До астрала и обратно... или какво има "отвъд" -2

А според вас какъв е смисълът на живота? Защо идваме на Земята? Защо трябва да страдаме и да ставаме свидетели на толкова много страдание?

Ако е за духовно израстване - не може ли да си израстваме в духовния свят, сред цветя и пеперудки?

И въобще защо съществуват душите, защо ни има, откъде сме се взели?

Това са най-дълбоките и древни въпроси, които човечеството си задава откакто има съзнание. Не мисля, че има еднозначен отговор. Земята се възприема от много духовни учения като училище / чистилище - чрез изпитания, страдание, радост и загуба, душата се разгръща, изгражда състрадание, смирение и мъдрост. Аз вярвам в измеренията . Колкото повече се изкачвам в измеренията, толкова повече реалността ми изглежда по-добра.

Аз не мога да отговоря на тия въпроси, но имам една малка забележка за страданието: ние, общо като човечество и като цяло - страдаме най-малко, на фона на цялата история на човечеството.

Ние и м а м е, ние си почиваме, ние не се борим за залък хляб всеки ден, децата ни не умират от бактериални инфекции през ден, имаме здравно и зъболекарско обслужване, време за себе си, пътуваме, спестяваме, не ни нападат през ден чужди племена, не сме роби, образовани сме и религията не ни съсипва.

Просто масата хора, която живее добре, никога не е по новините. И лошите новини пътуват бързо. И оставаме с впечатление, че страданието е modus vivendi. А то не е.

На фона на древността или Средновековието със сигурност сега живеем по-добре но болестите и страданията, за съжаление не са изчезнали рано или късно всеки се сблъсква с някакви гадости в живота си, дали болест, дали неочаквана загуба на близък и т.н. Затова и за мен е напълно резонен въпроса какъв е смисълът на всичко това, защо изобщо трябва да се раждаме🤔

"А според вас какъв е смисълът на живота"?

На този най-фундаментален въпрос, еднозначен отговор едва ли има.
За това човек търси през целият си живот смисъл в същестуването си, т.е осъзнатия човек. Този, който не се задоволява с постиженията/борбата и т.н от собствения си живот и търси нещо извън своята житейска орбита.
За някой отговори се намират в религията, философията, езотериката и т.н. и търсенето продъжава....

За мен смисъл няма. Но не страдам от това. Просто гледам да не си създавам сама излишни ядове, да не се напъвам много-много, да мина възможно най-лесно и като дойде време да си тръгна без да се обръщам.

На мнение съм, че не винаги израстваме и помъдряваме чрез страдание. Психиката понася донякъде и после може да се бъгне. Това няма да те накара да израснеш. Тук включвам войни, природни бедствия, край на живота придружен от много болки, или деменция - неща, от които няма измъкване. В такива случаи смисълът ми убягва, ама много.

Иначе - учим уроци, но и се наслаждаваме на усещания - имаме тяло; Земята е красива, тоест природата.

И за мен, независимо от всички клишета, че всичко което не ни убива ни прави по-силни и други подобни, страданията не ни карат да израстваме, а и това с "ученето на уроци" също ми издиша и ми звучи като поредният опит за търсене на някакъв смисъл 🙂 Според мен няма някакъв дълбок смисъл в съществуването ни, поне не по-голям отколкото на всяко друго същество на тази планета, не бих се учудила ако наистина "живеем" в симулирана реалност 🙂

Добре дошли в клуба на екзистенциалиста
За мен точно когато (с натрупване във времето) ми стана ясно, че смисъл почти няма (въпреки, че Бог има), дойде спокойствието, че в тоя хаотичен свят си струва да се удължава всяка секунда приятно време.

И аз не смятам, че страданието има велик смисъл, макар че се е доказало като смиряващ, приземяващ и очовечващ фактор.
То също е отчуждаващо, болезнено, разкъсващо душата и изобщо мрачно време.

Според някои квантови теории ние съществуваме в безкрайни цикли, защото нашата Вселена непрекъснато се свива в точка (начало) и разтяга до почти пълна ентропия на системата(краят)
Аз казах на Чат Интелектков, че ако наистина съществуваме в тези цикли това няма как да става чрез материя. Материята ме би издържала дори един цикъл. Следователно съществуваме само като информация (дух/душа)
И започнахме да развиваме едно фантастични идеи часове наред.
Което доведе до въпроса ми Какво, ако някой нарочно ни държи в тези цикли. Някой не разрешава на Вселената да достигне до естествения си край на ентропия и да умре завинаги!?

Моят прост отговор на въпроса за смисъла на живота е, да ни има, да дишаме, усещаме, чувстваме. После да мислим и преживяваме. Все прости неща, с които трупаме опит от живот в тяло. А животът в човешко тяло дава невероятен набор от възможности, едновременно да преживяваш ситуациите духовно и физическо. Нищо в живота, нито едно състояние не се преживява само физически, или само емоционално. Освен това с времето този набор става все по-сложен и богат. Дори не забелязваме, не си даваме сметка колко бързо напредваме по пътя към крайната цел. Програмирани сме да вървим към нея без да го осъзнаваме, като мушицата, привлечена от пламъка, който ще изгори крилата й. Всеки ще се изсмее, ако му кажеш, че смисъла на пътя му е да се стреми да достигне нивото на бога, като расте от живот в живот. Какво??!! Глупости! Всеки си мисли, се смисъла е или личното му благополучие във всякакъв аспект, ли че няма смисъл, а само струпване на случайности. Който види отстрани как изглежда когато не е в тяло, донякъде се светва, че има повече. Колко повече няма начин да се разбере, докато цикъла с телата не приключи.

Съгласна съм с Ън. Превъплащаваме се материално, за да се забавляваме най-общо казано. Всеки се забавлява индивидуално съобразно програмите, които има.Това с уроците или израстването ми е непонятно и не виждам каква му е идеята, но пък аз какво разбирам...

Идваме на Земята за да изживеем всевъзможни ситуации емоционално. Емоциите са много важно звено за нашия опит. Чрез емоциите и опита съзнанието ни расте. Идваме на Земята, защото това измерение с неговота плътност създават перфектни условия изживяванията ни да са много интензивни и с това процеса на разширяването на съзнанието ни да е по-бързо. При живот сред цветенца и пеперудки това става доста по-бавно. Затова е привилегия, че сме дошли тук.  Страданието е нещо, което избираш да преживяваш и то е по твоя воля, но мисля, че имаш предвид болката, тя няма как да се избегне, но с времето намалява и става по-лесна за приемане. Имам предвид болка при загуба. Когато си свидетел на някаква нещастие, дори и да не си пряко замесен, чрез емоциите, които възбужда една такава ситуация, получаваш опит и чрез него разширяваш твоето съзнание.
Като души сме съвършени, частици от Бог, но искаме да изпитаме на практика, да опитаме, да усетим всички възможни ситуации, да ги изживеем. Затова емоциите са ни необходими. Изобщо всичко е съвършено планирано преди да се върнем отново тук на Земята. Защото един човешки живот е прекалено кратък за да опитаме всякаквите ситуации и да станем съвършени и практически.
Душите ни са енергийни носители на цялата информация за нас самите. Там вече навлизаме в квантовия свят и ако задълбочим ще стигнем до момент, в който няма да има отговор поне докато не ни се даде повече информация за този свят. За сега е по-неизвестната част от Света.
Целта на живота е да разширяваме съзнанието си и да се радваме на всички възможности, които ни се предоставят живеейки. Организирано е съвършено. И сме свързани едни с други, не го забравяйте. Нищо и никой не е изолиран от цялото.
Учените, които се занимават с такива въпроси стигат до извода, че всичко започва със Супер съзнанието, то е дори преди създаването на Вселената. Вероятно Супер съзнанието е Бог.

Аз правя разлика, вероятно и вие (ама вярно стана като клуб на екзистенциалиста ), между относителния смисъл в живота на всеки един от нас и абсолютния смисъл, който е еднакъв с този на мравката, тревата, слънцето  и каквото друго е изброимо и неизброимо - вярвам, че този последния смисъл съществува. Преди години, в средната си възраст, го търсих неистово, до болка, отхвърляйки относителния, според който в тогавашния момент и битие би трябвало да приема, че нищо не ми липсва (и в емоционален, професионален и материален план беше така), ама на - бях нещастна (за ужас на приятелките ми, които ме питаха какво ми липсва и не намираха такова) и се чувствах безполезна. Само веднъж, в състояние вероятно близко до нирвана (не знам как да го определя, писала съм за това май точно в тази тема), осъзнах целостта, единството и смисъла на всичко, но не като теоретична рационална теза, а като преживяване, като ясно знание, сякаш идващо отвън. Благодарна съм на съдбата за това преживяване, макар че беше еднократно и не се повтори. Но оттогава спрях да търся този абсолютен смисъл (или поне спрях да се терзая в търсенията си)  - знам, че има такъв, макар и сега да не съм способна на това разбиране за него, което получих в оня момент.
Страданието донякъде е неизбежно, защото нищо не съществува без антипода си или поне не бихме го различили като друго. Не че го приветствам като добре дошло в живота ми и в живота на близките ми, но осъзнавам неговата неизбежност в дадени форми. Единственото, което не разбирам на този свят (и не приемам), са хората и по-точно - тяхната низост, алчност, продажност и озлобеност и причиненото от тях страдание на други. Останалото са различия, които може и да не разбирам съвсем, но приемам.

Аз си обяснявам различията между нивата на съзнание помежду ни чрез измеренията , както писах по-горе. Тези, които живеят в по-ниските измерения са водени от его- то . Как действа егото в 3D? Егото e вид инструмент за ориентиране в света, но става проблем, когато управлява изцяло живота: например води до реактивност вместо осъзнат избор, създава  страх от провал, отхвърляне, загуба на контрол и поддържа  илюзията, че щастието идва отвън чрез притежания, одобрение или успех.