Случи ми се нещо странно XXVI

Историята е за Василий Дунин- Борковский.
Хрониките разказват, че той става сотник в Черниговския казашки полк десет години преди настъпването на 18 век в имперска Русия на територията на днешна Украйна. Служил съвестно и на трийсет и две години получава званието полковник и няколко села.
Оставало му да живее и да се радва. Но полковникът решил да напише донос срещу началството си и минава на служба към Иван Мазепа.
Постъпката му била оценена скъпо: на Дунин-Борковский подаряват завод за тухли и още няколко села, и той става един от най-богатите и влиятелни хора в Черниговска област.
Но освен минало на войник и вече на богат човек, Василий владеел добре дванадесет езика и притежавал огромна библиотека.
Успехът винаги предизвиква завист.
И съседите, а и селяните от селата му започнали да си припомнят, че в младостта си полковникът е вземал уроци при магьосник и богатството му е дошло не току така.

За да спре слуховете, Василий правел богати пожертвования на църкви, помагал на Елецкия манастир, с негови пари са били направени храмовете Св. Петър и Павел и Възкресение.
Но слуховете продължавали - полковникът искал да заличи тежки грехове с това.
Слугите непрекъснато разказвали страшни истории как стопанинът им спи през деня, а през нощта пали свещи и прави магии. Стигнало се до небивалици, че полковникът е отвличал изчезналите поклонници от манастирите.
Действително пропадали хора, но дали Дунин- Борковский е имал отношение към тях, остава неизвестно.

В 1702 година Дунин-Борковский напуска този свят и е погребан в Успенския събор на Елецкия манастир. Бил е на шейсет и три години. Слуховете би трябвало да утихнат. Но се случва точно обратното.

Минала половин години и започнали да се случват странни неща.
Според легендата предавана от божиите сужители  от уста на уста, всяка нощ в полунощ манастирските врати се отваряли сами. Появявала се карета, теглена от шест черни коня, която летяла като ураган. В нея виждали Дунин-Борковский, който пушел спокойно лула.

Каретата пътувала винаги по един и същ маршрут. Излитайки през манастирските врати, се понасяла към брега на река Десна, където преди полковникът имал имение. Там спирала, той излизал и отивал до стария кладенец в градината, където гледал черната вода до сутринта.
При първото кукуригане на петел, призракът изчезвал.
Документите сочат, че за този ритуал свидетелстват  негови близки, слуги, а и случайни хора.

Тази история не харесвала на никого и тя получава неочаквано развитие.Хората се страхували и не искали да живеят в близост до призрак. Затова решават да разкопят кладенеца, където той стоял всяка нощ.
За тяхно удивление в стената на кладенеца намират малка пещера-тайник, откъдето изваждат кожена книга изпъстрена с неизвестни знаци.

Това потвърдило теорията, че полковникът е имал близост с нечисти сили. Вдовицата му незабавно отива с разказа за видяното при архиепископа на Елецкия манастир Йоан Максимович.
Свещеникът се отнесъл сериозно към описаното от жената и организирал кръстен ход, който да се отправи към мястото, където се появява зловещата карета.

Хората държали в ръцете си икони. Те стояли на големия мост, който пресичал река Десна и чакали. В полунощ както обикновено каретата се появила.Тя летяла със страшна скорост към хората,които в ужаса си се молели.
Архиепископът не се изплашил, а изкрещял *Изчезни*!  Колата спряла и се превърнала в облак, който се разтворил в небето.
Когато настъпило утрото, ковчегът на Дунин-Борковский бил отворен.
Всички видели, че той все едно спи, без никакви следи на разложение. За да се избавят от вампира, хората пронизали сърцето му с кол от топола.
А после ковчегът е отнесен в село Боровка, където Дунин прекарва последните години от живота си, и го закопават там.
През нощта започва проливен дъжд с мълнии, а река Десна излиза от коритото си  и залива гробището, отнасяйки ковчега на полковника.
Това е сложно да се повярва, но и до ден днешен хората там, разказват тази легенда.