?Въпроси всякакви за СО? 2024

Категорични може и да сме били, но не сме се откъснали бързо. Нито лесно. Не си сама.

Уейв, това мислех да напиша. Да си запишеш всичко лошо за него. Всяко нещо през което те е прекарал.
Седни и го направи. Писмено.
И ако някой ден се загнезди в теб идея за връщане при него го отвори и прочети.

Уейв, не си сама. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде! Гуш!

Моето предложение е да си намериш нов терапевт. Звучиш ми като преди няколко години. Не те заяждам, просто не откривам осезаема разлика.

За да не съм голословна - и на мен един ми е казвал как никой друг няма да ме търпи, не блестя по всички параграфи със самочувствие, но точно тогава си рекох - а тебе, неудачнико, кой би те търпял. Няма нужда да казвам, че много си ме търпят хората, даже ме смятат за добра и раздаваща се.

Мисълта ми е, че не може да ходиш на терапия 3 години и все още нито веднъж да не е излязъл на повърхността някакъв инстинкт. Този човек само ти го виждаш като неразбран интелигент, ние, които не го обичаме, сигурно ще го видим като слабохарактерна, нереализирана утайка като пиянките, които ги има пред всеки блок и обсъждат политиката. А теб, която също не те обичаме, т.е. чисто обективно, те виждаме като човек с много лош старт, който обаче е съумял да се реализира, да може да си позволи наем, да не стане парцал и наркоманка. Малко ли е. Много хора с в пъти по- добър старт от теб не са успели.

Не че един пост във форум ще ти помогне изведнъж да си вдигнеш самочувствието, но помисли над това, може да спреш да го издигаш на пиедестал. Ядосай се, че ти е загубил 8 от най- хубавите години. Мани ги патосните думи нямаше да съм това бла бла... Можеше и да си по- добра версия на себе си няма как да знаеш, това е рационализация. Та ядосай му се и за всички пъти, в които ти е треперкало под лъжичката и си се състарила (да, стресът състарява тялото, не извайва и се трупа). И не му отделяй повече от най-ценния но ресурс.

О, Уйев, хич да не се самонаказваш.
Аз дето се имам за тотален хитлер в отношенията и винаги съм напускала всички мъже досега с категоричност и без да се обръщам, още се моткам с един токсичен и ту го гоня и игнорирам, ту го прибирам. САнтимент, глупост, нежелание, липса на готовност.
Няма никакво значение!
Важното е ти вътрешно да се чувстваш добре или да си паднеш на центъра, да се успокоиш. Какво решение ще вземеш, не касае нито форума, нито някой друг. Животът си е твой!

Само от около година съм на терапия и съм сигурна, че ако не ходих нямаше много неща да направя. Помага ми много, всички около мен го виждат, но друг човек няма как да стана.

Не ми ги е загубил той годините, аз си ги загубих в напразни надежди и от незнание за това какво искам от живота и какво е нормално и какво не е нормално. Не, че сега много знам, но поне знам, че не мога да продължавам така да живея.

Просто не съм свикнала да търся помощ от хората и се чувствам неудобно и гузно като някой ми обърне внимание, дори и тук във форума. Това че се чувствам сама си давам сметка че до голяма степен сама си го правя.

Иначе го виждах какъв е, не си е криел магариите дълго. Просто мислих, че си заслужава човека, обичах го, мислих си че той е моят човек, че и аз съм не по-малко сбъгясана и т.н.

Извини ме тогава, нещо не съм разбрала фактологично.
Другото си важи. Поемането на отговорност  за ситуациите, в които сме, е чудесно. Но не е лошо и да си простиш, вместо да се обръща на автоагресия и самобич.

Уейв, запомни едно нещо от мен:
Мъж, който започне да ти вменява вина, че искаш много от него, че си токсична, че си изискваща, означава че е твърде ниска топка за теб и от него никога, нищо няма да получиш, не и по начина, по който го искаш.
Ми, не е за теб. Заслужаваш повече. И никога не се примирявай с по- малко.
Как ще получиш повече, когато си доволна и на трохите?
Как 8 години не го проумя?

Ооо, ама Уейв, хич не си мисли, че и ние сме се откъсвали лесно и категорично, без болка, мъка, сълзи, съмнения, без да ни гризе поривът да забравим всичко лошо, заради няколкото трохи щастие, които откриваме отвреме навреме сред помията. И точно заради това знаем, че няма смисъл, знаем че пътят назад винаги води на същото място, знаем, че вместо година, можем да загубим 2, 3, 10, и нищо друго няма да се промени. Е, ти си му дала 8 години. И да, ти си ги дала, не си ги е взел сам. И само ти можеш да спреш да даваш още. Този човек, който ти е говорил, че друг няма да те търпи, но е стоял с теб, защото всъщност много добре е знаел, че него друга няма да търпи. Опитал се е на теб да прехвърли истината за него, и ти си му повярвала, защото е било по-лесно да повярваш това, отколкото че струваш много повече.

Това не са загубени години, това е опит.
16 години съм събирала с неподходящия и пак не съжалявам.
За загубени години може да говори жена, която иска дете от идеалния мъж, тогава времето е ограничено, а ти пишеш, че не планираш деца.
Хората се влюбват и на 70, и на 80 години, предполагам че и на повече.

Да, вместо да се смее, да пътува, да опознава нови места, да бъде обгрижвана и ухажвана, тя реве и кеси дома да чака пияния да се прибере и треперка дали е с разбита глава отново... На 25, примерно.

Загубени са си, хората трябва да престанат да идеализират тегобата и препятствията, болката и нещастието като градящи елементи, няма нищо срамно в това да живееш леко и щастливо. Все пак не сме вечни.

Уейв, това лашкане между много милия и прекрасен мъж и гадния мъж е най-ужасното нещо и е страхотен тормоз. И аз съм го преживяла. Не ти трябва това. И не, никой не е бил категоричен и махнал с ръка, но идва момента, в който осъзнаваш, че трябва да избереш себе си. Аз оставих назад 25 годишна връзка. И изведнъж точно осъзнаваш, че си сама и всичко зависи от теб. Щото той може да те овика и да ти каже колко си зле, ама ще помогне, ще намери майстор, ще смени крушката каквото се сетиш. А сега вече всичко е на твоите плещи. И после си даваш сметка, че свободата, която имаш си струва и е много по-важна, сладка и удовлетворяваща, отколкото някой да ти помогне в битовизмите. А още по-късно срещаш друг мъж и изведнъж установяваш, че връзката не е борба, не е молби, увещания, опити за промяна и тн., а е лекота, хармония, взаимна грижа и радост. И тогава вече имаш само един въпрос в главата си - как съм търпяла толкова години?!

И още нещо чисто практическо - опитай се да се довериш на приятелите си и да потърсиш помощ, когато имаш нужда. Ще се изненадаш от положителната им реакция.

Най-голямата тежест, от която се отървах е, че не чакам някой, нещо да стане, не се чудя кога. Чакането и неизвестността ги оценявам като най-вбесяващи и разрушителни нервите чувства. Имате резервация за почивка, но той не се прибира, не вдига телефона. После на другия ден очевидно не е в състояние да шофира, мирише на алкохол (аз нямах тогава книжка). Оказва се, че и колата не е в изправност. Пилила си месец предварително да я прегледа, ама той не е. Ама и гумата едната е спукал явно. Хайде един ден за изтрезняване, един за колата, на третия може и да се тръгне (евентуално). И няколко дни си на нокти. Първо като не се прибере - мислиш какво ли не, дали се е пребил някъде, после мислиш дали не е с жена, после ревеш, че си толкова тъпа. После ти обясняват каква си досадница, паника и скандалджийка за НИЩО. А ти се гледаш няколко дни събрания багаж и се чувстваш като идиот.
Като излезеш от тези отношения изпитваш облекчение. След малко време ще го усетиш, сигурна съм.

П. С. Вътрешно съм убедена, че мъже, които показват грижа главно чрез готвене, имат нещо сбъркано. Не това е главното, което носи спокойствие и усещане за подкрепа. Други неща са по-важни. Готвенето не може да компенсира другите дефицити.

Имам необходимост от съвет, въпреки че не става дума за партньорски отношения. Но съм много объркана, и искам да чуя мнението на околните.
Имам бебе на  1 год.+. Засега изглежда добро дете - лесно се усмихва, почти не плаче, пъргаво е и е много любопитно. Вкъщи има пълна свобода - обикаля стаите, пипа всичко и всичко съответно разглежда по неговия бебешки начин (отдавна вече съм взела мерки да достига по-малко вещи) - лапане, блъскане, удряне и т.н. На детската площадка е разбира се същото - след като разгледа катерушките, пясъка и играчките, тръгва да разучава другите бебешки колички и съдържанието им, ако види играчка/шише в ръцете на другите деца или примерно чанта с цип (отскоро ги отваря и това му прави страхотен кеф) посяга и докосва за да вземе и да разгледа. Това което правя - вървя след него и независимо от  чуждия предмет, който докопа му го взимам и връщам. Обяснявам му го, но все пак той е на годинка... Другия ми трик е да отидем рано на площадката преди другите родители - хем е хладно, хем е спокойно. Но вчера имаше много деца отрано. Малкия си хареса играчка на кака ( осем годишна) и каката в яда си каза че бебето било лигаво. Естествено, че не ми хареса. Попитах защо казва това, а тя се аргументира че нейното братче на същата възраст не взима чуждите неща.
Тук започна моя личен ступор. Не намерих думи да ѝ обясня, че това поведение за малкия е нормално. Как въобще може да се каже нещо такова - по презумция нали излиза че напр. нейното братче не е н.? Осъзнах че не знам как да защитавам собственото си дете от другите деца. Да, в един момент, той ще се защитава сам, но дотогава? Какво мога да направя в тези случаи? Колкото до майките, всички засега срещани проявяват разбиране и приемане - дори искат да го оставят да играе с техните играчки, които той е успял да докопа от  количките им... Но аз не искам да го оставя на това ниво, защото вярвам, че после трудно ще го отвикна да взима и пипа чужди неща... Какво е правилното поведение на майката (т.е. мен) спрямо лошите думи от други деца към собственото? Да, "лигаво" не е кой знае каква обида и малкия не го е разбрал, но за мен все пак си е обида... И да вметна - за шега - малкия нито точеше лиги, нито сълзеше или нещо подобно, за да бъде визуално квалифициран като лигав...

Сериозно ли седиш и се чудиш как ти, жена на предполагам 20+ години, да проведеш спор с 8-годишно дете?