Аз вече съм на 46, живея в чужбина. Разбира се, аз издържам майка ми. От 18 годишна...Но това не е достатъчно. Всяка минута се звъни, че вдигнала кръвно. Последната нощ я прекарах с нея на телефона, за да я успокоявам за кръвното. Не мога да спя, причува ми се , че звъни и нещо се е случило с кръвното й. Пия една торба лекарства за нервите и приспивателни. Вече не действат. Развих страхово разстройство още от малка, да не би да загубя и майка си след баща си. Стигнах до там да моля тукашни лекари да я лекуват по Скайп, с надеждата да спре това. Изобщо не съм мислила да имам деца и нямам. Нямам сили за тях просто. С ММ нямам проблеми. И най-лошото е, че аз съм психолог и чудесно знам, че майка ми разби живота ми, а не мога да се откъсна. Стара е, сама е, не мога да я променя. Опитах да не се чуваме. И това не става. Веднага мисля, че умира и получавам паника. Благодаря ви, ако сте изчели този чаршаф.

Мисля, че може да обвиняваме родителите си за преживяванията ни като деца, но като зрели възрастни имаме способността да се преборим с дефиците и страховете от детството. Не е лесно, но пък и не е редно да се примиряваме с извинението, че са ни съсипали.

Да, с още хапчета, докато психиатърът вдигне ръце, а най-добре в комбинация с 20 години психотерапия? Е, при мен не помогна. Как точно едно дълбоко травматизирано и развило психични разстройства дете, което е станало възрастен, ще има способността да се пребори? Аз, дето съм от бранша и около мен са сума ти колеги психолози, вече 40 години се боря със себе си. И да не забравяме, с обществото, защото винаги чувам едно и също. "Тя ти е майка, не можеш да я оставиш. Как може да говориш така за собствената си майка?"

Джени, нищо ново няма да кажа най-вероятно, но да, възрастни хора не могат да се променят, особено когато не осъзнават, че има проблем. Единственото, което можеш да направиш, е ти да се промениш, да промениш начина, по който гледаш на тях, да промениш отношението си към тях. Обичай и пази себе си!

Хубавото е, че имаш съпруг който те подкрепя, нали така. Успяла си да създадеш хубава връзка, която не е малко.