Горещо лято бърза и напира, бременните от 'Искам бебе' тука се събират. /тема 36/

През нощта срещу 30 юни тъкмо легнах, зачетох се във форума и усетих, че нещо започна да изтича по мен в 00.10ч. Скочих веднага и казах на моя мъж, че водите ми изтичат и трябва да тръгваме. Той като чу скочи веднага от леглото и няма да обяснявам как за има-няма 5 минути минах през банята опитвайки се да се обръсна (твърде късно разбрах какъв е бил резултатът), облякох се, дръпнах зарядното за телефона (оказа се, че съм взела грешното). Мъжът ми през това време натовари куфара и сака в колата. Нямаше време да викам майка ми и да я чакам да дойде, затова детето направо с пижамата и в колата. Милото, дано не се е стресирало много. През цялото време съм го мислила какво ли му се върти в главата. По едно време започна да казва, че се притеснява за мама. Доста бърбори и заспа.
Когато тръгнахме звъннах на доктора ми за да му кажа, че съм на път към болницата.
Имах някакви контракции от време на време, но не бяха силни. Мъжът ми сигурно 100 пъти ме попита дали съм добре и виждах колко е напрегнат.
Добре, че нямаше много движение през нощта и почти не усетих кога стигнахме. Беше 01.35ч. Спряхме пред болницата мъжа ми изнесе багажа до входа и се върна в колата, за да не се изплаши баткото, ако се събуди. Посрещна ме охраната, отключи сънен и ми каза къде да изчакам. Дойде сестрата, взе ми наличните документи, записа ме. През цялото време ме питаше добре ли съм, ако трябва направо да ме въведе вътре за преглед. Дойде друга сестра, която ми обясни къде да се проблека, попълни и там някакви документи.  Дойдоха двама доктори. Единият ме прегледа за разкритие, което беше 1.5см, а другият на ехограф. Провериха дали наистина са били водите това, което е изтекло и се оказа, че са те. Пуснаха ме на тонове. Имах 3 контракции за 20 мин. Настаниха ме в стая с една жена. Говорехме с нея до 4 часа сутринта. Не можах да спя естествено. На сутринта ходих пак на тонове и чаках докторът да дойде. Прегледа ме пак за разкритие, бебето беше високо. Каза ми, че ще обсъдят със завеждащия отделението и ще ми каже какво са решили. На мен води продължаваха да ми изтичат на части. Та решението беше индуциране на раждането. Първоначално се почувствах неподготвена за такова развитие на нещата, пришпорена и някакси предадена. След като стана ясно, че правя бавно разкритие, водите намаляват, а бебето си седи все така горе, може да настъпи инфекция, затова трябва да се действа. Направиха ми клизма, като очаквах да не е толкова гадничка. Изкъпах се и ме вкараха направо в родилна зала в 8.30ч. Първо ми включиха окситоцин. Засилиха се болките, но бяха търпими. Колко пъти ме проверяваха за разкритие и всеки път все по-болезнено. Докторът още преди да започнем каквото и  да е било, ми каза, че ще ми сложат и епидурална упойка. Аз такъв вариант не съм и мислила, изобщо даже, но ме убеди. Разкритието все така бавно ставаше, шийката беше много стегната и ми сложиха епидураланата.
Самото слагане е доста неприятно. И не мога да кажа, че не е блаженство да не усещаш болките, но съм сигурна в себе си, че щях да се справя и без нея. При първото раждане не съм искала упойка. Слагаха ми и други обезболяващи, които много ме замаяха. Чувствах се изтръпнала и неадекватна. Едва си държах очите отворени. Направо си задремвах даже, докато чакам разкритие. Малко по малко се получваше, но пък шийката си седеше все така. Сложиха ми и втора доза от епидуралната и хайде отново не усещам контракции и прегледите за разкритие. Когато разкритието беше вече 8-9см ме караха да напъвам клекнала с широко разтворени крака. Ставах, кляках и пак ставах. А аз едва се държах на краката си, заспивах права. Колкото и да напъвах имах чувството, че нищо не ставаше. Легнах и продължих да напъвам. Имам чувството, че часове минаха. При мен бяха моят доктор плюс още един и две акушерки. Наложи се да ме натискат по корема, което не беше много приятно, защото буквално няма как да напъваш, когато някой ти спира въздуха. Нямаше смисъл да броя напъните, защото бяха много. И вече останала без сили в 14.57ч се появи нашето малко щастие Мартин - 3.280кг и 50см. Чух го как изплака и камък ми падна от сърцето, а очите ми се напълниха със сълзи. Дадоха ми да го целуна и се захванаха да ме шият. До епизиотомия не се стигна поне. Дадоха ми го после и се гушкахме 2 часа в залата. Бях ужасно изтощена и всички неща, които ми вливаха ме замайваха още повече. След тези два часа ме преместиха в стая. Изчакаха да се съвзема и ми донесоха бебето.
Останах ужасно доволна от Шейново и най-най вече от моя доктор - доктор Ковачев. Прекрасен човек и доктор. Радвам се, че послушах инстинкта си и му се доверих. Винаги ще му бъда благодарна за всичко, което направи за нас. През цялото време беше до мен, подкрепяше ме за всичко и ми вдъхваше кураж, че мога да се справя със всичко. Нито веднъж не ме упрекна, че не се справям добре с напъването, а точно обратното. Напътстваше ме и ми даваше кураж. След това се интересуваше всеки ден как сме с бебето, имам ли нужда от нещо. Много неща мога да напиша още и пак няма да е достатъчно, за да кажа всичко хубаво за него.
Останах с приятни впечатления от всички, с които се срещнах там. От момичето на регистратурата, през сестри, акушерки и доктори. Не видях никой нацупен, сърдит, а всички бяха мили и винаги усмихнати. Определено не очаквах чак такова отношение и съм приятно изненадана. Единственият минус е към неонатологията. Според мен, а и не само, грижата за бебчетата не е на ниво. Колкото пъти вземах Марти от там толкова пъти беше връщал храна и му беше мокро зад главичката. Очичките му не чистеха от гурелчета и му се слепваха клепачите. Не знам изобщо дали ги къпеха. Там видях сърдити лелки, а точно това трябваше да е водещо - грижата за бебенцата.
При мен второто раждане не беше по-лесно от първото. Благодарение на екипа, който беше около мен през цялото време, успях да премина през всичко успешно и сега държа в ръцете си нашето прекрасно момченце. А той е наистина прекрасен. Толкова мъничък, като едно малко котенце. Забравила съм какво е да гушкаш бебенце. Не мога да му се нарадвам. Толкова е спокоен, че чак се притеснявах дали е нормално. Спи, яде и ако е буден лежи и се оглежда. Много ми прилича на брат си, особено като им гледам снимките. На няколко пъти го гледам и просто от опите ми бликат сълзи и не мога да спра да плача от любов, от страх и от какво ли още не...
Веднага го сложих на гърда и не съм спирала. Само първата нощ не беше при мен, защото ми беше много трудно да ставам и лягам, болеше и щипеше отдолу. Притеснявях се и дали съм напълно адекватна след раждането и дали ще мога да поема изцяло грижите за Марти.
Втората нощ се преместих в самостоятелна стая и си го оставих при мен. Даже май съм единствената, която си взима бебето през нощта. Често го слагах на гърда, кърмата още не е слязла напълно, но усещам вече леко напрежение. Помпата още не съм я използвала. Той ту захапва добре зърната, ту не точно и имам болки, но имам Лансинох и се мажа с него. Иска често да суче и не беше много спокоен (тогава го видях толкова неспокоен за първи път), съответно не успях да спя.
 Отдолу положението е по-добре. Слагам свещички Профенид, взех си и Цикатридина спрей. Краката ми се надуха много, но ми казаха да пия много вода и да ги държа на високо. От жестокото напъване ми се появиха хемороиди и се надявам да се скрият.
Живот и здраве утре трябва да ни изпишат, ако всичко е наред. Таткото и баткото идваха вчера да ме видят, но бебето естествено не можеше. Много ми е мъчно за тях и нямам търпение вече да се приберем всички вкъщи.