Да говорим открито за емоционалния инцест - една особено токсична форма на родителска връзка

Проблемите са част от живота, понякога дори и тежки. Някои хора сами си ги създават  с поведение и мисленето си, други проблеми зависят от средата, други са Божа/божа работа. Не съм религиозна, последното да се разбира и в прекия и в преносния смисъл.
Пълен контрол над това дали ще има проблеми или не човек не може да има, но по голям контрол може да има как да реагира на тях!
Не мисля, че хората си търсят проблеми задължително без да ги имат.
Ако на някой живота му е протекъл сравнително спокойно без сериозни сътресения - нормално детство, здравно спокойствие, една сигурна работа, един мъж/жена до като смъртта ги раздели и всичко най спокойно, обикновено му се струва че хората непременно си търсят проблеми.
И едни такива по неспокойни животи без значение в коя посока са само по филмите.

Проблеми в живота има. Лекото гледане на тях не винаги е правилното решение, може да се наложи да се погледне и по сериозно.

Не са един и два случаите на деца с емоционални травми понеже от детска възраст са влизали в ролята на партньор без да разбират какво се случва реално. А има и още повече случай на разрушени семейства,когато това партньорство продължава на възраст 25-30-35-40 и т.н години,когато въпросното "дете" вече се опитва да създава връзки и семейство,но няма място понеже емоционалният партньор е мама.

И все по-интересно става, когато пък "детето" се дърпа и не иска да играе тази роля, опитва се да се спаси... А от родителска страна се наслагва вина и опити да се пресече късането на пъпната връв...

Тогава се чувстваш като най-лошият човек, защото знаеш, че майка ти няма на кого друг да разчита и не можеш да кажеш "НЕ" на всички капризи и желания, или пък ако го направиш те изяжда чувство за вина, и не спиш по една седмица....


И така... до дълбока старост на детето и майката, когато тя го "изоставя" и то остава сам-само на света, задавайки си въпроса "Абе, на мен какво не ми е наред?!?" и задълбочаващото се чувство на безпомощност, защото не можеш да отговориш на този въпрос сам...

Порочен кръг...

Точно за това става въпрос. Родителят вменява вина на детето затова,че се е отделило,иска семейство и вече на първо място е партньора,а не той.Започват лъжи,манипулации,сцени,някой дори започват да се правят на много болни и т.н,а за въпросното дете е страшно трудно да се отдели и да създаде свое семейство понеже вътрешно буквално е изтезавано от чувство за вина.

П.С Браво на редакторите,че са засегнали тази болна за нашите географски ширини тема.За нея почти не се говори никъде,а това са страшно токсични отношения съсипали живота на много хора.

Пред очите си имам случай на самотен родител, който под предтекст, че е близък с децата си направо живее техния живот. Ходи по техните купони, екскурзии, почивки, единствените му контакти са приятелите на децата му, навсякъде и във всичко участва. На мен като страничен наблюдател ми се струва, че подобна близост не е ок за детето, най-малкото връстниците от обкръжението му няма да се чувстват комфортно с родител наоколо непрекъснато. Вие на какво мнение сте по въпроса?

Спомням си, че тия манипулации предизвикваха чувство за вина, макар и невинаги. Но чувството за раздразнение е било много по-силно. Душеше ме гняв и от това, че тя иска луди неща от мен, и от това, че ми внушава вина, и от това, че аз тая вина я изпитвам. Накрая това доведе до пълно скъсване на връзките, не общувам с майка ми и се чувствам много по-добре така.

Разбира се,че не е нормално.Самотният родител трябва да си има приятели или нов партньор,с който да прави тези неща.Ако поради някаква причина трябва да се справя със самотата сам,трябва да остави детето си да си живее живота,а не да постъпва егоистично. Точно  това,което описваш е описано от психологията - чел съм го някъде.Родителят едва ли не се възприема като една личност с детето и влизат в някаква симбиоза.Там няма твоят успех(на детето),твоята кариера,твоите приятели,твоят партньор и т.н  всичко се изживява като общо на чисто емоционално ниво.Жалко,че вече пораснали такива хора са с изкривени представи и не могат да завържат нормални отношения с партньор освен ако не се усетят и не намерят сили да се преборят.

Както някой беше писал много типично за нашите географски ширини - понякога по невинно застъпено, но и в много случаи направо затормозяващо. Може би всеки го е изпитал в малка доза.
Като страничен наблюдател ми прави лошо впечатление - аз самата, пък и въпросния засегнат приятел не можем да се отпуснем когато присъства родител на почивка, купон или друго събитие. Има си време и място за всичко, но те направо не могат да понасят мисълта да не участват във всяко събитие.

С тези локдауни и ковид започнах да го изпитвам на свой гръб от родителите си, т.к. те спряха да се виждат с техните приятели (всичките са възрастни и всеки се пазеше и изпокри). Брат ми не е в града и моето семейство беше на разположение - постоянно да вечеряме заедно, да се отбият набързо уж да оставят нещо, да дойдат на малката на РДто, нищо че правя отделно с децата и отделно с бабите, но те и на двата. Обяснявам и постоянно се опитвам да налагам граници, т.к. пък с ММ се караме заради това , че не можем да останем 3мата и да бъдем семейство.
Сега що годе нещата са добре, но докато стигнем до тук и въобще целия процес е супер разяждащ за мен и изпитвам страхотна вина като ги "отрязвам".

Но говоря с приятелки и доста от нас са така, затова си мисля че малко или много всеки го е изпитал на гърба си в някаква доза.

buttercake това което ти се е случило е ужасно, но поне вземаш правилните мерки за себе си. Да ходиш на психиатър и дори да го разкажеш тук анонимно си е голяма стъпка. Дано занапред ти стане още по-леко на душата.

E, на екскурзии не ходя с тях, ама когато синът прави купон у нас си седя в стаята. Това позволено ли ми е или не?
Все пак къщата е моя.
Само да уточня, че не живея по вашите географски ширини. По нашите, колегите ме питат, кога ще го гоня от в къщи? Ама аз смятам, че е глупаво при голяма къща аз да живея сама, а той да ходи някъде и да плаща наем или ако е така, там със сигурност няма да прави партита поради липса на място.

Тоест, на колко е сина все пак?

В България "за да не се плаща наем" се заформят трагедии тип Гераците, ама наем нали не е платен...!

20.
Aз пари за наем нямам. Който иска да излиза под наем да си го плаща!

Е, разбира се, но все пак е още млад. Все до 25-30 ще намери пари за наем

Млад е , има време и аз съм живяла до 20 в нашите. Но не съм правила купони в нас. Баща ми най-много да ми бие два шамара, как ли няма аз да вдигам купон отатък, а той да си седи затворен в стаята
Това в кръга на шегата, не ми е минавало и през ума дори да събирам приятели. Правили сме го когато родителите отсъстват, през останалото време това е дома ни и всеки има нужда от спокойствие и почивка.   

Била съм сам родител с бебе и тийн в продължение на 8 години. Намирам описаното от теб за ултра-мега-гига малоумно. Само човек, който няма грам собствен вътрешен свят, е способен на подобен вампиризъм. Да, това е точно вампирско поведение.
По този повод се сетих, че наскоро прочетох от една съфорумка, която е сравнително млада баба - 52-53 г., че единственото смислено нещо в живота ѝ била грижата за внуците ѝ. И даже пожела на четящите темата и те да изпитат това щастие. Плюх си в пазвата и се помолих никога да не стана до такава степен безживотник, че да живуркам чрез чужди животи. Егаси рядкото щастие!

Точно това обяснявам на подсмърчащите 55-60 годишни набори на родителите ми, които не пропускат повод да се вайкат, че ОЩЕ НЯМАТ ВНУЦИ!!!
Имам деца, но не подкрепям натиска над "младите" да се размножават, само и само бабка и дядко да са щастливи, и да има с какво да се фукат на наборите, докато пият сутрешно кафе...
И ми любимо - ще видиш ти, като станеш баба... Ама може и да не стана, може и да искам да живея мой си живот, с мъжа ми, да си шия гоблените и да съм щастлива със себе си само!