СЕДМИ КЛАС Първа изпитна тема (13.06-19.06) : Всичко правилно напиши и вярно реши, 2х100 постигни!

Марта Радева, учителка по български език и литература в I ОУ "Христо Смирненски" - гр. Провадия

Децата бяха я нарекли така, защото напролет продаваше китки диворастящи ягоди. Береше ги от дворчето си в Абисинията, южното предградие. Навремето там се заселвали пришълците, които не можели да си построят къщи по-близо до центъра. Циганите постоянно пристрояваха нови стаички към паянтовите си къщурки. И сред техните обрасли с пристройки домове се гушеше малката бяла къщичка на Ягодка, със зашумено от буйни треви и храсти дворче.
И ягодите й бяха мънички, диви, но отдалеч привличаха погледа - като самата нея. Въпреки своите 70 години тя ходеше облечена като момиченце: с бели роклички, прилепнали до тъничкото й тяло; със светлосиньо разкроено палтенце - през зимата. И със задължителните златисти букли, които се подаваха от широкополите й капели. И най-интересната игра, и най-прославящата битка малчуганите изоставяха, щом зърнеха дребната фигурка, понесла кошничката с ягоди. Подигравките на момчетата бяха направили жената мнителна. Иначе мекият й, кротък глас обидено се извисяваше, ако зърнеше групичка деца да се приближават към нея. Крещеше като невръстно момиче, нападнато от нагли съученици. Така се случи и моето запознанство с нея. Ядосана, Ягодка ме попита за имената на "хулиганите", викащи й от един балкон:
- Не ги ли познавате?!
Признах, че съм учителка, и обещах да си поговоря с тях. Веднъж в клас децата разказваха за добрите си дела (предния час бяхме чели "Серафим" на Йовков). Краси се похвали, че миналото лято вдигнал падналата на улицата Ягодка.
-   Аха! Ама преди това точно ти я беше ритнал! - скимтейки от смях, извика Тони.

- А-а-а, не! - проточи Краси, но разноцветните му очи дяволито светнаха и устните му се изкривиха в несигурна усмивка. Красимир беше мургаво и слабо 14-годишно момче с едно синьо и едно кафяво око. Рядко се вестяваше в училище и вече за втори път повтаряше шести клас. Затова пък беше цар на брейка и на графитите. Бях му позволила да изрисува една стена от класната стая - дано да го спечеля някак за училището... Но сега не можах да измисля нещо по-умно от това: "Вижте, деца, хубаво е, че има различни хора..." А вътрешно се успокоявах: в известен смисъл Ягодка си го търсеше...
И възрастните не бяха по-малко жестоки. Разбира се, те не крещяха в лицето й "Ягодке-е-е!". Така я наричаха само зад гърба й, обсъждаха кукленските й букли и тънките токчета на очуканите й, някога изящни, обувки. Шушукаха, че имала син и снаха, преуспяващи лекари в съседния голям град. Но синът й не я поглеждал, защото бил извънбрачен, родила го и го захвърлила, като била сервитьорка по крайбрежието. Ягодка често ми разказваше за този син и за жена му. Бяхме завързали странно приятелство: забързаният ми ход често спираше, пресечен от нейното бавно и самотно протичащо време.
- Слушай, Марги - казваше тя, - децата ми са толкова грижовни, ама все са заети, нямат време за гости. Снахата ме съветва: "Няма да се оплакваш, майко, няма да критикуваш! Телефоните ги подслушват!". Със сина ме викат при тях, ама аз си искам на къщата. Защо да ги притеснявам?
Говореше ми понякога за една гледачка, която срещнала във влака. Още като влязла в купето, циганката познала името й: "Пенке, ти нямаш зло сърце!" Слушах я разсеяно (защото все бързах за някъде) и само потвърждавах или допълвах казаното с дълбокомислени фрази, прочетени в дебелите книги. Възторжено, като дете, Ягодка повтаряше думите ми. И това нейно възхищение, както и дребните стотинки, които й давах, дребните ми услуги ме караха да се чувствам значима. Или поне не толкова грешна и объркана... Нощем обаче тази дребничка жена ставаше друга. Мракът сякаш спускаше плътна завеса между нея и другите. Говореше странно и отнесено, като че ли не ме познаваше. И изглеждаше не така уязвима и смешна. Не си спомням момчетата да я бяха преследвали нощем. Заобикаляха я отдалеч, все едно дребничкото й тяло излъчваше някаква тайнствена сила.
Една такава нощ (беше пълнолуние) Ягодка седяла на двора. Внезапно от съседната къща се чули детски викове. Излязла на улицата. Бутнала портичката - била заключена. През оградата се е прехвърлила сигурно когато забелязала, че от осветения прозорец излиза гъст дим. Вратата на къщата също не се поддала на опита й да отвори. Не започнала да вика на съседите. Не търсила телефон, да звъни на пожарната. Може би, качвайки се на плочата под прозореца, е видяла двете пищящи деца - на две и на четири годинки.
Ягодка счупила стъклото. Момченцето разказваше по-късно как повтаряла: "Спокойно, спокойно, милички!" Силите й стигнали само да ги прехвърли през вече отворения прозорец: на външната плоча. Оттам, хванати за ръчички, децата слезли на стълбището. Когато след това пожарникарите дошли, успели да спасят къщата, но в опустошената стая вече нямало никакви признаци на живот.
Погребаха Ягодка в затворен ковчег. Синът и снаха й вероятно пак не бяха успели да дойдат... А ние не можехме да се гледаме в очите.
На другия ден училището ни осъмна с огромен графит. Рисунката до него ми помогна да го разчета. Тя представляваше стилизирана ягода във формата на сърце. На стената пишеше:
Я Г О Д К А