Здравейте! Аз съм момиче на 18 години и вече почнах първата си студентска година.
Като цяло всичко е нормално, но има нещо, което много ми тежи, наистина много.
Само преди няколко дни почина най-добрата ми онлайн приятелка, след като направи поредния си опит за самоубийство.
Ако се чудите защо публикувам в тази група-защото историята ни с тази приятелка има общо със психичното здраве и нарушенията му.
Всичко започна с това, че се регистрирах в анонимно приложение за взаимопомощ за психично здраве.
Регистрирах се с предпочитанието да съветвам и помагам (с други думи, не търсех помощ за себе си, а исках аз да давам такава).
Бях преминала през много психични заболявания в миналото, макар и недиагностицирани и исках да напътствам хората, търсещи помощ в приложението, по различни причини.
Една от първите публикации, които излезнаха на главната страница, беше на въпросното момиче.
Тя беше на 16, бореше се с хранителни разстройства, телесна дисморфия, тежка депресия и тревожност, за които, за жалост, не можеше да говори в реалния живот; тъй като не попадаше в стереотипите за тегло и други физически характеристики.
Средата й я предразполагаше да се самонаказва- ежедневни подигравки и физически нападки в училище, тормоз от страна на родители и продавачите в магазини, независимо дали за дрехи или за храна.
Най-лошото беше, че хората, без никакви угризения, й казваха, че заслужава този тормоз, защото не е красива.
Приятелката ми живееше в Швеция и се интересуваше от славянски езици (особено руски и украински), а аз понаучих малко фрази на шведски, вдъхновена от постепенната силна връзка, която изградихме помежду си. Разбира се, общувахме на английски, защото и двете го владеехме на разговорно ниво.
Отначало бях само нейна опора, при това напълно анонимна и честно казано не съм очаквала, че отношенията ни могат да прерастнат в нещо по-силно.
Не след дълго обаче, тя започна да ме пита как съм, и в един момент ми написа името си и ми разказа повече за интересите си. Аз от своя страна също й се представих и разказах повече за себе си.
Ежедневно й помагах да яде, убеждавайки я, че има право на това и давайки й съвети от личен опит, как да храни тялото си, когато чувства дискомфорт и тревожност само от мисълта да го направи. Тя от своя страна ежедневно ми припомняше, че имам право да спя.
Това беше в период, в който поради вътрешна нужда да се приготвя достатъчно добре за кандидат-студентските изпити и страх от провал, не исках да спя; защото изпитвах вина от това, че ще загубя ценно време. И имам предвид, наистина реална и силна вина.
Отначало всичко беше сравнително наред... Докато един ден приложението не блокира, а ние двете осъзнахме, че нямаме други контакти в социални мрежи.
След три месеца приложението най-после се оправи, а аз нямах търпение да пиша на приятелката ми и да се уверя, че е добре или ако не е, да й помогна, както в доброто старо време.
Бяхме много радостни да се засечем отново, този път си разменихме и профилите в Инстаграм, за да сме застраховани, ако приложението спре отново да работи.
За нещастие, тя беше развила мисли за самонараняване както и опити.
Въпреки всичко бях до нея в абсолютно всеки момент, в който я налягаше желание да си навреди.
Беше толкова сладка- тя страдаше, но въпреки това продължаваше да ме пита всеки ден и във всеки един момент как съм и ме успокояваше и ми помагаше когато й казвах, че не съм добре; независимо физически или емоционално.
Беше изключително мило, че не сравняваше травмите ни и не се състезаваше с мен емоционално, както много мои познати и до ден днешен правят.
Имам предвид, с нея всичко беше толкова чисто, толкова мило и обично; истински справедливо- не съществуваше разделението " маргинал/ привилегирован" (от гледна точка на социалното отношение към определена група хора/ предразсъдъците), помогна ми да осъзная правото си да говоря за проблемите си, дори сама да знам, че моите не се равняват по дълбочина на нейните, ни най-малко.
Тя беше истински борец, родителите й не й показваха любов, но тя знаеше как да обича и ме обичаше, като най-добра приятелка.
Аз също я обичах.
За жалост, семейната среда при нея се влоши прекалено много, майка й винаги й крещеше без причина и директно и искрено й казваше, че й се искаше да няма дъщеря като нея- наднормена, глупава и безполезна, с ужасна личност.
Приятелката ми разви силни самоубийствени мисли и направи няколко неуспешни опита да се самоубие, като аз бях до нея през всичките.
Плаках и й пях всяка нощ, за да я успокоя, казвах й, че съжалявам за цялата гадост, която й се е случила и, че се надявам да се събуди сутринта. Винаги й казвах, че ще я чакам и я умолявах да дойде.
Тя винаги ми отговаряше, че ме обича повече от всичко на света. Аз й казвах абсолютно същото винаги, защото беше вярно.
Дадох най-доброто от себе си да й помогна да се държи на краката си, всеки път, когато се връщаше на следващия ден, за да си пишем пак.
Но в последствие се намериха още хора, които да я тормозят с думите и действията си и тя направи още един опит за самоубийство, с ясното съзнание, че органите й са вече достатъчно увредени от предишните опити и че този път, ще си отиде със сигурност.
Изпрати ми неколцина гласови съобщения, и двете плакахме за това, че съдбата отново ще ни раздели.
Умолявах приятелката ми да ме изчака, да дочака денят, в който ще я посетя и ще се прегърнем, нещо за което винаги сме мечтали в трудни времена.
Но тя беше прекалено зле.
Закараха я в болница, където по нейни думи и дадоха 20 % шанс да оцелее.
Не можех да повярвам какво ми се случва.
През целия ден текстовете, които си изпращахме взаимно бяха изпълнени с тъга и носталгия и много болка.
Тя ми се извини за това, че ще трябва да ме изостави. Аз й казах, че не трябва, помолих я да се бори и да остане с мен докрай.
Но тя ми каза, че вече няма надежда за нея и че наистина иска просто да умре.
Каза ми, че е предала на една медицинска сестра да ме извести, когато всичко свърши.
Легнах си разплакана, не смеейки да заспя достатъчно дълбоко, защото исках да остана на линия и да проследя доколко и приятелката ми ще остане на линия.
Някак си това, че я виждах на линия винаги ми даваше надежда, че отново е будна и отново ще прекараме деня заедно.
Но на следващата сутрин получих ужасяващото съобщение от сестрата, че приятелката ми е в кома.
Медицинската сестра изказа съболезнованията си за загубата ми, като отбеляза, че е разбрала от момичето, че сме били близки приятелки.
Благодарих й, въпреки, че бях изключително наранена и огорчена от факта, че говори за приятелката ми в минало време, при положение, че беше в кома и имах надежда, че ще се събуди и ще оживее.
Но за жалост момичето не се събуди почти цял ден, а аз не можех да направя друго, освен да приема факта, че ще разговарям с медицинския персонал.
През няколко минути правех различни записи на песни и неща, които имам нужда да кажа и молих сестрата да ги пуска на моята приятелка.
В крайна сметка, момичето се събуди, състоянието й, според лекарите, се подобри.
Прекарах още два прекрасни дни с това прекрасно дете, докато една нощ, приятелката ми не ми сподели, че състоянието й се е влошило и че се чувства изключително близо до смъртта; че персоналът е на път да викне родителите й, за да си кажат довиждане завинаги.
Скръбта ме налегна още преди дори да дойде следващата сутрин и да получа съобщение от персонала, че приятелката ми е издъхнала.
Последното нещо което ми написаха беше да бъда силна, защото тя иска да съм щастлива, и след това се разделих и със сестрата, която пишеше от профила на приятелката ми.
"Goodbye" е последното съобщение, което изпратих до този акаунт и вече четвърти ден никой не е написал нищо повече.
Отначало не си намирах място от сълзи, буквално.
Сега се старая да плача по-малко, тъй като ежедневието не ми позволява да остана сама с мислите си за дълго.
Вчера, докато се разхождах с приятелка от училище, отворих Инстаграм профила на онлайн приятелката ми.
Случи се нещо странно- за кратко време тя беше на линия.
Отначало по лицето ми пропълзя усмивка, побързах да я поздравя... След това обаче зелената светлина спря да свети и активността се промени на "на линия преди 6 минути", след това осъзнах, че най-вероятно са родителите й, тъй като медицинската сестра ми беше казала, че скоро ще даде телефона на приятелката ми в техни ръце.
Не исках да развалям тайните на приятелката ми, затова не изпратих съобщение.
Когато се прибрах и отворих пак чата, видях, че не е имало абсолютно никаква активност през деня.
Сигурно е било някакъв бъг, но въпреки това, тайно се надявах и все още тайно се надявам, това да е било някакъв знак, че тя още е с мен, по някакъв начин и все още бди над мен.
Засега се опитвам да контролирам болката, като ежедневно изпращам временни съобщения до същия профил, изпълнени с впечатления от деня или просто различаващи неща, които не успях да кажа на приятелката ми по-рано. Няколко секунди след като ги изпратя ги трия, за да не събудя любопитството на този, в чиито ръце са нейните тайни.
Сигурно е много наивно и странно, но наистина много ми липсва. Поне на телефона ми са всичките мили съобщения, които си изпращахме, изпълнени с любов и подкрепа и никога няма да ги изтрия.
Понякога докато вървя към вкъщи и няма хора наоколо, пея на глас любимите й песни, които й изпращах на гласови съобщения преди; с глава, гледаща към небето и тайно се моля да ги чуе, макар и под българското небе.
Поне знам имената й и градът, в който ще бъде погребана и някой ден, решена съм, ще я посетя.
Ако само можеше да се яви пред мен, макар и като призрак...
Съжалявам, ако звуча като антисоциална пикла.
Имам приятели и в истинския живот, но това изобщо не променя факта, че това момиче ми липсва страшно много и скърбя всеки ден за нея... Иска ми се да можех да говоря с някого за това, но е глупаво...
Поради тази причина реших да пусна темата.
Искрени съболезнования на всяка и всеки от вас, които са загубили своите родители, роднини, близки приятели, деца, домашни любимци! Нека Бог е с вас и ви закриля винаги!
Като цяло всичко е нормално, но има нещо, което много ми тежи, наистина много.
Само преди няколко дни почина най-добрата ми онлайн приятелка, след като направи поредния си опит за самоубийство.
Ако се чудите защо публикувам в тази група-защото историята ни с тази приятелка има общо със психичното здраве и нарушенията му.
Всичко започна с това, че се регистрирах в анонимно приложение за взаимопомощ за психично здраве.
Регистрирах се с предпочитанието да съветвам и помагам (с други думи, не търсех помощ за себе си, а исках аз да давам такава).
Бях преминала през много психични заболявания в миналото, макар и недиагностицирани и исках да напътствам хората, търсещи помощ в приложението, по различни причини.
Една от първите публикации, които излезнаха на главната страница, беше на въпросното момиче.
Тя беше на 16, бореше се с хранителни разстройства, телесна дисморфия, тежка депресия и тревожност, за които, за жалост, не можеше да говори в реалния живот; тъй като не попадаше в стереотипите за тегло и други физически характеристики.
Средата й я предразполагаше да се самонаказва- ежедневни подигравки и физически нападки в училище, тормоз от страна на родители и продавачите в магазини, независимо дали за дрехи или за храна.
Най-лошото беше, че хората, без никакви угризения, й казваха, че заслужава този тормоз, защото не е красива.
Приятелката ми живееше в Швеция и се интересуваше от славянски езици (особено руски и украински), а аз понаучих малко фрази на шведски, вдъхновена от постепенната силна връзка, която изградихме помежду си. Разбира се, общувахме на английски, защото и двете го владеехме на разговорно ниво.
Отначало бях само нейна опора, при това напълно анонимна и честно казано не съм очаквала, че отношенията ни могат да прерастнат в нещо по-силно.
Не след дълго обаче, тя започна да ме пита как съм, и в един момент ми написа името си и ми разказа повече за интересите си. Аз от своя страна също й се представих и разказах повече за себе си.
Ежедневно й помагах да яде, убеждавайки я, че има право на това и давайки й съвети от личен опит, как да храни тялото си, когато чувства дискомфорт и тревожност само от мисълта да го направи. Тя от своя страна ежедневно ми припомняше, че имам право да спя.
Това беше в период, в който поради вътрешна нужда да се приготвя достатъчно добре за кандидат-студентските изпити и страх от провал, не исках да спя; защото изпитвах вина от това, че ще загубя ценно време. И имам предвид, наистина реална и силна вина.
Отначало всичко беше сравнително наред... Докато един ден приложението не блокира, а ние двете осъзнахме, че нямаме други контакти в социални мрежи.
След три месеца приложението най-после се оправи, а аз нямах търпение да пиша на приятелката ми и да се уверя, че е добре или ако не е, да й помогна, както в доброто старо време.
Бяхме много радостни да се засечем отново, този път си разменихме и профилите в Инстаграм, за да сме застраховани, ако приложението спре отново да работи.
За нещастие, тя беше развила мисли за самонараняване както и опити.
Въпреки всичко бях до нея в абсолютно всеки момент, в който я налягаше желание да си навреди.
Беше толкова сладка- тя страдаше, но въпреки това продължаваше да ме пита всеки ден и във всеки един момент как съм и ме успокояваше и ми помагаше когато й казвах, че не съм добре; независимо физически или емоционално.
Беше изключително мило, че не сравняваше травмите ни и не се състезаваше с мен емоционално, както много мои познати и до ден днешен правят.
Имам предвид, с нея всичко беше толкова чисто, толкова мило и обично; истински справедливо- не съществуваше разделението " маргинал/ привилегирован" (от гледна точка на социалното отношение към определена група хора/ предразсъдъците), помогна ми да осъзная правото си да говоря за проблемите си, дори сама да знам, че моите не се равняват по дълбочина на нейните, ни най-малко.
Тя беше истински борец, родителите й не й показваха любов, но тя знаеше как да обича и ме обичаше, като най-добра приятелка.
Аз също я обичах.
За жалост, семейната среда при нея се влоши прекалено много, майка й винаги й крещеше без причина и директно и искрено й казваше, че й се искаше да няма дъщеря като нея- наднормена, глупава и безполезна, с ужасна личност.
Приятелката ми разви силни самоубийствени мисли и направи няколко неуспешни опита да се самоубие, като аз бях до нея през всичките.
Плаках и й пях всяка нощ, за да я успокоя, казвах й, че съжалявам за цялата гадост, която й се е случила и, че се надявам да се събуди сутринта. Винаги й казвах, че ще я чакам и я умолявах да дойде.
Тя винаги ми отговаряше, че ме обича повече от всичко на света. Аз й казвах абсолютно същото винаги, защото беше вярно.
Дадох най-доброто от себе си да й помогна да се държи на краката си, всеки път, когато се връщаше на следващия ден, за да си пишем пак.
Но в последствие се намериха още хора, които да я тормозят с думите и действията си и тя направи още един опит за самоубийство, с ясното съзнание, че органите й са вече достатъчно увредени от предишните опити и че този път, ще си отиде със сигурност.
Изпрати ми неколцина гласови съобщения, и двете плакахме за това, че съдбата отново ще ни раздели.
Умолявах приятелката ми да ме изчака, да дочака денят, в който ще я посетя и ще се прегърнем, нещо за което винаги сме мечтали в трудни времена.
Но тя беше прекалено зле.
Закараха я в болница, където по нейни думи и дадоха 20 % шанс да оцелее.
Не можех да повярвам какво ми се случва.
През целия ден текстовете, които си изпращахме взаимно бяха изпълнени с тъга и носталгия и много болка.
Тя ми се извини за това, че ще трябва да ме изостави. Аз й казах, че не трябва, помолих я да се бори и да остане с мен докрай.
Но тя ми каза, че вече няма надежда за нея и че наистина иска просто да умре.
Каза ми, че е предала на една медицинска сестра да ме извести, когато всичко свърши.
Легнах си разплакана, не смеейки да заспя достатъчно дълбоко, защото исках да остана на линия и да проследя доколко и приятелката ми ще остане на линия.
Някак си това, че я виждах на линия винаги ми даваше надежда, че отново е будна и отново ще прекараме деня заедно.
Но на следващата сутрин получих ужасяващото съобщение от сестрата, че приятелката ми е в кома.
Медицинската сестра изказа съболезнованията си за загубата ми, като отбеляза, че е разбрала от момичето, че сме били близки приятелки.
Благодарих й, въпреки, че бях изключително наранена и огорчена от факта, че говори за приятелката ми в минало време, при положение, че беше в кома и имах надежда, че ще се събуди и ще оживее.
Но за жалост момичето не се събуди почти цял ден, а аз не можех да направя друго, освен да приема факта, че ще разговарям с медицинския персонал.
През няколко минути правех различни записи на песни и неща, които имам нужда да кажа и молих сестрата да ги пуска на моята приятелка.
В крайна сметка, момичето се събуди, състоянието й, според лекарите, се подобри.
Прекарах още два прекрасни дни с това прекрасно дете, докато една нощ, приятелката ми не ми сподели, че състоянието й се е влошило и че се чувства изключително близо до смъртта; че персоналът е на път да викне родителите й, за да си кажат довиждане завинаги.
Скръбта ме налегна още преди дори да дойде следващата сутрин и да получа съобщение от персонала, че приятелката ми е издъхнала.
Последното нещо което ми написаха беше да бъда силна, защото тя иска да съм щастлива, и след това се разделих и със сестрата, която пишеше от профила на приятелката ми.
"Goodbye" е последното съобщение, което изпратих до този акаунт и вече четвърти ден никой не е написал нищо повече.
Отначало не си намирах място от сълзи, буквално.
Сега се старая да плача по-малко, тъй като ежедневието не ми позволява да остана сама с мислите си за дълго.
Вчера, докато се разхождах с приятелка от училище, отворих Инстаграм профила на онлайн приятелката ми.
Случи се нещо странно- за кратко време тя беше на линия.
Отначало по лицето ми пропълзя усмивка, побързах да я поздравя... След това обаче зелената светлина спря да свети и активността се промени на "на линия преди 6 минути", след това осъзнах, че най-вероятно са родителите й, тъй като медицинската сестра ми беше казала, че скоро ще даде телефона на приятелката ми в техни ръце.
Не исках да развалям тайните на приятелката ми, затова не изпратих съобщение.
Когато се прибрах и отворих пак чата, видях, че не е имало абсолютно никаква активност през деня.
Сигурно е било някакъв бъг, но въпреки това, тайно се надявах и все още тайно се надявам, това да е било някакъв знак, че тя още е с мен, по някакъв начин и все още бди над мен.
Засега се опитвам да контролирам болката, като ежедневно изпращам временни съобщения до същия профил, изпълнени с впечатления от деня или просто различаващи неща, които не успях да кажа на приятелката ми по-рано. Няколко секунди след като ги изпратя ги трия, за да не събудя любопитството на този, в чиито ръце са нейните тайни.
Сигурно е много наивно и странно, но наистина много ми липсва. Поне на телефона ми са всичките мили съобщения, които си изпращахме, изпълнени с любов и подкрепа и никога няма да ги изтрия.
Понякога докато вървя към вкъщи и няма хора наоколо, пея на глас любимите й песни, които й изпращах на гласови съобщения преди; с глава, гледаща към небето и тайно се моля да ги чуе, макар и под българското небе.
Поне знам имената й и градът, в който ще бъде погребана и някой ден, решена съм, ще я посетя.
Ако само можеше да се яви пред мен, макар и като призрак...
Съжалявам, ако звуча като антисоциална пикла.
Имам приятели и в истинския живот, но това изобщо не променя факта, че това момиче ми липсва страшно много и скърбя всеки ден за нея... Иска ми се да можех да говоря с някого за това, но е глупаво...
Поради тази причина реших да пусна темата.
Искрени съболезнования на всяка и всеки от вас, които са загубили своите родители, роднини, близки приятели, деца, домашни любимци! Нека Бог е с вас и ви закриля винаги!
