За помощта към пълнолетните деца - да се оправят сами или да им се помага?

Напълно съм съгласна с целия ти пост, но цитирам само една част, за да не става много дълго.
Подчертаното е хубаво да не се забравя от нас, като родители, но и да се знае и от децата ни.

Принципно съм съгласна с Анди относно мъжете, то самата действителност го потвърждава. Както казваше една моя възрастна колежка от началото на трудовия ми живот "Мъжът ми не ми е роднина"   По това време тя имаше вече 25 годишен сполучлив брачен живот, сега аз гоня тая цифра, но все пак си е права. Гаранция няма за никого.

Но и синовната и родителска любов не е винаги безусловна, има безброй примери на незадоволителни отношения, доста е нереалистично да се придава някакъв ореол на връзката на майката с детето. За съжаление животът показва друго.

Много ми е чудна тази увереност, бих го накарекла самонадеяност, че някой знае по-добре какво ще стане от друг, било то и единия да е родител с много повече житейски опит. Колкото и житейски опит да има някой, винаги може да сбърка. Все пак никой не е ясновидец. И тогава, ако детето е послушало родителя, а се оказало, че решението не е правилно, какво следва? Кой носи отговорността? Предполагам, че ще кажете, детето, то си е голям човек и трябва да си носи отговорност. Или пък не? Ще упрекнете ли един родител, който е убедил да учи детето си нещо, в което детето е посредствено, както се даваше пример по-напред? Предполагам, че не, защото нали по подразбиране родителите знаят кое е добро, дават добри съвети, а ако нещо се обърка по пътя, това е от детето.
Освен това, много хубаво звучи това житейско клише, че понеже родителите имат повече  житейски опит, знаят кое е по-доброто, но за съжаление то далеч не винаги е вярно. Не знам защо се подразбира, че само защото някой е родител, е много интелигентен, с широк кръгозор и предлага само разумни и целесъобразни неща. Например много родители ще кажат на детето си да не се пробва с частен бизнес (ставала съм свидетел), защото е трудно, рисково и много по-сигурна е работата в голяма корпорация например. Това го казват дори родители, които хал хабер си нямат от конкретния бизнес, в който детето им иска да работи. Те просто си знаят едно клише от тяхната младост и са си дълбоко убедени в него. Същевременно знаем колко хора с успешен бизнес има. Има разбира се и от другите, но как можем да знаем какво ще стане? Освен това, много родители, които са така самонадеяни си мислят, че познават децата си, както казах, а това не е така. Например родителят си мисли, че понеже детето има творчески талант да пише, значи ще го бива във всички хуманитарни науки, например в историята, а то се оказва, че то не може да помни толкова много факти и дати. Това не пречи на таланта му да пише.
За съжаление родителите далече не са застраховани от такива грешки в мисленето само защото са родители. И това че някой е живял 20-30 г. повече от друг, не значи винаги (може би в повечето случаи, но не винаги) е почерпил полезни изводи от този житейски опит.

Виж, ти си права от една страна, но от друга тирадите, които изписваш показват, че всичко това те ядосва. Нали си голяма, порасни и не обръщай внимание. Като имаш деца ще видиш, че понякога без неоснователна, често до безумие, самоувереност, че си прав не можеш да се справиш с нищо – от избора на педиатър, през детската градина и до училището. И вземе да ти стане навик, вероятно, да предпазиш, да съветваш и да знаеш всичко. Тук още от раждането на детето започват майчинските групи да се тресат от скандали трябва ли да се кърми или не и прочее. По същата причина, иначе шок и ужас, колебания и стрес да не уморим отрочето. Просто надскочи своята гледна точка, представи си какво е довело хората до това и ще се тресеш по-малко от това, че не са на твоето мнение, а като колоси от бетон си държат, че те знаят по-добре.

Това с опита е много относително. Да, родителите имат повече житейски опит, но пък той е формиран в друго време, докато често възрастните хора изостават с много съвременни тенденции и понякога децата се оказват с много повече опит.
Неслучайно е казано да питаш патило, а не старило.

Ето ние тук разказвваме маса истории и даваме примери за какви ли не развития. Но това не означава, че разполагайки с това знание какво е станало някога, някъде, с някого, ще можем да кажем какво ще стане, ако нашето дете избере свой път. Не става дума за пътя на наркоман или сериен убиец, там развитието е ясно. Но да вземе за половинка еди кого си... да замине за еди къде си... да учи нещо, което му е интересно... Не можем да знаем как то ще е щастливо. И то също не знае, но поне ще опита, защото натам го влече.

Всъщност по-неприятното е, като разбереш, че родителите НЕ знаят по добре, и те се лутат една идея по-малко, просто чисто възрастово преимущество и защото, да кажем вече са се срещали със някакви ситуации, но с безброй други не са, тъй като са плод на обстоятелства, които не са били познати през времето на тяхната младост. Тогава просто трябва да осъзнаеш, че си сам и трябва да направиш избор без даже да има на кого да се сърдиш, ако се окаже погрешен

Това наистина е труден момент. Защото досега си живял с идеята, че винаги ще имаш съветник, а изведнъж се намираш сам с решенията си. Но май всички минаваме оттам с порастването си.

Ами то, друго не ми остава освен да престана да се ядосвам и да не обръщам внимание. Обаче си ме дразни това вечно оправдаване на родителите и подтикване на децата те да са променят. Родителите не трябва ли и те да работят върху себе си, ако има проблеми във взаимоотношенията? Ако познаваш 50-60 годишна майка, която  всеки ден спори с 25-35 годишната си дъщеря, която има свое семейство, кое е по-добре за нея и постоянно се опитва да я убеди да прави определени неща, които дъщерята отказва, и се сърди, че тя отказва, би ли казала на майката, че е добре да престане, да го кара по-кротко? Предполагам, че не. Решението е дъщерята да не обръща внимание. Подразбира се, че младите трябва да са по-великодушни и толерантни, а старите могат да си бъдат, каквито си искат. Което според мен не е правилно. Не е лошо и по-възрастните да се самоусъвършенстват, за да се подбрят взаимоотношенията.
Не се напъвам да променям на някой мнението в случая, както майка ми прави често - просто си казвам моето.

Ами като представител на поколение между две други - от една страна възрастни родители и от друга съзряващи тийнове, точно това мисля - ние трябва да сме разумните, разбиращите, приемащите, опората. Тийнейджърите са под голям хормонален натиск, обществен натиск, съзряването ги плаши, важните решения пред тях ги плашат, очакванията от учители, родители, ментори ги притискат. А възрастните ги плаши старостта, възрастовите изменения, натрупаната горчилка от живота, опита който бързат да предадат, а младите не слушат. Ние сме в силите си, разумни сме, опит понатрупан, но не прекалено. Нервите ни са здрави, можем да потърпим разумно и да успокоим излишни страсти и изкривявания при другите поколения.

Тамата в каквато и посока да тръгне, винаги се връща на " мама знае най-добре".

[/quote]С това съм съгласна принципно. Обаче аз и когато съм била тийнейджър, не съм усещала това великодушно отношение от родителите ми, един вид, да разбират че хормоните ме тресат и ми е трудно и да са по-толерантни към глупостите ми. Винаги отношението в било от високо: ние знаем по-добре и трябва да ни слушаш, а десетина години по-късно се е доказало, че те никак не знаят по-добре и правят доста грешки в преценките си, за това се ядосвам. Но това си е моята лична история, тя не може да бъде източник на правила.

С това съм съгласна принципно. Обаче аз и когато съм била тийнейджър, не съм усещала това великодушно отношение от родителите ми, един вид, да разбират че хормоните ме тресат и ми е трудно и да са по-толерантни към глупостите ми. Винаги отношението в било от високо: ние знаем по-добре и трябва да ни слушаш, а десетина години по-късно се е доказало, че те никак не знаят по-добре и правят доста грешки в преценките си, за това се ядосвам. Но това си е моята лична история, тя не може да бъде източник на правила.
[/quote]
Понеже се вижда, че те тормози, ще отговоря пак, за последно, че темата се отклони много.

Родителите ни са продукт на други обществени нагласи, друга реалност, други очаквания, други морални постановки дори. Нормално е нашите родители да са били различни родители от нас, както и нашите деца ще са различни родители от нас. Това, че нашите родители са правили своите родителски грешки, не е причина да ги мразим, да им отмъщаваме, да ги наказваме. Разбира се, когато не става въпрос за тежък тормоз или злоупотреби, там вече влизаме в криминални крайности. Но в общия случай родителите ни са ни отглеждали по най-добрия начин според собствените си разбирания.
Конкретно- мен са ме възпитавали строго, патриархално, с много грижа и много любов, но и с много ограничения  и забрани.  Като тийнейджър се бунтувах много и отричах всичките им родителски решения. Когато самата аз станах родител, започнах да осъзнавам наистина кои са били грешките на родителите ми, но и да оценявам добрите им решения, защото те бяха много повече от грешките им. Обичали са ме безисловно, дори и в грешните си решения са се водили от разбиранията си, че правят най-доброто за мен. И през ум не ми е минало да ги наказвам или да им отмъщавам за техни грешки. Миналото е минало. В сегашно време майка ми ме критикува за мои родителски решения, дава непоискани съвети, досажда на моменти. Ами възрастна е, с властен характер и налагащ се маниер на говорене. Изслушвам я търпеливо и казвам, че ще направя каквото си реша. До там. Обичаме се, уважаваме се и се търпим каквито сме. И търпението следва да е основно от моето поколение.
Същото е и с децата ни - разбира се че ние правим грешки като родители, децата ни ще ги видят след време. И положителното ще оценят след време. Но е редно ние да сме търпеливите и разбиращите, защото сме били в техните обувки и знаем колко им е трудно. Те не са били в нашите.

А аз се чудя как идва това "знание"? Автоматично със ставането на майка и вече знаеш най-добре?  А какво става с твоята майка, която продължава да знае най-добре и да ти пее кое и как? Или тогава е баба знае най-добре?

Дали мама знае по-добре от щерката зависи от мамата, от щерката и от конкретното нещо, защото мамата може да има опит и знания за едно, но не и за друго. За човешки неща, като усет за това кое гадже е непрокопсаник и нехранимайко, обикновено житейският опит и майчиното чувство са прави. Но майката може само да предупреди и после да страда за детето си, защото даже и да има механизъм да го насили, все ще е виновна накрая. И затова е добре да не оказва натиск, а страданието после си е родителска орис. Е, може би има случаи, когато е оправдано и на война да се тръгне с щерката и даже законът го предвижда. Сещам се за онези родители вегани, дето си хранели бебето с бадемово мляко и го уморили от глад. Е, аз ако съм бабата няма да се примиря с това нещо, но съм уверена, че дъщерята веган е била абсолютно сигурна в правотата си. Но за това какво да учи, какво да работи, да прави свой бизнес или да е наемник да си решава детето само. Аз мога само да споделя гледна точка, но никога не натискам.
Обаче оставя въпросът с отговорността все пак. Ако мама е похарчила торба пари да финансира прищявката на детето си, а после се окаже, че това е било вятър работа, няма да има втора торба пари и детето следва да си плати цената на самостоятелността. Няма такова нещо "аз ще правя каквото искам, пък ако се наакам мама ще чисти".

Слава богу това за мен е теоретичен спор. Нито аз съм се налагала какво да учи и работи детето ми, нито то се държи като всезнайко, а редовно се консултира с нас я за договора за наем, я за договора с работодателя, я за отношения с колеги и шефове. И се погаждаме съвсем  добре, защото живеем в реален свят, а екстремностите и крайностите са за форума.