Изгубена

Свиква се, разбира се. Преди 18 години се преместих от голям град в малко градче от селски тип. При голямата любов, след тримесечно познанство. На 200 км от родния ми дом. С времето намерих приятели, работа. Преди две години се преместихме в София заради училището на детето. Два месеца след това съпруга ми почина. Все още аз пътувам до малкото градче на работа всеки ден. Приятели имам и в София, и в градчето.
Никога не съм съжалила, че зарязах всичко и се преместих с два сака в малкото градче. Все пак бях при любимия.

Това със семейството и аз не го разбирам. Така де, обичам си ги, но живеем в един град и ако успеем да се видим един път на месец - пак е добре. Това важи и за свекърите и за моите родители, всеки бяга по задачи, на никого не му е до сбирки.

Според мен си дай шанс и не се съсредоточавай толкова в това. Работа, нови познанства, изгради си дом. Говорете за бъдещето ви, щото според мен те притеснява и факта, че хем не знаеш какво е то, хем си си оставила всичко твое. В общи линии, говорете си, жена си, завърти го малко тоя мъж. Моя го знам какво мисли във всеки един момент и държа да разбере за всичките ми ексзистенциални кризи.

С моя мъж живеем в моя град. Той за 5г. познава повече хора , отколкото аз. Често се разхождаме и се поздравява с някой , аз питам кой е това и почва да ми обяснява така че си е до човек, той е общителен, връзва приказка с хората и ето резултата. Тъй че не е виновен мъжа ти ,че живееш там и не се чувстваш добре - не те е карал насила. Или се отпускаш и наслаждаваш на възможностите на града ,или може би не е твоето място и твоя човек.

И аз исках да напиша подобен коментар, като горния. Защото в днешено време, с възможностите за комуникация и мобилност, трябва да си на луната, за да се чувстваш изолирана.
Аз последвах ММ в друга държава, пък не съм чувствала такава носталгия, като авторката. Друго я мъчи, според мен.

Има хора, които трудно сменят обстановката и не могат да се впишат никъде. То не е до населено място, а до характер. Аз дойдох в чужбина навремето заради мъж, после пък моят мъж дойде тук заради мен. Почвала съм няколко пъти от нулата в различни градове. Решава се къде е по-добре и за двамата, финансово и всякак. Носталгия никога не съм имала, особено пък за роднини. Приятелки си намирам навсякъде, а и не ми трябват много. Ми животът се променя, днес си тук, утре на друго място, според това накъде ти се развиват нещата. Мобилността и адаптивността са неща, които са задължителни в днешно време.

С риск да се повторя с някой предишен от коментиращите - този мъж носи ли ти достатъчно топлина и уют? Не казвам, че е заради него, но замисляла ли си се над това примерно. Защото аз съм била в такава ситуация и някак си човекът до мен ми помага да компенсирам тъгата по родителите/приятелите. Сякаш имаш нов уют и нов “дом”. Не мога да опиша с повее точност, но би трябвало да ме разбереш.
Следващото, казваш, че си заета, това е хубаво. Според мен се опитай да постоиш в тази ситуация още известно време, защото , ако се върнеш при родители и приятели, много би било вероятно да се умъчниш за човека до себе си.
Трето - свикнала ли си, преди да го срещнеш, да стоиш сама със себе си? Това е много важно. Без приятели и семейство, сама, например в чужд град. Защото , ако човек може сам, то няма основание с друг човек (партньор) да не можеш да стоиш „сам“.

Здравей авторке!
Моето мнение ще е по-различно от масата. Не за друго, а защото никога не бива да съдим. Хората страдаме достатъчно, че отгоре на това да ни съдят. Това не харесвам в БГМама.
Има хора, които са адаптивни, животът им го е наложил, местили са се на много места, не са толкова емоционални, а всичко го гледат от практична гледна точка. Те никога няма да разберат другите като нас. Думата “комфорт” не случайно се нарича така. Да излизаме от зоната си на комфорт е глупост на ню ейдж психологията, която цели единствено консумация и не помага на чувстителен и емоционален индивид. Най-важно е да следваме вътрешния си комфорт. Да бъдем в мир със себе си. Ти си се чувтвтала добре в големия град, близо до своите близки, роднини и приятели. Няма нищо лошо връзката с родителите. Аз самата имам само един родител и затова ценя тази връзка повече от всичко. Майка ми е най-добрата ми приятелка и няма нищо лошо да прекарвам време с нея, защото ми е приятно и се чувствам щастлива, както и тя. Близките хора, семейството и моментите с тях са най-важни, защото животът отлита като един миг и трябва да оценяме истински важното, докато го имаме. Ти си направила голям компромис със себе си. Разбирам те, обичаш този мъж, искаш нещата да се получат. Дай си време, виж как ще се чувсташ още 6 месеца- година напред в малкия град, ако толкова ти тежи, значи не е твоето. А мъжът ти, ако наистина държи на теб би направил всичко, за да си щастлива, повярвай ми
Успех ти желая, скъпо момиче, вярвай ми- ти си си най-важна!

Излизането от зоната на комфорта те кара единствено да пораснеш. Цял живот до мама няма лошо, но какво правим един ден, когато мама няма да я има? Децата е редно да отлетят от гнездото по някое време, за да създадат свое.

Въобще не са глупости от модерната психология. Пораснал, зрял човек осъзнава, че единственото сигурно нещо е промяната. И това няма нищо общо с емоционалността на дадения човек. Вашето съзнание изопачава нещата. Значи, големи сме за лични взаимоотношения, но съпътстващата с тях отговорност не можем да я поемем, така ли? Ей тези същите хора после са неспособни да отглеждат дете, ако не разполагат с цяла армия от баби, дядовци и някоя детегледачка даже. Че и с тях не се чувстват добре, защото не могат да се адаптират. Защото не са пораснали и не са самостоятелни и още се държат за полата на мама. Коментиращите са прави, а това, че истината не изнася на някого е отделен въпрос. И никой никого не съди, хората се опитват да помогнат и помагат, а че друг не иска да се възползва от тази помощ… Когато човек има собствен личен живот и собствена връзка/ семейство, нещата не могат да продължат по стария начин. Всяка седмица при мама, през другите дни на две работи, ако си спомням добре, май това беше написала авторката. Скоро няма да я има тази дилема, никой мъж няма да се съгласи да бъде с жена, която не може да бъде жена, просто жена. Човек преминава през различни житейски етапи и това всъщност е страхотно. Промяната е неизбежна. Ако хората са един за друг се справят, търсят заедно начини да се справят, ако не са не успяват.  Всеки прави някакви компромиси, няма връзка без компромиси. Мястото се сменя, работата се сменя, животът се натъкмява, но където и да е човек, ако не е с подходящия човек до него, той няма да се чувства добре.

Излизането от зоната на комфорт увеличава зоната на комфорт. Иначе се затваряш в един много ограничен живот.

А и няма как да знаеш колко е широка зоната ти на комфорт, докато не тестваш границите и Много места, които като съвсем младо момиче съм си мислела, че не са за мен, ми прилепнаха по мярка, а една от най-големите ми мечти за местоживеене се оказа огромен кошмар, от който с удоволствие се отървах

Другата гледна точка - толкова ли е златен тоя мъж, че заради него да излизаш от зоната на комфорта? Има жени, които заради "златния" мъж са готови да захвърлят целия живот до сега и да следват любовта. Аз лично не съм от тях.

Няма как да разбереш колко е златен, докато си стоиш при мама.

Ако заради нищо и никого не излизаш от зоната на комфорт, ще пропуснеш доста от живота.

И значи има два варианта или мама или да тичаш след златния мъж?