Къванч Татлъту 💙- Yakamoz S-245/ минали и бъдещи проекти, партньори-103

То и психиката ми се изтормози през последните 3 месеца

Интервю от Брайън Мей от тази година. Която от вас е гледала филма " Бохемска рапсодия " може да види разминаването на това, което показаха от характера на Фреди във филма и това,което твърди самия Брайън. И не го казва за пръв път
И още нещо интересно, може би е свързано с това, което казаха по нашата тв, че ноември ще издадат албум с такива забравени песни

Ама какво мъкнеш в тази чанта?!?
 
Здравейте, живеещи си в безгрижие хора, които не познавате тежестта на огромните раници, чанти и торби и никога не сте се сблъсквали с плексита!
Здравейте и вие нормални граждани, които никога не сте виждали образа си в някоя витрина и не сте си казвали – Eеее, верно, че приличаш на катър, ама пък как те отваря тая раница, а сакът и торбата много елегантно те прегърбват! Утре да си закачиш и едно канче отстрани!
Аз никога не съм била като вас.
Откак се помня вечно мъкна огромни чанти и колкото са по-големи и тежки, толкова по-щастлива и спокойна съм. Никога не съм разбирала жените, които навсякъде ходят с ей такива мънички чантички, преметнати небрежно през рамо. Тръгват на работа – шааат, мятат малката чантичка и тръгват. Излизат вечер – премятат кесията през рамо и изчезват. Раждат дете – слагат МАЛКО по-голяма малка чантичка и тръгват.
Извинявайте, но вие истински ли сте? Какво въобще успявате да съберете вътре? Не ви ли е страх, че може да ви се наложи да залепите нещо през деня, или да зачукате пирон, или пък да си изрежете ноктите? И не се втурвайте сега да ми обяснявате всъщност колко е голяма вместимостта на малката ви чантичка – на мен само портмонето ми е по-голямо от нея, а то едва събира важни принадлежности, като джобно ножче, жълъди, събирани от детето, и късметите от последните три коледни погачи.
И понеже не искам да звуча голословно, нека надникнем в моята чанта малко по-обстойно.
Но първо, нека уточня нещо. Аз нямам чанта. Чанта имате вие, а аз имам една сива бохча с чудовищни размери, която сутрин товаря с всичко, което ЕВЕНТУАЛНО би могло да ми потрябва в непридвидими житейски ситуации – например ако мълния разцепи тролей петица и аз се окажа баш по средата му, или ако заседна в някой асансьор за три денонощия, или ако ме налегне неотложна нужда да се изкъпя (когато заседна за три нощи в асансьор).
Ето тази сива бохча, гарантираща оцеляването ми, мятам на рамо всеки божи ден и след това бавно се отправям към нивата. Тя винаги е била част от моя живот – и преди, и след появата на дете, като единствената разлика е в нейното съдържимо. Преди детето, в нея имаше САМО обичайните шест килограма вещи, които всяка здраво стъпила на земята жена трябва да има у себе си – от отварачка за консерви до резервен чифт гащи. След детето към тези неща добавих и още около 4 килограма принадлежности на детето, а от време на време – и самото дете.
Е, не ме мислете за пълен идиот, който, едва ли не, си мести всяка сутрин покъщнината в чантата и вечер я разтоварва обратно. Разбира се, че има неща, които никога не нося в бохчата! Такива са например парите – първо, те така или иначе сами не се задържат, колкото и учтиво да ги каня, и второ – картите за какво са??
Аз съм модерна жена и имам не една, не две, а ТРИ карти, в които обаче никога не помня какво има. Те са нещо като паметник на историческото наследство, и тъй като историята трябва да се уважава, аз си ги пазя и трите, и редовно им поднасям венци.
Понякога, също така, не им помня и пин-кода. Най-хубавите ми вечери съм си прекарвала на касите на пълни с изнервени граждани магазини, с дете, висящо от едната ми ръка, торба, висяща от другата ми ръка, и трета ръка, опитваща се да налучка пин-кода на картата. Колко е приятно да видиш надписа ГРЕШЕН ПИН, и да се чуеш как пелтечиш, потна и трепереща, ИЗВИНЯВАЙТЕ, НЕ ЗНАМ КАКВО СТАНА, МОЖЕ ЛИ ДА ОСТАВЯ ПИЛЕТО И КАШКАВАЛА И ДА ВЗЕМА САМО ЕДНО КИСЕЛО МЛЯКО, а след това да започнеш да чоплиш от дъното на бохчата осемдесет жълти стотинки. Ето това са спомени, а неееее…. да ходиш по Малдивите и да лочиш коктейли със сламка!
За сметка на парите обаче изобилието от визитки е огромно, като те винаги са размесени с касови бележки и лепенки, образувайки една колоритна хартиена маса, която води собствен живот в недрата на моята бохча. Характерно за визитките в така наречената ми чанта е, че те са
1. Хиляди. 2. Различни са. 3. Нито една от тях не е моя.
А най-фантастичното е, че аз дори не познавам хората, чиито имена са изписани върху тях!
Все пак се надявам някъде да сме се срещали, защото ако не сме, тогава аз наистина нямам представа откъде са се взели – може би съм психопат, който се промъква и лази из хорските офиси, краде визитки, подрежда си ги в портмонето и вечер си ги разглежда с умиление под мъждукащата нощна лампа.
А сега да поговорим и за монетите в чантата. Най-прилежните и прибрани жени, които познавам, притежават нещо, наречено МОНЕТНИК. Това е мъничко портмоненце, което стои в непосредствена близост до по-голямото портмоне, което пък от своя страна стои на определено място в ПОДРЕДЕНАТА чанта на прилежните жени.
Аз обаче не съм прилежна жена. Въобще това е последната жена, която бих могла да бъда. Затова аз нямам монетник – имам един джоб в портмонето, в който би трябвало да има монети, но всъщност има аналгин, фиби, ластици, смачкани хартийки от дъвки, понякога и самите сдъвкани дъвки, както и стара сим-карта и бележки за платена детска градина – чудесен набор от съкровища, които винаги се изсипват с трясък на пода на магазина, когато сметката ми е пет и четиридесет и осем и продавачката ме пита – „Имате ли дребни?“. Много конфузен момент, но е за предпочитане пред момента, в който не си помня пин-кода на картите.
Така. Дотук покрихме портмонето, визитките, лепенките и дъвките. Продължаваме с другите вещи от първа необходимост.
Откъде например да знаеш кога може да ти потрябва джобно ножче? Аз поне не мога да предвидя, затова то си седи винаги у мен, заедно с нокторезачката и пинсетата – един безценен комплект за бързо привеждане в човешки вид при настъпила нужда.
След това идва техниката. Вие може и да сте ме мислели за някакъв кукундрел, който си носи само ножички и пинсети, но истината е, че аз съм привърженик на технологиите, и имам доста от тях у себе си.
Това телефон, мобилна батерия, лаптоп, флашка за интернет, шест други флашки и поне три зарядни, е моят survival kit, в случай, че вятърът неусетно ме отвее на висок и самотен връх, от който се наложи да водя напрегната имейл комуникация в продължение на 6 часа.
А най-много съм оценявала присъствието им в бохчата, докато съм била на детската площадка, търчейки като улава между люлката и катерушката, крещейки НЕ СЕ ПРЕМЯТАЙ, ЩЕ СИ ПАДНЕШ НА ГЛАВАТА!!! Ето точно в този момент лаптопът ми е бил най-необходим и съм си казвала – добре че си го взе, Красимира, тоя лаптоп, за да си търчиш с него на гръб и да се подготвиш овреме, ако се наложи някой ден да влезеш в армията и да тичаш с шмайзер в полето.
Към всичко това е редно да прибавим и далеч по-леките, но множащи се касови бележки от последните три месеца, несесера с гримове, другия несесер, в който дори не знам какво има, но тежи като да има нещо важно, крема за ръце, мокрите кърпички, сухите кърпички, използваните кърпички, ключовете за колата и документите за колата.
Иначе самата кола си я държа пред нас.
Освен това в чантата ми има и временни предмети. Например, имаше период, в който се разхождах с чук в чантата и дори ходех на театър така – не че се хваля, но айде пък да видим вие с какво сте ходили на театър! Също така вътре винаги има някаква храна – крехка шунка, или кисело мляко, а в по-студените дни съм носила и печени свински гърди.
Към това прибавяме и резервните дрехи, защото на човек винаги може да му потрябва втори пуловер или допълнителен чорап, особено ако чака автобус 72 няколко часа, а ако напъна ципа малко повече, мога да си събера и ботуши 41-ви номер.
Изобщо, както виждате, моята чанта е един своеобразен компактен апартамент. Не си мислете обаче, че съм някакъв мазохист и си умирам да мъкна по пет кила на рамо – в никакъв случай!
Просто тази необятна чанта е моето спасение, тя ми дава възможност да съм винаги адекватна спрямо капризите на съдбата, и ако тя, съдбата, ме посочи с пръст, изхили ми се ехидно в лицето и ми каже – „а такаааа, какво ще правиш сега, глупава жено, като ти трябва чук, а ти нямаш?“, аз да ѝ се изхиля обратно, да извадя чука изпод чорапите и шунката и… да ѝ го начукам (с извинение).
А сега вие ми разкажете за вашите мини чантички. Умирам да чуя къде в тях си държите чука и къде – бекона?
P.S. А съвсем скоро ще се срещна и с най-новото попълнение – наистина ОГРОМНА чанта, която ме спечели с признанието на моя близка приятелка, че в нея е пренасяла ... малки, компактни торбички с цимент. Ето това най-накрая е чанта за мен – кеф ти арматурно желязо, кеф ти чувал с вар… възможностите са необятни!