Плодове и Зеленчуци

Картоф
Картофът е многогодишно растение от род Кучешко грозде на семейство Картофови (Solanaceae), отглеждано обикновено заради съдържащите си скорбяла грудки. Картофите са най-широко отглежданото сред клубеновите растения в света и са на четвърто място по обема на суровата продукция (след ориза, пшеницата и царевицата), но това високо място се дължи на високото съдържание на вода в клубените в сравнение с другите култури. Картофът произлиза от Южна Америка, вероятно някъде в днешните Перу, Боливия и Чили. Картофите съставляват важна част от културата на Андите и фермерите отглеждат много разновидности, притежаващи голямо разнообразие на цветове и форми. Картофите се разпространяват в останалата част на света след контакта на европейците с Америка в късния 15 и ранния 16 век. В Южна Америка се срещат над 200 диворастящи вида.
Картофените растения растат ниско и имат бели до виолетови цветове с жълти тичинки.
Повечето разновидности на картофа имат двуполови цветове, съдържащи както мъжки, така и женски полови органи. Цветовете най-често се опрашват кръстосано с други картофени растения, но има и значително количество самоопрашване. Всички разновидности на картофа могат да се размножават и вегетативно чрез засяване на парчета от клубени, нарязани така, че да имат поне едно „око“. Някои търговски разновидности картофи въобще не произвеждат семена (те имат еднополови цветове) и се размножават само чрез парчета от клубени.
След като картофените растения разцъфнат, някои разновидности образуват плод, приличащ на малък зелен домат, който има семена. Всеки плод може да съдържа до 300 семена. Плодовете на картофа съдържат отровни вещества и не бива да се ядат. Някои градинари, обаче, продават присади, получени чрез присаждане на доматено растение върху картофено растение. Тези присади могат да дават както картофи, така и домати, годни за ядене.
Тъй като произлизат от ниските райони на Андите, картофите растат най-добре в хладни климати с достатъчно валежи или напояване като в Западна Европа. Но те се отглеждат широко и в субтропическите низини на Индо-гангските равнини на Индия (като зимна култура) и във високите части на югозападен Китай (например провинциите Съчуан и Юнан) и в екваториалните високи части на остров Ява.
Думата за картоф на куечуа е „папа“. През 16 век картофът е донесен в Испания (първи сведения от Севиля около 1570 г.) и оттам в останалата част на Европа, Северна Америка, Африка и Азия. Името „картоф“, както и руското „картофель“ и немското „Kartoffel“, идва от италианското наименование „tartufoli“, което е дадено на картофите, тъй като са били оприличени на трюфели (гъби, растящи под земята).
Английското „potato“ идва от испанската дума „batata“, означаваща „сладък картоф“ (Ipmoea batatas). Сладкият картоф е донесен много по-рано — самият Христофор Колумб го донася от Карибите. Картофът има много далечна връзка със сладкия картоф, но тъй като частта от двете култури, която става за ядене, е подземен орган (корен в случая със сладкия картоф), те често са били обърквани.
Друго често срещано наименование е „земна ябълка“: „pomme de terre“ на френски, „aardappel“ на холандски, „תפוח אדמה“ („тапуач адама“) на иврит (често сбивано в една дума „תפוד“, „tapud“), и Erdapfel на австрийски немски. На френски от 16 век „pomme“ е означавало плод или зеленчук и „pomme de terre“ (плод на земята) вероятно е преведено буквално, когато картофът е усвояван от други народи. На полски картофите се наричат „ziemniaki“ от думата за „земя“ или „почва“.
Друг често срещан подход е свързан с произхода на картофа: „чужда грудка“, „батавска грудка“ на японски, от Батавия (сега Джакарта) на остров Ява. На чешки език картофите се наричат „brambory“ от името на немския град Бранденбург. В Бразилия се използва името „batata“, но пълното наименование е „batata inglesa“ (английски картоф). В САЩ хората все още понякога говорят за „ирландски картоф“ (Irish potato), което показва източника, от който са въведени картофите в британските североамерикански колонии. Наименованието „ирландски картоф“ улеснява разграничението от сладкия картоф, но пък сладкият картоф често е наричан в САЩ ям, което от своя страна е съвсем различна култура.
Има около 200 диворастящи вида картофи. Те растат от югозападните щати на САЩ през планините на Мексико, Централна Америка и Андите до Аржентина, Уругвай и Чили. Най-голямо видово разнообразие има в Мексиканския трансвулканичен пояс (близо до Мексико Сити) и в южните централни Анди (от средно Перу до Боливия).
Предшественикът на съвременният култивиран картоф е опитомен в Андите. Нови генетични анализи показват, че картофът е култивиран от един прародител в една област в южно Перу и че културният вид се е разпространил оттам. Растението, обаче, би могло да е използвано в други части на света и изглежда, че туземните жители на Америка са ги събирали и дори култивирали в днешно Ню Мексико, САЩ. Археологически свидетелства подсказват, че хората от Андите са отглеждали културно картофи в продължение на поне 7000 години. В доколумбови времена те са широко отглеждани в Андите (на големи височини, където е прекалено студено за царевицата) и в части от Чили (особено остров Чилу).
А. Хаят Верил в книгата си „Храните, които Америка даде на света“ (Foods America Gave the World) пише:
    „Не вярвам, че някой знае колко много разновидности картофи има в Перу, но за човек, свикнал с нашите обикновени, използвани всеки ден компири, сергиите за картофи на перуанските пазари са просто объркващи. Има клубени с бяло, жълто, розово, сиво и лилаво „месо“; с бяла, розова, червена, жълта, кафява, зелена, пурпурна, оранжева, черна, петниста, на ивици с различни цветове; картофи с всички възможни форми и големини, някои гладки и лъскави като домат, други — грапави и пъпчиви като жаба.“
В зависимост от растежа си картофите се делят на първи ранни, втори ранни и основна реколта. Първите бързо образуват малки клубени, а последните по-бавно образуват големи клубени.

Кожите на картофите могат да бъдат с кафяв, жълт, розов, червен и лилав (понякога наричан „син“) цвят. Месото им може да изглежда бяло или да съответства на цвета на кожата. Младите и ранните картофи не са предназначени за съхраняване, докато тези от основната реколта се съхраняват добре. Продавачите могат да обозначават картофите по различен начин:

    * "за варене" — запазват формата си при варене;
    * "за печене цели" — запазват формата си само при печене;
    * "за печене" — опечени, имат добър вкус;
    * "салатни" — годни за салата, стегнати и с восъкоподобно месо след варене;
    * "за пюре" — при пюриране образуват гладко пюре, без влакна и зърна.
Сладкият картоф не е истински картоф. Той е отделен вид и е част от друго растително семейство — Convolvulaceae.
Картофите имат високо съдържание на въглехидрати и съдържат белтъчини, минерали (особено калий) и витамини, включително витамин С. Прясно извадените картофи съдържат повече витамин С от съхраняваните дълго.
Младите картофи имат предимството, че съдържат по-малко токсични химикали. Тези картофи са чудесен хранителен източник. Обелени, дълго съхраняваните картофи имат по-малка хранителна стойност, въпреки че все още съдържат калий и витамин С.
От картофи могат да се произвеждат също нишесте, брашно, алкохол, декстрин и фураж.
Картофите (особено смачканите напюре) имат висок гликемичен индекс, който ги изключва от много диети.
Картофите се приготвят за ядене по много начини: с кожа или белени, цели или нарязани, с или без подправки. Единственото изискване е да бъдат сготвени, за да се освободи нишестето от клетките и да стават за ядене. При готвене се разрушават също и пиритрините, които се съдържат в тях във високи концентрации. Поради риска за здравето, който носи консумацията на пиритрини, като стомашни оплаквания, прилошаване, ерозия на стомашната лигавица и рак на червата при продължителна консумация на лошо сготвени картофи, сурови картофи не бива да се ядат. Повечето консуматори ядат картофите горещи, но няколко основни рецепти с картофи включват готвене на картофите и последваща консумация студени — картофена салата и чипс. Една от често използваните форми на консумация е под формата на картофено пюре: обелените и сварени картофи се смачкват и сместват с масло, сметана и/или други добавки.

В други ястия картофите се пекат цели, варят, готвят се на пара, пекат се нарязани на фурна, пържат се, настъргват се и се правят на кюфтета или кнедли. Картофите, за разлика от много храни, могат лесно да се сготвят в микровълнова фурна и при това да запазят почти цялата си хранителна стойност, ако се покрият с надупчено фолио, за да се предотврати изпаряването на водата — така картофите стават като печени. Парчета картофи са често срещана съставка в различни яхнии
В България картофите са важна съставка в много национални ястия — пататник, гювеч, мусака.

Картофеното пюре е важна съставка в много традиционни ястия от Британските острови. Картофите често се задушават за гарнитура на други ястия. В континентална Европа картофите също са много популярни. В Италия от тях се приготвя вид паста, наречена ньоки (gnocchi). Основна съставка са в различни видове супи в целия континент. В САЩ картофите са една от най-широко използваните за храна култури с различни методи за приготвяне и добавки. В Скандинавия, особено Швеция и Финландия прясно изровените ранни картофи се смятат за деликатес. Сварени цели и сервирани с копър, тези „нови картофи“ се ядат по традиция заедно с туршия от херинга. Известно ястие от Канарските острови са канарските набръчкани картофи (Papas arragudas).
Картофите съдържат гликоалкалоиди — токсични съединения, от които преобладаващи са соланинът и чаконинът. Готвенето при високи температури (над 170°C) отчасти ги разрушава. Концентрацията на гликоалкалоиди в дивите картофи е достатъчна, за да предизвика токсичен ефект у хората. Гликоалкалоидите присъстват в големи концентрации точно под кожата на клубена и се увеличават с остаряването и излагането на светлина. Те могат да предизвикат главоболие, диария, гърчове и в сериозни случаи кома и смърт. Отравянията от картофи, обаче, са много редки. Излагането на светлина причинява също позеленяване, давайки по този начин информация кои части на картофа са станали по-токсични. Това обаче не е съвсем сигурен признак, защото позеленяването и натрупването на гликоалкалоиди могат да настъпват независимо едно от друго. Някои разновидности на картофа съдържат по-големи концентрации на гликоалкалоиди от други. Култиваторите, разработващи нови сортове проверяват това и понакога се налага да се откажат от някой иначе обещаващ сорт.
Култиваторите се опитват да държат соланиновите нива под 0,2 mg/g (0,2 тегловни ‰). Но когато тези сортове позеленеят, те също могат да достигнат концентрации от 1 mg/g (1 тегловен ‰). Някои изследвания подсказват, че 200 mg соланин би могъл да съставлява опасна доза. Такава доза би се получила от изяждането на 1 средноголям развален картоф или 4 до 9 добри картофа (над 1,4 кг) наведнъж. Националната токсикологична програма в САЩ предполага, че средният американец консумира 12,5 mg/човек/ден соланин от картофи. Д-р Дъглас Л. Холт, специалист по безопасност на храната в Университета на Мисури-Колумбия, отбелязва, че през последните 50 години няма докладвани случаи на соланиново отравяне от картофи и че повечето случаи са свързани с ядене на зелени картофи или пиене на чай от картофени листа.
Соланин има и в други растения, особено в смъртоносната беладона. Тази отрова засяга нерванат асистема и предизвиква слабост и объркване.
Картофите по принцип се отглеждат от очичките на друг картоф, а не от семена. Домашните градинари често засяват парче картоф с 2-3 очички в купчинка почва. Промишленото отглеждане става от картофи за семе, млади растения или дребни картофи и при него най-често е издигнат целият ред.
При събиране градинарите често изкопават картофите с тризъба вила или вила за тор, но при големи площи плугът е най-бързият инструмент за вадене на картофи. Промишленото събиране обикновено става с големи картофокомбайни, които изгребват растението и заобикалящата го почва. То се пренася по пластинков транспортьор, широк 1-2 метра. При това част от пръстта се отделя. Растенията достигат място, на което се отделя останалата пръст. На това място се използват различни системи. Най-сложните използват резачки на стъблата и вибрационни сита заедно с вентилаторна система или „летящ Уилард“, за да разделят картофите от растението. Резултатът обикновено след това преминава между работници, които допълнително почистват растителните части, камъните и лошите картофи, преди картофите да се изсипят в каросерията или ремаркето на някакво транспортно средство. При разтоварването и скалдирането на картофите се провежда допълнитела инспекция, сортиране и разделяне.

Да се обработи земята така, че да е напълно почистена от плевели е идеалният вариант при отглеждането на картофи, но в много сезони тези операции не могат да се изпълнят перфектно, без да се изпусне срокът за засяване, който никога не трябва да е след 1 май, ако условията позволяват. В повечето случаи е необходима трикратна оран с необходимите бранувания и ролирания, преди земята да достигне състояние, подходящо за засяване.
Важно е картофите да се съберат, преди да настанат големи студове, защото замръзването на земята поврежда картофите и дори само студено време прави картофите по-чувствителни към натъртване, и евентуално последващо разваляне, което бързо може да порази голямо складирано количество.
Картофите за семе в някои страни се сортират, за да се елиминират болните растения и тези от различен сорт.
Кромид лук
Кромидът , наричан още кромид лук, червен лук или само лук, е двугодишно растение от род Лук, използвано широко в готварството. Основно се използват луковиците на възрастните растения преди началото на зимата. Също се използват листата на младите растения, често наричани пресен лук или зелен лук.
Има характерен силен лют вкус и остра миризма, особено в луковиците. Те се омекотяват при готвене, при което вкусът става сладък. Луковиците имат суха външна обвивка и месеста слоеста вътрешност. Използвани по целия свят за кулинарни цели, те имат разнообразни форми и цветове.
Лукът се отглежда от семена или от арпаджик — много дребни луковици, получени чрез засяване на семената много нагъсто. Арпаджикът се засажда и отглежда по-лесно, защото не се налага предварително засяване на за разсад и разсаждане, но се смята, че луковиците на лука, отгледан от арпаджик, не са толкова трайни.
И двата метода за отглеждане могат да се използват за получаване на зелен лук, който се бере, преди да е образувал луковици. Има и друг вид лук, който по принцип не образува луковици и се използва по същия начин — лук батун (Allium fistulosum).
Смята се, че луковици от семейството на лука са използвани за храна от хилядолетия. В палестински селища от Бронзовата епоха са намерени следи от остатъци от лук заедно с вкаменени смокини и фурми, датиращи от около 5000 г. пр.н.е. Би било само догадка да се мисли, че лукът е бил културно отгледан. Археологическите и писмени доказателства показват, че културното отглеждане вероятно е започнало около 2000 години по-късно в Древен Египет. Това е станало заедно с кллтурното отглеждане на праз и чесън и се смята, че работниците, строили пирамидите, са хранени с репи и лук.
Лукът се отглежда лесно и е удобен за транспортиране и складиране. Египтяните го обожествявали, вярвайки, че сферичната му форма и концентричните пръстени символизират вечния живот. Лук е използван дори при погребенията, както се вижда от следите от лук, намерени в очните гнезда на Рамзес IV. Вярвали, че ако при погребението с мъртвите се погребе лук, силната му миризма ще върне дъха на им. Лукът по-късно достигнал до Гърция, където атлетите ядяли големи количества лук, защото щял да олекоти баланса на кръвта им. Римските гладиатори били натривани с лук за да се втвърдят мускулите им. В Средновековието лукът е бил толкова важна храна, че хората си плащали наемите с него и дори го поднасяли като подарък. Лекарите предписвали лук като лек срещу главоболие, ухапвания от змия и косопад. Лукът е занесен в Северна Америка от Христофо Колумб при експедицията му до Хаити от 1493 г.
Лукът е една от първите земеделски култури, споменати писмено, в Библията, Числа (11:5) като част от диетата на египтяните по това време. По времето на Плиний Стари са били познати 6 вида лук, описани от него в „Естествена история“.
Лукът се продава в прясно, замразено, консервирано или изсушено състояние. Могат да се използват, нарязани ситно или на филийки в почти всички видове храна като готвени храни и пресни салати, както и като пикантна гарнитура. Много рядко се яде самостоятелно.

    * В зависимост от вида, лукът може да бъде много лют или пък слабо лют и дори сладък.
    * Нарязан ситно, той е едно от растенията, смятани за света троица на Луизианската креолска и Кейджън кухнята.
    * Маринован арпаджик се използва за украса на коктейли като „Гибсънс“.

Лукът има противопростудно действие и помага поне малко при сърдечни заболявания, диабет и други болести и съдържа противовъзпалителни, противохолестеролни, противоракови и антиоксидантни съставки като кверцетин.
В много слабо развити страни лукът се използва за лекуване на обриви и циреи. В САЩ продукти, съдържащи екстракт от лук, се използват за лечение на местни белези.
Когато лукът се реже, клетките му се разпукват. Клетките на лука имат две части — една с ензими, наречени алианази, и една със сулфиди (аминокиселинни сулфоксиди). Ензимите разрушават сулфидите и образуват сулфенови киселини. Сулфеновата киселина е нестабилна и се разпада на летлив газ, наречен сон-пропанетал-S-оксид. Газът се разсейва във въздуха и, ако попадне в очите, реагира с водата и образува слаб раствор на сярна киселина. Тя дразни нервните окончания в очите и те лютят. Реагирайки на дразнението, слъзните жлези отделят сълзи, за да разтворят и отмият дразнителя.
Отделянето на газ може да се предотврати най-добре чрез рязане на лука под течаща вода или под вода, макар че това не е особено практично. Намокрянето на ръцете, лука и ножа преди рязане намалява ефекта, защото част от газа реагира с влагата и не достига до очите. Тази реакция оставя аромат, който може да се отстрани с лимон. Дишането изключително през устата по време на рязане на лук също помага. Острият нож ще разпука по-малко клетки и дразнението на очите ще е по-слабо. Охладеният лук (държан известно време в хладилник) дразни очите по-малко от лука, държан при стайна температура, тъй като по-ниската температура забавя действието на ензимите и дифузията на газа. Някои хора „замразяват“ ножа във фризер за около 2 минути преди рязане на лук, за да предотвратят сълзите.
Различните видове лук отделят различни количества сулфенови киселини и дразненето, което предизвикват, е различно.
Праз
Празът е зеленчук, принадлежащ заедно с лука и чесъна, към семейство Лукови (Alliaceae). В този вид има още два твърде различни зеленчука: слонски чесън (Allium ampeloprasum var. ampeloprasum), отглеждан за луковици и египетски праз или „курат“ (Allium ampeloprasum var. kurrat, понякога класифициран като Allium kurrat), отглеждан в Египет и другаде в Близкия Изток за листа.
Вместо да образува стегната луковица като лука, празът образува дълъг цилиндър от листа, които обикновено се избелват чрез засипване с пръст. Те често се продават като разсад, поникнал рано в оранжерии, за да се разсадят на открито, когато времето позволява. Един път засадени в градината, те са издържливи — много сортове могат да бъдат оставени в земята през зимата и да се берат при необходимост.
Сортовете праз могат да се класифицират по няколко начина, но основният е разделянето на летен праз, който се бере през същия сезон, в който е засаден, и зимен праз, който може да се бере през пролетта на следващата година. Летните сортове праз по принцип са по-дребни от зимните, а зимните са обикновено с по-силен вкус.
Вкусът на праза по принцип се смята за по-изтънчен от този на обикновения лук. Той е основна съставка на френската супа вишисоаз. Брабант и Шотландия също са известни с рецептите си супи с праз. В наши дни празът е един от зеленчуците, които се уоитребяват в почти всички ястия с пресни зеленчуци, тъй като е наличен през цялата година. Използва се и суров в салати. Заради символичното си значение в Уелс, празът се използва широко в тамошната кухня.
В българската кухня се използва като съствака в плънката на баница с праз, някои видове зелник и лучник, кебапи, зимни салати и др.
Празът е бил ценен от древните египтяни, гърци и римляни, които разнесли зеленчука из цяла Европа.
Празът е един от националните символи на Уелс, където се носи на деня на св. Давид. Според легендата свети Давид заповядал на уелските си войници да се отличават, носейки праз на шлемовете си, в една историческа битка срещу саксонците, която се провела в поле със праз. Тази история може и да е съчинена от английския поет Майкъл Драйтън, но е известно, че празът е символ на Уелс от много отдавна. Шекспир например споменава обичая да се носи праз като „древна традиция“ в „Хенри V“. В пиесата Хенри казва на Флуелън, че носи праз, „защото съм уелсец, знаеш ли, добър земляк.“
Сибирски лук
Сибирският лук е вид лук, местен за Европа и Азия. Той е луковично тревисто многогодишно растение, достигащо 30-50 см височина. Луковиците са източени конични, 2-3 см дълги и 1 см широки, и растат нагъсто в групи от корените. Листата са кухи тръбообразни, дълги до 50 см, 2-3 мм в диаметър, с мека структура. Цветовете са бледоморави звездовидни с шест венчелистчета, широки 1-2 см и растат в гъсти съцветия от по 10-30 заедно. Преди да се отвори, съцветието е обвито в хартиеподобен прицветник. Семената се образуват в малка семенна кутийка с три прегради и узряват през лятото.
Сибирският лук се отглежда заради листата, които се използват като зеленчук или подправка. Имат по-мек вкус от лука, зеления лук или чесъна. От последните три лукови растения, сибирският лук е най-близък до зеления лук, което обяснява едно от двете му китайски имена (細香蔥), означаващо „тънък миризлив зелен лук“.
Сибирският лук се използва суров, нарязан на ситно, обикновено за подправяне на салати, омлети и печени картофи. За разлика от рядката употреба в японската кухня, той почти не се използва в китайската кухня.
Сибирският лук расте добре в добре отводняваща се почва, богата на органични вещества, с pH 6,0–7,0 и много слънце. Могат да растат и на лека сянка, но най-добре е да имат 6-8 часа пряка слънчева светлина.
Сибирски лук може да се отглежда от семена, когато са узрели през лятото или рано следващата пролет. За покълването е нужна температура 15–20°C с много влага. В по-студени климати може да се засее под похлупак или на закрито и да се разсади по-късно. След най-малко 4 седмици младите кълнове би трябвало да са готови за разсаждане навън.
Най-лесният начин за отглеждане на сибирски лук е да се извади достатъчно голяма туфа от тяхм да се отдели масата от малки луковици и да се засади отново. Препоръчва се това да се прави всеки 2-3 години.
Сибирският лук изсъхва през зимата и от подземните луковици в ранната пролет поникват нови листа. Те могат да се подстрижат до дължина 2-5 см, за да се поощри новият растеж.
Първите документи за използване на сибирски лук са за древнитге китайци около 3000 г. пр.н.е.
Римляните вярвали, че сибирският лук може да облекчи болката от слънчево изгаряне или възпалено гърло. Вярвали също, че яденето на сибирски лук вдига кръвното налягане и действа като пикочогонно средство.
Румънските цигани използвали сибирския лук при гадаене.
Вярвало се е, че снопове сушен сибирски лук около къщата отблъскват болестите и злините.
Спанак
Спанакът е род тревисти растения от семейството на ряпата — Amaranthaceae. Като листен зеленчук се отглежда Spinacia oleracea. Листата са богати на белтъци, железни и калциеви соли и витамин A, B1, B2, C (аскорбинова киселина) и PP.
Хрян
Хрянът е многогодишно растение от семейство Кръстоцветни (Brassicaceae), в което са и синапът и различните видове зеле. Растението вероятно произлиза от югоизточна Европа и западна Азия, но в наши дни се отглежда по целия свят. Достига 1,5 метра на височина и се отглежда главно заради големия си бял заострен корен, въпреки че и листата могат да се ядат.
Коренът му се използва като зеленчук или смлян като подправка и е бил използван за горчива подправка в ястието за Пасха в някои еврейски общности. Хрянът, понякога смесен със сметана се сервира често с печено или варено говеждо месо или кремвирши, както и с пушена риба. Използва се и в някои видове горчица. В България се сервира настърган в оцет към свинска пача. Също така, много от това, което минава за уасаби е всъщност обикновен хрян, оцветен в зелено.
Самият корен на хряна почти няма аромат. Когато се нареже или настърже обаче, ензими от разрушените клетки на растението разлагат синигрина (вид глюкозинолат) на алилизотиоцианат (горчично масло), който дразни синусите и очите. След като се настърже, ако не се използва веднага или смеси с оцет, коренът потъмнява и губи острите си миризма и вкус и става неприятно горчив, ако се изложи на въздух и топлина.
Казват, че повече от една трета от производството на хрян в САЩ се отглежда в един малък район около Колинсвил, Илинойс, самонарекъл се „Хрянова столица на Света“, поради което дори се изнася в чужбина като луксозна версия на продукта в места, известни повече с яденето на корена. Най-голямото производство за вътрешни нужди в САЩ идва от О Клер, Уисконсин.
Чесън
Чесънът или чеснов лук е многогодишен луковичен зеленчук от семейство Лукови, род Лук. Този вид не се среща в диво състояние и се смята, че е получен в резултат на културна селекция и вероятно произлиза от вида Allium longicuspis, който расте див в югоизточна Азия.
Най-често консумираната част от растението е подземната складираща структура, наречена глава. Една чеснова глава се състои от дузина или повече отделни скилидки, всяка от които от ботаническа гледна точка е луковица — подземна структура, образувана от удебелени листни основи. Всяка скилидка е образувана от една единствена листна основа за разлика от лука, чиято луковица се състои от многобройни листни слоеве. Надземните части на растението понякога се употребяват за храна, особено докато са млади и крехки.
Суровият чесън има силна люта миризма, която се омекотява значително при готвене. Суров или сготвен, чесънът се забелязва със силната си характерна миризма. Дъхът на хората, яли чесън, също получава характерна миризма. Някои култури приемат миризмата на чесън повече, отколкото други. Северноевропейските кухни, например, използват чесън много умерено и той се готви продължително време за намаляване на миризмата.
Поради широкото отглеждане, произходът на чесъна не е сигурно определен. Той е родствен на лука и лилиумите и се отглежда като шалота. Културният чесън не дава семена, а се размножава чрез луковици. Луковиците, чиито сегменти обикновено се наричат „скилидки“, са най-често консумираната част от растението, въпреки че се използват и целите пролетни стръкове.
Една глава чесън обикновено е 4 до 8 см в диаметър, бяла до розова или зачервена и е съставена от много (8–25) отделни скилидки. Листната част се състои от централно стъбло, високо 25–100 см с плоски или ръбести (но не тръбообразни) листа дълги 30–60 см и широко 2–3 см. Цветовете растат в малко съцветие на върха на стъблото, често заедно с няколко луковички и заобиколени от хартиеобразен основен лист. Всеки цвят е бял, розов или червеникав, със шест венчелистчета, дълги 3–5 мм. Цветовете по принцип са безплодни и рядко дават семена.
Чесънът има дълги тесни плоски донякъде ръбести листа. Луковицата има люспести външни предимно бели външни слоеве, подобно на лука. Вътре има 2–20 скилидки или по-малки луковици. От тях могат да се получат нови луковици чрез разсаждане в края на зимата или началото на пролетта.
Процентният състав на луковиците е даден от Е. Холи като 84,09 % вода, 13,38 % органична материя, 1,53% неорганична материя, а на листата — 84,14% вода, 11,27%органична материя и 1,59% неорганична материя.
Както други представители на семейството, чесънът всъщност създава веществата, които му дават острия вкус и миризма, когато клетките му бъдат наранени. Когато една клетка от растението се разруши чрез рязане, дъвчене или мачкане, ензимите, съдържащи се в нейните вакуоли предизвикват разпадането на няколко сяросъдържащи вещества, съдържащи се в клетъчните течности. Получените съединения причиняват лютия вкус и силната миризма на чесън. Някои от тях са нестабилни и продължават да се изменят с времето. Между представителите на семейството на лука чесънът има много по-висока концентрация на съединения за началната реакция, отколкото останалите, което го прави много по-силен от лука, шалота или праза. Въпреки че хората обичат вкуса на чесън, за тези вещества се смята, че са се развили като защитен механизъм, отблъсквайки животни като птици, насекоми и червеи.
Вкусът и миризмата на чесъна се дължат на голям брой серни съединения. Смята се, че диалил дисулфидът е важен за миризмата компонент. Алицинът пък се смята за основната причина за лютивината на суровия чесън. Той отваря термоПРП (преходен рецепторен потенциал) канали, които са причина за усещането за лютивина. При готвене алицинът се разпада и лютивината на чесъна отслабва.
Култивиране

    * Отделните скилидки се засаждат на дълбочина 5 см и разстояние 15 см една от друга. Най-добрата киселинност на почвата е pH 6,2–6,28.
    * Чесънът расте най-добре при достатъчна влага и топлина, но е доста издържлив и може да преживее мразовити периоди.
    * Площите, засяти с чесън, трябва да са чисти от други растения и да се плевят редовно.
    * Чесънът обича вода – в топъл климат може да се наложи да се полива ежедневно. Ако стръковете изглеждат сухи, поливането е належащо.

Чесънът е готов за прибиране около четири месеца след засаждането. До този момент листната форма изсъхва и умира.
Използва се в готварството поради силния си вкус, който подобрява ароматно-вкусовите качества на много други продукти. Често се комбинира с лук и домати. Прекомерната употреба води до изпотяване. На добре познатото състояние „дъх на чесън“ може да се противодейства с консумирането на пресен магданоз, като често в ястия с чесън присъства и магданоз.

В Русия и кавказките страни зеленият и младият чесън често се консервират под формата на туршия и се консумират като мезе или разядка. В България също се прави туршия от чесън, но основна съставка са главите, а части от листата има само в някои случаи като допълнение.

Според стари поверия чесънът притежава способността да отблъсква вампири и зли същества.
 

Интересно е, някой път ще го прочета докрай, че е много дълго. Някои от плодовете не съм ги чувала...

инфото за  гроздето е супер

Полезно и интересно 

Миранда ето специално за теб :
Домат
Доматът произхожда от Южна Америка, където и сега се срещат няколко вида диви негови събратя. Техните плодове обаче не са по-едри от дребен орех и не са толкова вкусни.

Преди много хилядолетия жителите на Перу, Чили и Еквадор започнали да отглеждат някои от тях в своите градини и ги превърнали в полезни културни растения.

Наскоро след откриването на Америка семената от тези домати били пренесени и в Европа. Но столетия наред европейските народи ги отглеждали в саксии наред с мушкатото, индришето, обичката само за украса.

Едва през ХVІІІ век започнала да се разнася славата на домата като хранително растение из всички континенти.

В съвременната кухня доматите се използват почти ежедневно в прясно или консервирано състояние – консерви, концентрати, сушени, замразени и др. Благодарение на оранжериите пресни домати се осигуряват и през зимните месеци.

Химичният състав на доматите варира в зависимост от сорта и почвено-климатичните условия.
Те съдържат 94,5% вода, 0,9% белтъчини, 3,5% въглехидрати, незначителен процент скорбяла, 0,7% целулоза, органични киселини (лимонена, ябълчна, оксалова), минерални соли (калий, фосфор, калций, магнезий, натрий, желязо и др.).
Доматите са богати на витамини – 30мг% витамин С, 0,60мг% каротин (провитамин А), 0,85мг% витамин Е, 0,50% витамин К, 0,50% витамин РР и в по-малки количества витамините В1, В2 и др.

Зрелите пресни домати съдържат 2-3 пъти повече витамин С от зелените.
Значително съдържание на киселини в съчетание със захар придава на доматите приятен вкус.

Поради това, че витамин С е крайно неустойчив и бързо се руши в присъствие на светлина и въздух, а също и при допир с метал, доматите трябва да се нарязват непосредствено преди употреба им, и то с неръждаем нож.

Пастьоризираният и добре съхраняван доматен сок запазва витаминното си съдържание в продължение на две години с минимални загуби.

Една чаша доматен сок може да достави половината от необходимата за човека дневна доза витамин А и витамин С.
Освен това се счита, че доматеният сок е добра храна при заболявания с нарушение на обмяната на веществата, като артрит, затлъстяване, захарна болест и др.

Диетолозите смятат, че доматите са особено полезни при болести на сърдечно-съдовата система. Ниската им калоричност ги прави много подходящи за затлъстели хора.

Домати върху лицето:

Нарежете един добре узрял домат.
Прибавете 100г прясно мляко.
Сместа съхранявайте в хладилник и вечер я използвайте за снемането на грима.

Нарежете два домата на кръгчета.
Сложете ги за 10 минути върху лицето.
Почистете кожата със сока от трети домат и изплакнете с минерална вода.

Ако след основно почистване на лицето порите ви продължават да бъдат разширени, вземете няколко резенчета пресен домат и наложете върху лицето.
Оставете да подействат 10 минути, ефекта е страхотен.
Краставица

Краставицата произхожда от сем. Тиквови и едно от най-древбите зеленчукови растения, отглеждани от човека. За консумация се използват плодовете на краставицата.
Има различни сортове краставици, като се започне от дългите краставици, използвани предимно за салати и таратор (по българските пазари предлагана основно като сорт “Гергана”) и се стигне до корнишоните, които се предпочитат при приготвянето на кисели краставички. Всички видове краставица могат да се използват като гарнитура, за салата или таратор.

Подоготовка: Двата края на краставицата се отрязват и се опитват дали не са горчиви. Ако нагарчат се отрязва още от горчивата част. След това краставицата се обелва по дължина. Ако семената са по-едри, се отстраняват.

Характерни особености на краставицата:
- нискокалорична
- мек, приятен вкус.

Време на зреене: През лятото.
Краставицата просъства на нашата трапеза през цялата година, включена е в много рецепти, дори вече има зелена диета, в която соновният продукт са краставиците. Краставициата е плод на лятото, така че ако възползвайте се от принципите на сезонното хранене и универсалните възможности на краставициата.

Краставициата е подходяща за гарнитура към пържено или печено на скара месо, свинско, телешко, пилешко или риба, както и към студено печено месо.

Хранителната стойност на краставицата е
9,7kkal = 41KJ

Лечебни свойства: краставицата действа пичогонно, изхвърля плаките и пречиства кожата (затова крставицата се използва така активно в козметиката)

Краставиците съдържат оксалова киселина, която свързва калия. Това свокство се неутрализира чрез добавяне на кисело мляко, сметана или извара ( едва ли това е причината за чудотворното декствие на таратора, но сигурно има отношение:)

Рецепти с краствица. Любими кулинарни изпълнения с краставица:

Краставици по гръцки
500 гр краствици, 2 средни краствици
300 гр извара
2 -3 скилидки чесън
1 чл. млян червен пипер
1/2 лимон
1 ч.ч. готварска сметана (по желание)

Краставиците се обелват, измиват се и се настъргват на ренде и се смесват с изварата. Чесънът се нарязва на дребно и се пасира или се счуква и се смесва със сметаната., след което го прибаяте към изварата. (Ако не слагате сметана направо го прибавяте към изварата).
Добавяте черен и червен пипер на вкус и подправяте с лимон.
Сервира се заедно с препечен х;яб като предястие или като гарнитура.
А с пържени или задушени на фурна пресни картофи като леко самостоятелно ястие

Идея: Вместо червен пипер може да добавите малко настърган на дребно ренде морков - вкусът е различен и получавате нов вид на салатата.

Любопитни факти за краставицата. Полезни съвети
* Краставиците са богати на минерални соли и витамини.
* Използва се целогодишно: както в прясно състояние, така и консервирана.
* При избирането на краставиците е важно да обърнете внимание дали са зелени и много твърди.

Моркови
Известни са още 2000, 1000 години преди н.е. За тяхна родина се смята Средиземноморието.

Морковите имат богат химичен състав и оказват регулиращо действие върху процеса на обмяната на веществата в човешкия организъм.
Съдържат средно около 89,1% вода, 0,8% белтъчини, 8% въглехидрати, каротин, витамини В1, В2, В61 малки количества витамин С, много ензими, етерично масло, минерални вещества – калий, натрий, калций, магнезий, фосфор, йод, желязо и др.
Най богати с каротин са морковите с интензивно червен или оранжев цвят.

Качествата на морковите като храна и лечебно средство са отдавна признати.
Ефикасни са при най-различни ситуации – от пролетната умора до слединфарктни състояния.
500мл сок от сурови моркови по биологична усвоимост на калция в него е равен на 12 таблетки калций. Не случайно сокът от моркови е първата храна след майчиното мляко, което се дава на кърмачетата. В този случай е добре да се избягват апетитните ранни пролетни моркови, ако няма възможност да се провери съдържанието на нитрати в тях.

Съществуват опасения, че прекомерната употреба на моркови може да предизвика жълтеникаво оцветяване на кожата.
Тези страхове са безпочвени при здрави хора. Оцветяването при възрастните е признак, че черният дроб не е съвсем добре и не успява да превръща големите количества каротин във витамин А.


Лечение с моркови

При киселини, пийте по 250мл пресен сок от морков.

За подобряване на паметта смесете 1/2 чаша сок от моркови и 1/2 чаша прясно мляко.


Кулинарния с моркови

Моркови с мед и орехови ядки

5 порции
(предястие)

Продукти:

600г моркови
100г орехови ядки
60мл лимонов сок
200г вишни
сол на вкус

Начин на приготвяне:

    * Морковите ги измивате и обелвате, настъргвате на средно ренде.
    * Поръсвате ги с лимоновия сок и сол.
    * Разбърквате със счуканите и меда.
    * Сместа се оформя и украсява с вишните.

Панирани моркови

(основно ястие)
5 порции

Продукти:

800г моркови
130мл растително масло
30г прясно масло
60г брашно
50мл прясно мляко
2 яйца
30г захар
200г кисело мляко
сол на вкус

Начин на приготвяне:

    * Изберете по-едри моркови.
    * Измийте, обелете и сварете цели във вода със захарта и сол.
    * Оставяте да изстинат и нарязвате на по едри парчета.
    * Панирате с паста приготвена от жълтъците, брашното, прясното мляко и разбитите на сняг белтъци.
    * Изпържвате в растителната мазнина.
    * Поливат се с разтопено масло и се поднасят с кисело мляко.

Моркови с доматен сос

5 порции
(основно ястие)

Продукти:

6-7 средно голями моркови
40мл растително масло
1 супена лъжица брашно
1 лъжичка червен пипер
2-3 домата или 1 супена лъжица доматена салца
1 връзка магданоз

Начин на приготвяне:

    * Изчиствате и нарязвате морковите на тънки колелца.
    * Слагате ги да се пържат в сгорещеното растително масло.
    * Като се позапържат и омекнат добавяте брашното и червения пипер.
    * След това заливате с вода колкото да покриете морковите.
    * Прибавяте салцата или настърганите домати и сварявате на тих огън.
    * Малко преди да свалите ястието от огъня добавяте и дребно нарязания магданоз.



Напитка от моркови и потокали

(студена)
51-100 калории
изключително богат на
витамин С – 41-60 мг

Продукти:

600г моркови
700г портокали
1/2 лимон

Начин на приготвяне:

    * Изстисквате портокалите и лимона.
    * Центрофугирате морковите.
    * Смесвате полученият сок и сервирате напитката изстудена.


Салата от моркови

5 порции

Продукти:

500г моркова
3 лъжица растително масло
2 лъжица лимонов сок
1/2връзка магданоз
сол

Мерси миличка  Точно това ме интересуваше   

Мирандичка, я виж и това е интересно:
Сокът от моркови в борбата за отслабване
Морковите, както и нектарите и соковете от моркови съдържат множество ценни за здравето субстанции: провитамин А (бета-каротин), целулоза, витамини и минерали.

Заради богатството на хранителните съставки морковът е причисляван към хранителните продукти, които са изключително полезни за здравето.

Съставът на соковете и нектарите от моркови е близък до състава на моркова, а част от ценните хранителни съставки, например бета-каротинът се усвоява по-добре от организма, когато се приема чрез сокове и нектари.

Диетолозите са единодушни, че нектарите и соковете от моркови трябва да се консумират от представители на всички възрастови групи – от децата до възрастните.

Провитамин А ( бета- каротин)

От всички зеленчуци морковът има най-високо съдържание на провитамин А (бета- каротин - до 17 мг/ 100 гр). Чаша сок или нектар осигурява необходимата дневна доза от провитамин А, който:

- въздейства благоприятно на зрението
- подобрява вида на кожата, ноктите и косата, т.е. действа като естествена козметика

Не се притеснявайте, че може да станете жълто-оранжеви. За да се случи подобна пигментация, трябва да пиете над 500 гр. сок дневно, и то в продължение на повече от 5 дни.
Целулоза

Съдържащата се в нектарите и соковете от моркови целулоза:

- помага в грижата за фигурата
- подпомага отслабването
- има благотворно въздействие върху храносмилателната система
- освобождава тялото от токсините

Витамини и минерали

Витамините и минералите, съдържащи се в соковете и нектарите от моркови:

- помагат при ежедневната грижа за организма и увеличават имунитета му (особено витамините А и С)
- витамините от група В усилват паметта и концентрацията, а калият регулира кръвното налягане

Да миличка интересно инфо...  Сега като прочетох за морковите... аз до сега не бях споменавала май в никоя от нашите теми, в които пишем..., но аз съм с малък диоптър късогледство май се води (че никак не разбирам) - имам очила, но нося контактни лещи... За тези, които са на ясно... -1.5 и -1.8 преди...  Сега трябва да си сменям контактните лещи и какво установих?!? Диоптарът ми е намалял...  От 3 месеца доста често хапвам моркови... като по време на плодолечението бая моркови изхрупах...  За това относно хората с проблемно зрение - предполагам, че морковите помагат (ако не съм в грешка)  може минимално, но помагат   А то се знае... пресни плодове и зеленчуци за здрав дух и здраво тяло  

Китикат, доста богата информация си събрала, но давай повече ако имаш възможност. Дай малко за зимните зеленчуци- зелето, броколите, къдравото зеле и цитрусите- грейпфрут, портокал, мандарина. Благодаря Ти отново за споделената информация.

Хубава информация, събрана на едно място    Поздравления за труда 
Китикат, предлагам ти да дадеш линк в темата на Плодчетата към тази тема  , че лично аз много я търсих 

kiticat предлагам ти да добавиш и анкета към темата, кой какво предпочита: плодове, зеленчуци или и двете... смятам, че ще стане по интересно..., но както си прецениш ти    С или без анкета информацията, която даде е полезна   

Видовете зеле – елексир за здравето
Най-често разпространени са няколко вида зеле:
Броколи
Брюкселско зеле
Зеле – зелено/ бяло/ , червено и Савой
Китайско зеле
Карфиол

Описани са сто вида зеле. Най – популярно в България е бялото или зелено зеле. Половин чаша варено зеле има 1.8 г влакнини /0.8 г разтворими и 1.0 г неразтворими/. Същото количество настъргано червено зеле има съответно 0.8 г влакнини /0.3 г разтворими и 0.5 г неразтворими/. Зелето има много високо съдържание на фитохимикали, бетакаротини , вит.С и влакнини / фибри/.

То съдейства за увеличаване на чревните движения. Пет чаши с настъргано зеле /сурово или готвено/ , два пъти седмично подобряват чревната функция.

През есенно-зимния период то е най-често използваният зеленчук за салати и за готвене.

През есента стотици български семейства слагат зеле в големи съдове за ферментиране с вода и морска сол. Нашият дял от работата се ограничава в почистването, нарязването и подреждането в кацата със солена вода. Но всичко започва едва тогава.

В този момент милиони микроорганизми - бактериите на млечната киселина, се нахвърлят върху въглехидратите на зелето и ги разлагат на млечна и оцетна киселина. А в това има няколко предимства - първо, по този начин зелето се запазва по-дълго, солта и киселината не позволяват на причинителите на гниене да се развиват, и второ - самите бактерии на млечната киселина имат много положителни здравословни ефекти.
Киселото зеле е метла за стомаха и помага срещу рак на дебелото черво и при храносмилателни проблеми.

Суровото кисело зеле е отлично старо и утвърдено средство при възпаления на стомаха и червата, както и при диарии (даже и при такива, причинени от лечение с антибиотици). Куриозното е, че самите млечно-кисели бактерии имат противомикробно действие, тъй като влияят благоприятно на чревната флора в полза на полезните чревни бактерии, а пречат на растежа на болестотворните организми.

Те произвеждат продукти на обмяната на веществата, които са отровни за другите бактерии - това е истинска вътрешнобактериална война, при която ние сме печелещият трети. Необходимо е 2-3 седмици да ядете по 200 г кисело зеле дневно, като го дъвчете добре, за да се отървете от стомашни проблеми.

Суровото кисело зеле може да подпомогне организма в борбата срещу рака. Бактериите на млечната киселина активират имунната система, а по този начин и съпротивата срещу тумори. Киселото зеле предлага особено ефикасна защита срещу рака на дебелото черво. И тук важна роля играят бактериите на млечната киселина заедно с биоактивните вещества на прясното (неферментиралото) зеле, които сами по себе си вече са ценно противораково средство. Те намаляват превръщането на първичните галеново киселини във вторични - в онези съединения, които се смятат за силни стимулатори на туморите.

Суровото кисело зеле, приготвено на салата, е много вкусно и е най-здравословно. Ако искате да го сготвите, не го варете повече от 20-25 минути. Не го мийте преди това с вода, в противен случай ще отмиете много биоактивни вещества. Ако купувате киселото зеле, търсете такова от утвърдени екопроизводители. Там то не е пресолено и е с по-малко нитрати.

Бактериите на млечната киселина като живи организми могат да развиват активната си дейност само в свежо кисело зеле. Киселото зеле в консервени кутии или буркани е стерилизирано и вече не съдържа живи бактериални култури.

Половин чаша сготвено зелено зеле съдържа: 16 калории , влакнини 2.9 г , въглехидрати 3.6 г и вит.С – 18.2 г

Броколите също както и зелето могат да намалямат риска от някои форми на рак и особено на рак на дебелото черво / колоректален/. ри/. В броколите има много зелени пигменти.

Броколите са богати на вит.А и вит.D. Половин чаша готвени броколи имат 23 калории , 2.4 г влакнини , белтъчини 2.3 г , въглехидрати 4.3 мг , бетакаротин, вит.С – 49 мг , фолиева киселина –53.3 нанограма , калций 89 мг , желязо 0.9 мг и цинк 89 мг. Половин чаша сурови броколи имат 1.3 г влакнини / 0.5 г разтворими и 0.8 г неразтвори-
ми влакнини/.

Приготвените броколи в същото количество са съответно 1.4 / 0.2 / 1.2.
Брюкселското зеле е селекционирано в Белгия през 16 век. За раз- лика от повечето зелени зеленчуци брюкселското зеле е твърде богато на белтъчини. В него няма пълният спектър от есенциални аминокисе- лини , и това се компенсира с едновременната му консумация с житни храни. Половин чаша готвено брюкселско зеле съдържа 30 калории , 2 г белтъчини , 7 г въглехидрати , 2 г въглехидрати, калий 247 мг , вит.С -48 мг , фолиева киселина 47 микрограма и вит.А 561 IU.

Ключът при готвенето на брюкселското зеле е то да не се преварява при готвене. Счита се, че щом загуби яркият си зелен цвят , то е преварено и е загубило ценните се хранителни вещества. Независимо от вида на топлинната обработка на брюкселското зеле , времето за готвене трябва
да продължава неповече от 7-10 мин. Най-добрият метод за съхраняване на брюкселското зеле е замръзяването.

Преди това то се бланшира и тогава се слага във фризер.Малките главички се бланшират 3 мин , средните 4 мин , а големите 5 мин. Половин чаша брюкселско зеле има 3.3 г влакнини , от които 2.0 г разтворими и 1.3 г неразтворими.

Рецепта за пикантно брюкселско зеле: половин кг брюкселско зеле , избират се свежо зелени главички , ½ ч. лъж. сол , ½ чаша вода, 2 суп. лъж. разтопено безсолно масло или маргарин , 2 суп.лъж. дижонска горчица , още сол ,ако е необходимо и млян чер пипер на вкус.

Брюкселското зеле , водата и солта се слагат да заврят под капак всъд на средна температура.Един ,два пъти касролът се разклаща. След 8-ата или 10-тата мин , ако се среже лесно с нож се отцежда от водата. Маслото се разтопява в тиган на средна температура и се прибавя за 30 сек горчицата като се бърка през цялото време. След това се прибавя свареното брюкселско зеле , обърква добре в маслената смес и се подправя на вкус със сол и черен пипер. Порциите са 3-4 .

Карфиолът израства по трудно от другите видове зеле. В половин чаша суров карфиол се съдържат 1.3 г влакнини / 0.5 разтворими и 0.8 неразтворими/ , а в половин чаша варен карфиол се съдържат 1.7 г влакнини / 0.4 г разтворими и 1.3 г неразтворими/. За родина на цветното зеле се смята Средиземноморието. Като зеленчукова култура та е било пренесено от Италия през ХІV век.

В сравнение с бялото зеле има редица предимства, но въпреки това употребата му у нас не е масова, както в западноевропейските страни. Химичният състав на карфиола е доста разнообразен: около 90% вода, 2,2% белтъчини, 3,2% въглехидрати, 0,8% минерални соли. Съдържанието на влакнини е малко. Освен това тя е с нежна структура и не предизвиква усилена ферментация в червата. Много ценен и витаминният състав на карфиола: провитамин А, витамини от групата В, никотинова киселина, витамин С (средно 70 мг%), пантотенова киселина, витамин К, фолиева киселина. Разнообразен е и минералният състав - натрий, калий, калций, магнезий, желязо, мед, фосфор, сяра, хлор.

Съдържат се още пектинови вещества, ябълчна и лимонена киселина. За да се ограничи извличането на част от минералните му и други водоразтворими съставки, най-добре е карфиолът да се нари на пара или в малко количество вода, която след това може да се използва за супи и сосове.

Китайското зеле е източник на свежест и здраве .То има дълга история на култивиране за кулинарна и медицинска употреба. Култивира се във всички части на Китай и се събира през зимата и пролетта. Всички китайски династии са знаели и използвали хранително-вкусовите му качества и често са го възхвалявали в трактати и стихове. Известният китайски поет Фан Чънда от династия Сун пише, че "вкусът му по-меден е дори от лотос".

Китайското зеле е богато на множество хранителни вещества и се отличава със свеж и приятен лек вкус. Във всеки 100 г китайско зеле се съдържат 37 мг витамин С, 265 мг витамин А (200 пъти повече от обикновеното кръгло зеле!), 140 мг калций, 50 мг фосфор, а също и не малко желязо, магнезий, калий и витамин В. Функции: притежава сладък вкус и неутрална, леко ин-ска енергия. Влиза в енергийните канали на белите дробове, стомаха и пикочния мехур. Има свойството да прочиства горещината в организма, улеснява храносмилането и уринирането, активизира дейността на мозъка и бъбреците.

Показания: Въпреки, че енергията на китайското зеле се счита за неутрална, то се използва предимно при симптоми на горещина и вътрешен огън, такива като висока температура, възпаления, инфекции, болно гърло, кашлица с отделяне на жълтеникава слуз и храчки, задържане на вода в белите дробове, очни инфекции, болки и тежест в гърдите, язви, тумори и ракови заболявания, трудно уриниране, подуване на корема, запек, отравяния и др. Яде се сурово на салата или готвено по най-различни начини.

Използва се и за пълнеж на пелмени, питки и бухти на пара, в супи или във формата на сок. При вътрешна горещина в белите дробове и стомаха, жажда и кашлица се взима китайско сурово зеле сурово или варено на супа заедно с ряпа. Може да се използва и сок от китайско зеле, добре разбъркан с 1 с.л. мед.

Научните изследвания показват, че прясно изстискан сок от китайско зеле лекува отравяния от газ и други химични вещества и помага при ракови заболявания.

Испаноезичното и чернокожото население в САЩ прилагали сок от сурово зеле при инфекции на главата, кожата, ръцете и краката. Използвали са го за пиене и вагинален душ за лечение на предменстру-
ален синдром /ПМС/. И поотделно и заедно използваният зелев сок е помагал.

Многократно в десетки медицински списания се потвърждава ,че суровото зеле и суровият зелев сок предпазва и лекува всички видове
язви на стомаха и дванадесетопръстника. Половин чаша зелев сок , сутрин и вечер е чудесен антиацид и фантастичен лек срещу язви.

Две важни медицински изследвания , с 20 годишна пауза помежду им , показват че ежедневната консумация на зеле предпазва от проникване на смъртоносни дози на уран и рентгеновите лъчи.
Китайско зеле
Наричат го китайско, защото още преди 1500 г. са го отглеждали в Китай. То е познато още и като пекинско, японско, шанхайско. И дори просто като зеле за салата, защото по-нежните му, подобни на маруля листа са много подходящи за салата.

В Европа се отглежда главно в Германия, Холандия, Италия. Испания, Австрия. Понеже издържа до минус 6 градуса при открито отглеждане, реколтата може да се прибира до късна есен.

Кочаните на китайското зеле тежат средно от 400г до 1 кг, а най-големите достигат до 2 кг.

Правилен избор.
При покупка трябва да се избират плътни, ненаранени глави, със свежи листа с крехки краища. Ако се завие във фолио и се сложи в хладилника, това зеле издържа до една седмица.
Не се поставя във фризер, защото ще се скапе.

Предимства.
Китайското зеле притежава редица предимства пред останалите видове зелета. Увира бързо - за 10-15 мин., поради което се предпочита за бързо готвене.

Има много приятен вкус и аромат.
Използва се за основни ястия и за салати. Комбинира се с царевица, пиперки, домати, моркови, твърди сирена, яйца. На запад му добавят и плодове (ябълки, портокали, мандарини, ананаси).
В азиатската кухня го съчетават с чесън, джинджифил, чили и соев сос.

Как да го подготвите?
Почистете увехналите и повредени листа. Изрежете кочана.
За готвене и за салати обикновено се нарязва на ивици.

Китайското зеле също става за сарми.
От това зеле също могат да се направят сарми.
За целта отрежете дебелата средна жилка на листата и ги бланшираите
във вряща подсолена вода.

След като ги отцедите и охладите, слагайте плънката в основата на листата и завивайте здраво към краищата.

Китайското зеле е диетичен и лечебен зеленчук, много полезен при сърдечни заболявания.