За какво съжалявате?

Така е! Опитвам се:)

Съжалявам единствено за това,че раздавах душата си за хора, които не заслужават да знаят дори името ми...И лошото е,че го правех отново и отново,хиляди компромиси за едно голямо нищо.
Човек се учи от опита и грешките си!

Не съжалявам за нищо. Всяко нещо така е трябвало да стане. Всяка една грешка ми е дала сила и ме е наппавила човека днес. Дори и сега съм на принципа: Утре ще го мисля като дойде утре!

Преди две години рязко си смених професията. Изгубих много години със старата. Сега всеки ден е битка с всички и всички. Ходя с кеф на работа. Питала съм се защо по - рано не рискувах, но нещата се случват когато трябва да се случат, когато им дойде времето.


След време ще съжалявам че не родих, но не ми се занимава. Прекалено съм егоист. Биологичното ми време изтича но ...

Преди повече от 15 години, за една Коледа  се върнах в родният си град и както винаги, се опитвах да се видя с всички любими приятели. 

Само Борко не си вдигаше телефона, колкото и упорито да звънях. А и имах подарък за него. Реших да отида до тях. Кой прави още така? И звънях и звънях на вратата, но никой не отговаряше. Както казват старите хора, нещо ме „бутна“ натиснах бравата и вратата се отвори. Извиках на Борко и той се появи. Не знаех какво му има, но усещах, че нещо не му е наред. Явно не е искал да се вижда с никого. Зарадва ми се. Или поне се престори. Покани ме. Пихме кафе. Говорихме много. Оставих му подаръка. Не изглеждаше никак добре, но не знаех, че това ще е последният път, когато ще го видя.

Няколко дни по-късно, ми се обадиха, че е починал.

Мислех си, колко е странно да ида до тях, да натисна дръжката на вратата и тя да се отвори. Като на филм.
Съжалявам, че не успях да ида на погребението му.

После, преди 10 години. Един горещ, юлски ден. Се чувствах безкрайно тъжна, още от сутринта. Сякаш нещо застискаше гърдите ми. Имах буца в гърлото. Беше ми тъжно, а нямаше причина за това. В главата ми се въртеше, една песен на немски език, която бях чула последно преди много години. Не разбирах немски, но знаех, че песента се разказваше за някой, който умира.
Lacrimosa - Der Letzte Hilfeschre.
Изтеглих тази песен. Сложих я в телефона. Слушах я на repeat. Вървях на някъде с премрежен поглед. Без посока. Без крайна точка. Просто исках да ми олекне.
Вечерта се обади сестрата, на мой близък приятел, че го издирват. Дали не знам къде е. Не знаех.
Намериха го седмици по-късно, обесен на едно дърво. Той учеше германистика в НБУ. Намерих превод на английски на песента. Толкова пасваше всичко. Мисля, че точно на тази дата беше взел решението да приключи с този свят. Не знам от къде е дошло това усещане в мен - за скръб и безнадеждност. Преди да ми съобщят.

Стана ми много мъчно за него. До ден днешен помня, къде стоях и какво правих, когато сестра му ми съобщи.
Не отидох и на това погребение. Просто нямах сила. Не можех да погледна близките му. Чувствах някаква вина. Бяхме толкова близки, а не съм знаела. Нито съм предполагала. А той е давал знаци, които късно разбрах.
Съжалявам, че не отидох на погребението му.

Съжалявам, че не съм успяла да подкрепя близките им. И двамата значеха много за мен и ми бяха много близки. И двамата ми липсват до ден днешен. Просто ми е трудно да ходя на погребения.
Дано ми простят!

Имам натрапливата мисъл, че един ден като си отида, никой няма да дойде на моето погребение. Никой. И ще си го заслужавам.

Съжалявам, че не се разведох по-рано....

Съжалявам, че си носих излишните кг. няколко години. Надявам се никога повече да не ги кача обратно и да съм винаги с нормално тегло занапред.

Всички съжаляваме за нещо което не сме направили но всъщност е трябвало да стане така за да сме на този хал. Поне аз така мисля. Много неща съм пропуснал но пък като се замисля това че съм ги пропуснал съм спечелил други неща.

Съжалявам само, че навремето бившата ми свекърва ме насили да уча за фризьорка. После отидох да уча психология (и завърших), но съжалявам, че не записах медицина, защото от мен щеше да излезе страхотен психиатър. Сега вече е късно да поправя такива кардинални грешки.

Никога не е късно, JenniBG. Гледай филма по действителната история за Пач Адамс. Имаш основата.
А аз съжалявам, че доста късно / по неволя/  започнах да се интересувам от психология, но не предприех нищо повече от четене на материали из интернет.  Често напълно непознати, с които ми се е налагало да общувам, са ми задавали въпрос дали това съм завършила

Разбира се че не е късно.Сестра ми е с две магистратури,записа и сега е втора година на 37 години психология задочно.Човек като има желание намира начин,ако това искаш нищо не те спира да опиташ.

Страхотен психиатър...? Как може да си сигурна в нещо такова...? Много странно. Точно тази професия е толкова трудна, с такива сложни случаи се сблъсква човек...

Сигурна съм, защото (поне аз където съм учила) се учат доста предмети от психиатрията като патология, диагностика, невробиология, психофармакология и т.н. и бях отличничка. Един психолог може да се сблъсква със същите тежки случаи (зависи от специалността). Освен това познавам доста психиатри, които са си изказали мнението по въпроса. Заяждането беше излишно.

Колко страхотен лекар си определят пациентите. Как сам се определяш, че си страхотен в нещо....?! Което даже и не си практикувал...

Извинявай, просто се учудих - няма как да го знаеш реално, това е.

Ако нещо ти е интересно, учиш го с душа и сърце и полагаш много труд (и разбира се, имаш и менталния капацитет), няма начин да не си добър в него.