Разбрах, че майка ми е изоставила дете

Аз винаги съм се чудила едно - защо осиновените деца разбират, че са осиновени? Ако на мен ми се случи някой ден да осиновя, ами ще направя всичко възможно детето да не разбере. Защо да събуждам тази травма в него, особено ако съм го взела от бебе. Това е егоистично.
Ясно е, че понякога може да са недоброжелателни съседи, които са били свидетели, обаче ако не се разгласява от родителите, кой друг ще го каже? Забранява се на всички роднини, забравят, че детето е осиновено и това е.
То направо уж спасяваш това дете, а в същото време го увреждаш доживот.

Няма такова нещо да не разбере. Описах ситуация - с петгодишното дете сме при анестезиолога, защото ще се прави операция с пълна упойка. На въпросите относно мен и родителите ми не мога да отговарям, за как Ото би било некоректна информация по отношение на детето. Накрая анестезиологът ме пита каква съм му и как така не знам.
Час по биология - кръвни групи. Детето изведнъж стопля, че има нещо нередно - родителите са 0, а то - АВ, примерно. Или родителите синеоки, то с кафеви очи...
Гаранция, че някой някъде няма да му каже - няма. Няма и снимки на майката като бременна или от изписването...
С две думи - такава тайна няма как да бъде опазено, пък ако щеш да вземеш бебе на 3-4 месеца и да отидеш на другия край на света в Австралия.
Колкото по-рано научи една дете и то от семейството си, толкова по-добре за самото дете. Първичната рана е травма от изотовянето, от разделянето на бебето с тази, която го е родила. То знае, помни и страда.

Първичната рана е подсъзнателна и не може да се избегне с криене. То пак ще я усеща, просто няма да знае защо се чувства така. А ако един ден научи, че родителите са крили, сривът в доверието ще е огромен. С едни родители, които са те изоставили и други, които цял живот са те лъгали, положението не е никак добро. И в двата случая рационално може и да се разберат тези решения, но болката ще е голяма. От една страна ще стои очакването, че хората винаги ще те изоставят, от друга страхът, че постоянно те лъжат.

Във френските актовете за раждане на деца, осиновени от френски граждани си пише, че детето е осиновено. Във Франция е невъзможно да се скрие.

В САЩ повечето бременни, обмислящи да поверят детето за осиновяване предпочитат някаква форма на отворено осиновяване, в което получават новини от детето, то получава за тях или направо са в директен контакт и даже се виждат. Положителното за родителите е, че виждат майката, могат да присъстват на раждането, да вземат детето от раждането ако не се налага болничен престой и така знаят историята му, дали майката пие и пуши, дали се дрогясва. Вземат бебето преди да се е травмирало от престой в институция и така избягват проблеми с привързване, поведенчески проблеми, изоставане в развитието. Дори и бебета, гледани в приемно семейство преживяват травма като излязат от това семейство и идат при хората, които ги осиновяват. Бебетата имат нужда от стабилност. Отнася се и до животински бебета, не само човешки.

Как ще обясните на детето защо няма снимки с вас, у вас до 2 или 3 годишна възраст, от родилния дом??????

В днешно време повечето младежи искат и си правят ДНК тестове, било то от любопитство за разни алели и мутации, за които учат в училище или за да разберат далечен етнически произход. Няма да им е трудно да разберат защо им излизат сума ти братовчеди от махалата или Хаити или Плевен и нито един роднина на родителите (които са ги осиновили). Тук генетичните тестове с такава цел са забранени. Само съдът може да ги поръчва. И пак повечето съученици на децата ми бяха намерили начин да си направят такива тестове. Какво му е? 60 или 70€, които изкарват с ден работа в събота, но пък могат да си сравняват мутациите със съученици, да си гледат 0.005% инуитски гени и 0.0000006% от пустинята Калахари, която може и да не знаят къде се намира. И да не му разрешите, някой мил съученик ще му го подари за Коледа и даже няма да разберете.

Дори при схемата за осиновяване в САЩ, първичната рана не се спестява, защото тя е свързана с разрушаването на връзката с жената, в която расте бебето. То бива изтръгнато от позната среда, звуци, сърдечен ритъм. Тази травма я има и при сурогатни майки, но я няма при донорска яйцеклетка, защото там детето не преминава при различен родител след раждането. Кризата на идентичността обаче си стои, защото детето е отрязано от миналото си. Всички тези чувства избиват и е добре родителят да създаде среда, в която детето се чувства сигурно да говори, да споделя и да изпитва тези чувства, а не се води от чувства на несигурност, ревност, страх у родителя. Може би част от проблема е, че покрай травмите на децата се забравя, че родителите също носят рани от тези процеси.

В подкрепа на написаното от Лъвица ще кажа, че в повечето истории, които съм гледала или чувала, винаги има един общ елемент - всички казват "Винаги съм знаел(а), че съм осиновена", или "Винаги съм усещал(а), че нещо не е наред".
Пускам едно кратко видео от преди няколко дни, в което говори публична личност и така не се изнасят лични данни. Но това, което говори жената, съм го чувала с ушите си от много хора на сходна възраст. Изгледайте го, отговаря на много въпроси по темата.

Народът е казал - "колкото по-късно, толкова по-мръсно". Навремето, преди 30-40 години в село Долно Нанагорнище осиновили дете. Ама много упорито крили, обичали го, раздавали се, детенцето станало за чудо и приказ - добро, възпитано, успешно. Докато един ден случайно (голямо вече) не разбира истината. Как е станало не помня, но всичко се срива , успех, кариера, просто тръгва надолу от изживяния шок. Докато, ако е знаело от дете, че мама и татко го отглеждат, без да са го родили, но въпреки това го обичат безрезервно, то може и да потърси биологичните си родители, да иска да разбере защо и т.н., но изведнъж, особено в тийн-възрастта, когато детето не знае къде е и търси себе си и да разбере такова нещо... по-скоро би се настроило срещу осиновителите си, отколкото обратното.
И повярвайте ми, травмата от изоставянето я има, ако ще и от родилния дом да са взели бебето. Тя е в него. След раждането. И се помни. И колкото по-бързо я превъзмогне, толкова по-добре. Аз също съм мислила за осиновяване и ако някой ден ми се случи, дори и от невръстно бебенце да го взема пак бих му казала. Какво остава ако е по-голямо дете, обременено с още спомени,  които един ден ще избуят и ще изкачат все повече и повече въпроси.
Веднъж пък на една сватба (форумски разказ, та не съм свидетел) някаква леля се изцепила, че и двамата са си лика-прилика - осиновени. Шок и за двамата - не са знаели.
При това съвсем невинно, не е умишлено. Да не говорим за злобата човешка, когато такива новини се казват с цел да навредят и уязвят. Даже на майка ми веднъж ѝ казали такова нещо (то не е вярно), та тя маса време преживявала това, докато не споделила с родителите си. Не помня кой ми разказваше - веднъж някаква ядна лелка казала на хлапе:
- То знаеш ли, че си осиновено и майка ти и баща ти не са ти истински родители. То се ухилило и рекло:
- Ми да, знам.
Лелката преглътнала и се врътнала, щото нямало какво да каже

Много ме трогна тази история! Години болка, години болест, без знание и произход. Ето, тази жена не е знаела, не е знаела де факто, но на практика цял живот го е усещала и е страдала. Много важна история, много показателна. Усетих болката й без да съм била в нейната ситуация. За мен от чисто човешка гледна точка е важно да се говори за тези неща и да се търси път да се лекуват тези рани, и на децата, и на родителите. Защото страданието го има и от него не може да се избяга, нито да се скрие.

Майка беше учителка. Едно от ученичетата й изчезнало с дни. Намерили го, но отказвало да се прибере в къщи. Защото някой съсед услужливо го информирал, че е осиновено. Било голяма трагедия. Майка ми успяла да убеди детето, че родителите му наистина го обичат, независимо от това, че не са му биологични родители и се съгласило да се върне в къщи. От благодарност родителите му й подарили дрешка за мен. Аз много обичах това панталонче и още го помня, но и тя го помни от къде е и го е запазила като спомен. Отдавна е пенсионер и помни малко от учениците си. Сред тези които помни е и това дете. Явно е било много тежко преживяване за всички около детето. Затова със сигурност за детето е по-добре да научи че е осиновено от родителите си и то достатъчно рано, преди някой болен мозък да реши да го информира зад гърба на родителите.

Ако тези болни мозъци бъдат съдени, ще бъдат и осъдени. Делото ще е закрито, но ако след това се даде гласност, че лицето Х.У е осъдено на 6месеца затвор/ глоба от .... хиляди лева за нанесени емоционални и морални щети,.защото е разкрило.тайната на осиновяването, ще се замислят всички подли лелки. Две-три такива дела и ще си прехапят езиците. Иначе да, родителите трябва да не крият от детето.

Сега гледам клипа. В началото съм, представете си каква психологическа травма носи това дете с години, защото го е било страх да ги попита, за да не ги нарани. Вие осъзнавате ли, какъв товар е това, за едно дете? За дете!
Аз, се поболях 2 дни от нещо, което може да стане при това хубаво и е съвсем в реда нещата и в момента, в който се освободих (а то даже и не стана) ми олекна. А дете носи това в душата си години. Наред с усещането, и другата травма вътре в него. Вместо да я преодолее о'време спокойно. Ужас!
Отивам да догледам.

Буквално столетия по нашите ширини е битувала стигма, и е било много срамно да не можеш да имаш деца. И винаги се е приемало по подразбиране, че "виновна" е жената. Има дума "ялова", но не се употребява "ялов", изобщо за мъжки фактор не е имало разговор. Намирало се е за съвсем нормално мъж да изостави жена си по тази причина, и да си търси друга, която да му роди наследници. Затова и повечето семейства не са споделяли, криели са и са се срамували да не се разбере, в някои случаш дори от най-близки роднини са криели. Имам познати, които се преместиха от София в малък град, и се върнаха след 3 години с детето, все едно е родено там. Криене, тайни, лъжи, конспирации, живот в непрекъснат страх да не се разбере - кому е било нужно всичко това? Ужасни, наистина ужасни истории съм чувала, от всякакви гледни точки - затова и казах в първия си пост, че за никого не е било лесно.
Сега поне има повече информация, и на повечето хора им е ясно - и за мъжкия фактор, и за естеството на проблемите, отделно вече няма проблем сама жена да осинови дете, и изобщо - промените от това какво е било преди 50 или 100 години са много и съществени, и според мен - в правилната посока.

Криенето започва през шейсетте години на миналия век, след промяна в закона, когато се въвеждат пълните осиновявания. При тях произходът се пази в тайна. До тогава осиновяванията са били непълни - в удостоверението за раждането се вписвали осиновителите, но детето е оставало наследник на биологичните си родители и е знаело кои са. Това се е практикувало даже в семейството - вземало се е дете на брат/ сестра, който има много деца. Или богатите семейства са си вземали хранениче от бедно семейство, като по този начин са му давала шанс да се изучи или просто да ги наследи (имотно, бизнес). Сестрата на едната ми баба около 20-та година на миналия век така си взема хранениче. Тогава не е било точно осиновяване, а отглеждане на чуждо дете като свое. Мъжът й бил кмет на селото, самите те са били от имотен род. Първата половина на 40-те години, от съседно село имотно семейство идва при дядо ми, който е бил беден, да иска по-малката дъщеря за хранениче. Когато дядо казва в семейството, леля ми избухва в сълзи "само за мен ли няма хляб в това семейство". Това слага край, дядо отказва. По-късно леля, която имаше тежък живот, се чудеше дали не е направила грешка като е отказала и какъв би бил животът й, ако се беше съгласила.

Странно- има тайна на осиновяването, но то може да бъде отначало непълно, та в някакъв момент на всички да им се извие свят като се занаследяват/ когато всичко ще се разбере/.

Сложно нещо е животът - напълно възможно е и подобна ситуация с добре скалъпена история да се окаже удачна схема за изнудване за тези,  които са дарили материал назад в годините.
За мен животът трябва да се живее напред ( изключвам причина свързана със здраве), миналото каквото и да е било, е минало . Точка, иначе колкото повече ровиш , толкова по- сложно става.