Мотивация и старание на 4 г.

Супер, точно такъв отговор очаквах.

Изводът, е че водещото са умението, вещината, рутината и следващата от изброените увереност. Когато има увереност, съответно има и вътрешно удовлетворение.

До 5 годишна възраст се образуват повечето невронни връзки. Не исках да го пиша, защото щяха да ме нападнат и за това. Така че изобщо не жалете малките деца с нови занимания, дейности и работа под формата на игра.

Наистина ми помогнахте, защото изводът веднага изплува. Първо трябва да научим детето за да може то да бъде постоянно в заниманието. На никой не му е приятно да прави нещо в което не е добър.
Както искаме то да доизкусурява, така и ние трябва старателно да доизкусурим домашното обучение.

Колкото до детето Ви, моите комплименти! То може повече от повечето му връстници.

Дъщеря ни също е голям всичколог, казва, че е яля вече един бонбон и повече не иска. Има си любими места и се ориентира във всякакви ситуации. Да не изреждам, повечето неща при нас са същите като занимания. Децата трябва да видят колкото може повече и да правят колкото може повече, това е безценно и никога повече не може да се навакса.

Ходенето за мен е No1 спорт за всички възрасти.

Поздрави!

Увереността също е дълъг процес.Поне моят опит е такъв.Съвсем в самото начало тя на всяка трудност се отказваше и изпадаше в истерии.В продължение на месеци всекидневната ни картинка е било: една педя преди тротоара аз я пускам, качвам се на него и заставам на разстояние, така че тя да не може да ме стигне.Тя пищи и реве не или не мога, аз срещу нея -можеш.Стояли сме по 20-30 мин. така, хора са гледали, правили забележка каква майка съм и как така, колко пъти съм плакала с нея е друга тема....С времето това отказване намаля.Сега, когато е неуверена има повече ще ме научиш ли, ще ми покажеш ли,може ли двете заедно, после аз ще се опитам сама.
Показването за мен е в основата.Много от нещата са пробвани по 1-2 пъти и не са повтаряни, други ги прави с удоволствие повече от 2 години, част от тях лекари и рехабилитатори казваха "абсурд, това ще влоши състоянието и",а всъшност точно с това, тя дръпна изключително много.Същото това нещо, хем и доставя удоволствие, хем когато трябва да мине на следващо ниво и стане трудно, се опитва да се оправдае, скатае и дори откаже. Да, тя едва ли ще стане професионален спортист, танцьор или художник, има още неща за наваксване, но ще има база за сравняване, ще има право на избор, ще знае че тя може и много от това зависи от нея.
И не на последно място си признавам, че и аз я подценявам, къде съзнателно, къде не за двигателни, емоционални и всякакви неща.Всъшност,  децата са много по-силни, по-можещи, по-разбиращи и тн. от нас възрастните.Просто ние трябва да им подадем ръка и да открием правилния/индивидуалния подход.
Говоря за себе си и своя опит.Всичко при мен е на база проба/грешка.Не казвам,че е правилно.За сега виждам ефекта, които искам.Какво ще се случи за напред и дали всичко това е правилно- времето ще покаже.
Не съдя никого, всеки сам решава как да си гледа и възпитава детето.

Не бих се карал с малко дете половин час. Макар, че Вашият случай е малко по-различен и може да е оправдано.

Моето дълбоко убеждение, е че детето трябва да се лъже и мами благородно така че с лекота да направи това, което трябва за да се научи или прозре нещо. Когато започне да схваща как го работим още по-добре. После цял живот ще го работят с не благородни подбуди.
Точно по тази причина пуснах темата, във възпитанието или си хитър, или си досаден.

Потвърждение, че трябва да се помага и показва. Вчера строеше къщи за прасета и кукли да ги пази от вълка. Построи шест къщи, като за последните две не останаха строителни материали за покрив.
Казах й да си нарисува покрив върху картон и за го изреже. Отхвърли идеята просто, защото не може да го направи. Когато обаче й показах един път, един път го нап авих до половината и тя го довърши и т етия покрив го направи сама. Пътьом трябваше да преодолея много мрънкане и съображения, че хартиените покриви много лесно се издухват и че не става. Научихме се и да вземаме и пренасяме размери с молив.

Преодоляването на нещо бих подпомогнал с много повторения с моя помощ до степен да й омръзне да й помагам и да си повярва, че може. Тоест, пак с научаване и рутина все едно й държиш ръката докато пише.

А, ако не харесва твоя начин, какво правим?
Точно вчера гледах някакво клипче на топ 5-ма спийкъри, за възпитание на деца, единият от които казваше, че не трябвало да искаме децата да правят нещата като нас, по наш начин, ами да ги оставим те сами да си изберат как, кога и да намерят начините.
Ти ли си по-ретро или не е така както си го мислиш?

Да, ама Петкан дивака никога нищо не се научава или учи много малко неща.
Ти го научи, покажи му един път съвестно, което значи десет пъти с търпение, после вече го остави да прави рационализации и не му се бъркай. Въпросът е да се подкарат нещата да тръгнат, а не да стои безпросветен некадърник.
Ако чакаш "кога", това може да означава и никога. Умения достъпни за 4 годишни не е редно по принуда да ги откриват на 7, нали?
Не може цял ден да си играе правейки глупости. - това е възпитание в нищоправене. Детето не е вредител или паразит върху свободното ни време, силите и енергията ни.

Децата са толкова енергични, че е срамота да ги оставяме да се занимават с безмислици. Нека знае, че може да си рисува и изрязва покриви, изобщо не ме интересува как го прави. Ще си прави сама критика и ще се усъвършенства с нейната си креативност. със сигурност е по-добре да произвежда нещо, отколкото да прави къщи от възглавници, от което също не се отказва и никой не я спира разбира се.

Аз също не съм фен на карането, разбира се че многократно е показвано, помагано, но е факт и че сме стигали и до това положение, защото както възрастните, така и децата не обичат да излизат от зоната си на комфорт.Понякога, колкото и да иска човек да опита с добро, не става.
Родителят за мен трябва да си избира борбите, а това коя си заслужава и коя не, зависи от мирогледа.Съответно нямаме право да налагаме собствения си мироглед на друг.Изключвам случайте, в който дадени действия/бездействия застрашават нечии живот.

Тома Аквински е живял през 13век, сега сме 21век, съвременен човек се гради със съвременни методи и включва много повече неща от това да си изореш нивата до край и да знаеш че за да имаш хляб се оре с рало

Остава и да е бил орач разсъждавал над съзиданието от труда под ореха в синура, а не велик учен и философ израснал над въпросните безпросветни труженици с акъл на 4 годишни на които е успял да обясни концепция с която и най-умните се затрудняват... Оп, чакай малко!

Синът ми е по-малък, на 2.5 годинки.
Първото нещо, което започнахме да практикуваме в посока самостоятелност е да го оставяме да стане сам, ако е паднал. Разбира се, не говоря за сериозно падане, а за тривиалните детски ежедневни спъванки.
Много неща го оставяме да прави сам или да решава с какво иска да играе. Той си пада по движението и спокойните игри не са му сила на този етап.

Като цяло подходът на авторката ми се струва прекалено контролиращ. Всяко действие на детето е проследено, оценено и обяснено. Всяка дума и действие на родителите са добре премерени и прецизирани, без излишна спонтанност и грешки. Всичко това ми напомня на научен експеримент. Сякаш има някакъв обсебващ страх у майката/бащата, че детето може и да не се справи с нещо.
Разбира се, това е просто моето мнение.

Благодаря на всички за отговорите.

Междинният извод, е че свободното отглеждане трябва да бъде избирано само ако другото е неприложимо по някаква причина.
По-нагоре се пошегувах с въвеждането на понятието "Петкан дивака", оказва се, че всъщност има деца със специални образователни нужди и именно за тях е подходящо такъв тип свободно отглеждане.
Да оставиш избор детето само да решава е да предоставиш избор на некомпетентен.

Дали ще бъдеш ефективен, готин и обичан родител по пътя към осмислянето на първите 5 до 7 години е въпрос на майсторство и старание.

Човек, аз се отегчавам от линията на разсъжденията ти, дето съм прочела и по-дебели книги от Summa Theologica на Аквински, а какво остава за 4-годишно дете. Всеки от нас е по-малко или повече control freak (аз доста), но това твоето ми се струва да излиза от разумните граници. Подобно структуриране на времето и заниманията на толкова крехка възраст е пагубно за мозъка горе-долу толкова, колкото и неглижирането. Никъде в системата халифакс не видях емоционално свързване с детето в този процес - все едно програмираш робот.
Арбахт махт фрай май-май, а? Това, първо, не е вярно, и второ, не е послание за 4-годишна възраст.

+10000 за горното мнение, както се казва
Моят син има “рядкото щастие” родителите му да говорят 2 от най-трудните езици в света, но  гледам много много да не се взимам насериозно, че отиде работата. Детето ми ( на 4 и половина както казах) вече е почти триезично и не смесва езиците. Изчакваме още малко и с баща му го почваме и с четвъртия език, който е супер труден и неблагодарен. Авторе, мога да те уверя, че с подходящата доза родителски мързел, децата се оправят самички с това кое и как да поемат. И точно в тази възраст обичат мама и тати безусловно, не в нужно да си голям майстор, за да получаваш тяхната чиста любов.

Разбира се, че не децата трябва да им се дава право на избор! Имат нужда от повече време, за да решат даден проблем, но често могат да се справят и сами, без да имат нужда от помощ. Стига да и се даде време и пространство.
Ние отглеждаме децата, за да станат самостоятелни хора, които ще могат да се справят самия живота. Не такива на които ще имате казва постоянно какво, кога и как да правят.

Аз съм от мързеливите родители. Само като чета колко труд се влага в едната игра и се уморявам. Времето е хубаво, ако имах 4 г дете, ще го изкарам навън и това е.

Това, че "всичко се постига с работа" е от соца. Аз, конкретно, съм за. Изпробвано е. Доказано е. Проповядвано ми е от баща ми през първите 5. Като станах на 6, баща ми емигрира за друга държава и майка ми ме гледа до 4-ти клас. Баща ми по професия, преди да емигрира, беше учител по френски и физкултура, на гимназисти. Това е предполагало хем да е модерен по онова време, хем да упражнява строг контрол. Ходила съм в училище при него, наблюдавала съм кое как прави и как го възприемат учениците... С голямо уважение го възприемаха. Но това си беше през соца. Почнах първи клас без баща ми. Майка ми е проста женица, не е интелигентна, като баща ми. Баща ми ме беше научил да чета и замина. Самичка си почнах първи клас, самичка си учех, самичка си пишех домашните още като се прибера от училище. Останал ми е спомен, че веднъж питах майка ми, да ми покаже как се пише ръкописно главно К. И тя не знаеше "техниката", та се наложи сама да си я измисля. До 4-ти клас, без никаква помощ - пълно 6 и грамоти. Четях едни големи книги и ги преразказвах. На първата род. среща само мен похвалиха - че съм гледала учителката в очите, докато другите деца си шушукат. След 4-ти клас майка ми реши, че трябва и ние да заминем при баща ми. Към майка ми никога не съм имала особено уважение, тъй-като тя не можеше да ми помогне с нищо, за да си свърша по-добре работата. Добре свършената работа винаги ми е носела удовлетворение. Както и гледам на хората, които не си вършат добре работата, с презрение. След като емигрирахме, ми беше много трудно в страна, чиито език не говоря. Вградения навик, да си върша добре и систематизирано работата, обаче, ме направи и там отличник. И така до 12-ти клас. Отличен успех, въпреки много труден пубертет. Работата е кирон. За това разбирам бащата и целта, но има едно голямо разминаване - в съвсем друга епоха сме и това дете сега ще го научиш, да речем, но още в първи клас, ще видиш как ще се забравят много от нещата, защото, първо, учителките няма да имат същият подход като теб, а после и обкръжението на детето ще ти поднесе много изненади. Ще се чудиш как да адаптираш подходите си, така че да запазиш проповядваното.