Майски бебета 2024г. - Тема 15

Приеха ме в Сряда вечерта, настаниха ме и се започна стандартното - документи, тонове, тестове за алергии. Казаха ми, че човечето се вълнува, защото тоновете му бяха около 160, стигаха и по-нагоре, риташе коланите, машината пищеше... Милото ми, разбрало ме е като му разказвах, че ще се срещнем скоро 😁🫶  Попитаха ме как ще са му трите имена и ги записаха още тогава.
Казаха вода и леко хапване до 23:00, хапнах малко солети и започна най-дългата нощ в живота ми. "Поспах" е много силно казано, дремнах от 02:00 до към 04:00. След това беше някакъв жалък опит. Първо, че много се вълнувахме с Макси, второ, че в стаята е около 300 градуса и трето - много ама много ожаднях, но не посмях да пия и глътка вода след 23:00 до второ нареждане 😁Към 06:00 станах окончателно и си дооправих някои неща от багажа - например извадих си бельо и сутиени, наредих си водички на шкафа до мен, помпа и всякакви принадлежности, които прецених, че ще ми трябват след операцията ги позиционирах на една ръка разстояние, защото не знаех колко ще съм мобилна когато се върна в стаята. Взех един бърз душ и ме взеха за системи и тонове. Този път машината засече силни контракции, а и аз си ги усещах. Акушерката каза, че е готов да излиза.
В 08:11 влязохме в операционна и тук започна целия ми кошмар. Това секцио ми в топ 3 на най-травмиращите събития в живота. Много държа да подчертая, че за моята съквартирантка преживяването е било доста по-различно и не е преживяла нещата, които ще опиша сега, така че нещата са си индивидуални за всеки и не искам да плаша никого!
Първо се съблякох чисто гола в операционната и моментално започнах да треперя, стори ми се ужасно студено. Обзе ме някаква паника и започнаха да ми се стичат сълзи по лицето от страх. Започнахме със спиналната упойка, където имаше някакъв проблем в поставянето. Анестезиоложката ме надупчи 4 пъти в кръста, безуспешно и всеки път ми повтаряше, че трябва да се отпусна, а аз колкото и да се опитвах явно не успявах. 4 вкарвания на иглата в гръбнака ми и нищо... Накрая каза "Правим последен опит и ще се приспиваме", при което аз си казах "Не! Няма да си пропусна появата на бебето!!!", не знам как успях да се отпусна, но този път нещата явно се получиха защото усетих гореща вълна в краката веднага след убождането. Сложиха ме да легна на масата и ми поставиха катетър, а на мен вече започна да ми става лошо. Между другото, поставянето на катетър беше най-малко неприятно от всичко. Казах им, че ми се гади, сложиха ми нещо и всичко мина. Дойде моят АГ, който води операцията и малко се поуспокоих, но продължавах да треперя неудържимо и ми беше ужасно студено. През цялото време ми мериха кръвното, което достигаше горни граници 150-170. Не усетих разреза, но усещах абсолютно всичко друго - дърпане, бутане, натискане, болеше ме (не разреза, а по-скоро като мускулна треска на корема и натискане), беше ужасно стресиращо. Продължихме така около 7-8 минути и тогава се появи Той 🩵  Ревящ, пищящ, според мъжа ми е огласял целия етаж. АГ ми го показа отгоре над завесата, както Рафики надвесва Симба над скалата в Цар Лъв - беше като едно малко кърваво демонче, но най-красивата гледка на Света ❤️ Разревах се мигновено, те го отнесоха да го измият и след малко ми го донесоха, за минутка . Погалих го по бузките, най-мекото нещо, цунках го, казах му, че го обичам и съм тук, а той спря да плаче и само премигваше толкова сладко... 🥹
После го отнесоха при тати 😊 Бутането, дърпането и натискането продължи, даже болеше все повече , но вече нямаше никакво значение. Мислех само за него и нищо друго нямаше значение.
След още около 40 минути адски болки приключихме. Видях се с мъжа ми, беше много хубаво. Заведоха ме директно в стаята, където се тресях от студ около час. Междувременно започнах да си усещам пръстите на краката,а малко след това успях да ги помръдна и целите. След като вече свободно си движех краката ми включиха болкоуспокояващите, защото упойката ме беше пуснала и матката ме болеше на смърт...
От там вече беше тегав ден, раздвижвах се в леглото, но ме вдигнаха чак към 19:00. За раздвижването вече писах, не бях доволна. Днес всичко е много по-добре. Имам снимки на малкото ми пате от посещението на баща му вчера, гледам ги през цялото време и нямам търпение днес да си го видя. Знам, че "моето гардже си е най-хубаво", но той наистина е толкова миличък, спокоен е и е толкова сладък ❤️ всичко, всичко си заслужава и бих минала през още 100 кошмарни дни, за да го има него.