Случаят „Дебора“

Невеста Нена
1905, Елин Пелин
Рано една есенна утрин из село се разнесе пронизителен женски писък. Из улиците тичаше като замаяна Нена, невестата на Кольо Загорчето, боса, гологлава, с разскубана коса. Лицето и ръцете й бяха оцапани с кръв, която извираше някъде от главата, течеше на широки браздулици по бледния образ и капеше по кирливата пазуха. Нена тичаше, ревеше с всичка сила, с глас, задавен от сълзи, грозен, и викаше към всеки срещнат:
— Хорааа, пребиха ме. Моя мъж ме преби. Здравето ми взема, господ душата му да вземе!
Хората се отбиваха плахо от пътя, гледаха я учудено и я окайваха.
Нена мина край черквата, прекръсти се, без да спира, прецапа с босите си крака воденичната вада и ревешката спря пред училището.
Беше много рано. Нямаше никой наоколо. Нена зарида сред буренясалия двор, помисли нещо и бутна вратата.
— Учителю, прошение да ми напишеш. Кольо, мъж ми, ме утрепа.
Училището бе пусто и рева й прозвуча още по-страшно в празния коридор.
Нена се върна и се обърна с безпомощния си плач към биволицата, която се чешеше на ъгъла.
— Олеле, боже, какво да правя!
Биволицата протегна влажната си муцуна към Нена, погледа я зачудено с големите си очи и продължи да се чеше. Две подранили дечица, облечени в изтъркани дрешки, с торби през рамо, мълчеливо ядяха хляб, клекнали до училищната стена. Като видяха разкървавената жена, те скокнаха уплашени.
Нена почна да трие кървавото си лице с широките ръкави на ризата и да нарежда още по-високо:
— Моя мъж ми здравето взема, господ душата му да вземе!
Децата погледаха, постояха и бързо избягаха зад училището.
Нена се повайка насам-натам и наду гайдата към къщата на помощника.
Той дялкаше нещо на дръвника и като видя Нена такава, остави работата си и я срещна чак на портата.
— Какво си тръгнала из село като клана-недоклана — назад! Не ща да ми плашиш децата!
— Олеле, чичо Симоне — зарева с всичка сила Нена, — моя мъж здравето ми взема, господ душата му да вземе!
— Мълчи, мълчи — викна чичо Симон. — Тю, какво гласище! Не викай толкова, не си в гората. Бил те — бил, мъж ти е, воля му е. Ако ше, ще те бие, ако ще, ще те гали, пък ти си му жена — търпи! Като те е бил, не те е убил!
Стрина Симоница беше си подала главата из къщната врата и гледаше плахо. Чичо Симон й подмигна да си влезе, но тя се престори, че не разбира, и продължи да гледа.
— Я влезни вътре, да не ядеш и ти дървото — подвикна й строго мъжът и тя офейка, като че се изпари.
Невеста Нена престана да вика, но из гърдите й се къртеха дълбоко подавени стонове:
— Как ще се живее вече, чичо Симоне! Викнете го, посъдете го. Всеки ден бой, бой — за нищо и за никакво. От желязо да съм, не мога утрая. Ще ме съсипе.
На пътя бяха се събрали вече купчина любопитни мъже, жени и деца.
— Хайде, хайде, невесто — подвикна помощника, — върви си, не мога да ти помогна. Иди при писаря, той по разбира законите.
Нена пак даде воля на душата си, отпусна глас и запищя към общината.
— Какво има, невесто? — посрещна я писаря пред канцеларията. Той бе спал вътре и сега току-що беше се умил и изтриваше с пешкир мокрото си лице.
— Мъж ми Кольо ме изеде, господин Панайоте. Прошение давам да го съдите — заговори на песен Нена, като извиваше продължително края на всяка дума.
— Къде ти е прошението? — попита сериозно господин Панайот, като метна пешкира на рамо и почна да закопчава ръкавите си.
— Те ми прошението — запя през сълзи Нена и наведе пред писаря разчорлената си коса, която бе слепнала от съсирена кръв. Господин Панайот турна очилата и прегледа внимателно раната.
— Бре, хубаво ти е пукнал кутлицата! С какво те удари?
— С климията ме удари, гръм да го удари!
— Я слушай, Панчо — обърна се господин Панайот към общинския пъдар, който току-що беше дошъл отнякъде, — намери малко вълна да й запарим раната, че ще й изтече мозъка.
— Очите да му изтечат — завика невеста Нена и доброволно наклони глава, докато писаря и пъдаря й запаряха раната.
— Е, какво искаш, невесто? Ако искаш да се развеждаш, дай прошение до владиката — това е негова работа.
— Не искам да се развеждам — зарева Нена, — не искам, не искам. Искам да го смъмрите, да го посъдите, да ме не бие вече!
— Ако го съдиш за побой, ще го затворят.
— Ааа — завика пак Нена, — не ща да го затворят. Кой ше гледа къщата? Не ща!
— Тогава иди при попа да ви помири. Той ви е венчал, той да ви съди.
Нена не чака повече. Тя зарева пак, мина край любопитно натрупаните около нея жени и без да ги погледне, съпроводена от шеги и насмешки, скриви към поповата къща.
Попа, гологлав и без расо, сипваше помия на два угоени шопара и им говореше галено, като ги чешеше зад ушите. Като видя Нена, кървава и разплакана, той я спря със суров глас:
— Къде си тръгнала ма? Я се погледни каква си!
— Олеле, отче — заплака и занарежда своята кратка история Нена. — При теб ида да ти се оплача. Кольо ме утрепа. Ти си ни венчал, ти да ни съдиш.
Сълзите й затекоха обилно и правеха браздулици по засъхналата кръв на лицето й. Тя се тръшна на земята и се сви като изгонено куче, завря лицето си в скута, хвана се за главата и зави като на умряло:
— Сирота аз, сирота! Каква ме орис постигна! Три годин става, как се ожених. Бял ден не съм видяла. Божичко, божичко! Дали съм грозна-омразна, дали съм клета бездетка, та ме е така намразил.
— Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжът ти? Докато се вземахте, селото наопаки обърнахте с вашата любов, сега си дошла тук да цивриш. Махай се! Иди му искай прошка!
Попа хвана Нена за ръцете, изправи я на крака и я изтика из портата.
Нена се намери пак на пътя и не знаеше накъде да тръгне. Зад нея се чуваше лакомото мляскане на свинете.
Хорските сърца бяха корави, немилостиви. Никой я не разбра, никой я не утеши. Тя чу само укори и подигравки и й се струваше, че е паднала в някакъв дълбок и тъмен кладенец, от който никога няма да излезе. Никой не попита нейното скръбно сърце защо я боли. Тя престана вече да плаче. Тя вече не усещаше и болката на счупената си глава. В душата й имаше по-голяма рана и тя я болеше. Тая болка беше свила нейната млада изтощена снага на купчинка и в тая купчинка се беше събрало едно горчиво море, в което тя се давеше.
На пътя пак се струпаха любопитни хора, гледаха я отдалече, тюхкаха се и подмятаха шеговити думи. Милостиви жени я задърпаха, заговориха с утеха, но Нена стоеше свита, като загубено куче, след което всеки хвърля камък. Стоеше неподвижна, сама самичка в целия свят, не вдигаше очи да погледне никого и стенеше задушено.
От големия орех пред поповата къща върху нея падаха едно след друго мъртви корави листа като замръзнали въздишки и я покриваха, но тя не трепна да ги отърси.
Отсреща се зададе мъжът й Кольо с голямо дърво в ръка.
— Още ли е тука оная магарица? — завика той. — Да си остави децата да плачат и да скита по улиците като луда.
Като го видя, Нена пак почна да пищи и да нарежда:
— Кольо, Кольо, как ще се, Кольо, живее! Ако не те е срам от хората, не те ли е грях от бога!
Кольо я хвана за плитката и я задърпа.
— Хайде, прибирай се дома, не ставай за смях на хората.
Той я бутна напред и я подкара с дървото като овца.
— Брей, Кольо — обади се една стара жена, — не бий булката си — бога биеш.
— Защо да я не бия? Жена ми е. Моя жена — изръмжа Кольо и скриви подир невестата си към къщи.

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.

Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука -
на юмруци не бе скъп -
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.

Кон го стъпка веднъж на хармана,
цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
- Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно -
животът ми беше такъв!

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…

Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде надалек,
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!