Здравейте,
Жена съм, но имам проблеми със своя баща. Чувствам се зле за това, че не изпитвам емоционална близост с него, нито нужда да комуникирам с него. Работата ми е свързана с командировки в чужбина и често и за дълго ме няма, но с него рядко комуникираме и то единствено ако аз се обадя. От него като баща по време на израстването си не съм получила много, не говоря във финансов аспект, а и като внимание и отношение. Нямам щастливи спомени от моменти или разговори с него. Сякаш него не го е имало по време на порастването ми. Помня само негативните неща, упреците и караниците с часове като не можех да запомня таблицата за умножение. Не помня щастливи рождени дни. Нищо.
Започнах да работя още на 14 години за да мога да изкарвам пари защото единствените, които получавах бяха по 2лв. за училище. Дрехи купувахме от втората употреба, а обувки купувахме веднъж в годината. В гимназията имах 2 блузи, един чифт дънки и не след дълго започнах да получавам подигравки от връстниците си. Започнах да работя най-различни неща за да мога да изкарам допълнителни пари тъй като родителите ми нямаше как да ми помогнат.
Завършвайки гимназия спрях да взимам пари от тях изобщо. Записах висше образование, намерих си работа и съчетавах и двете. Успях да завърша докато работя с добър успех. Записах магистърска специалност, но преди дипломирането се отказах от нея и се прехвърлих в друга, която с известно прекъсване успях да завърша. През цялото време не съм спирала да работя, да уча и да се издържам сама. Към момента съм на доста висока позиция в работата си и се чувствам горда знаейки, че съм го постигнала сама. За да стигна до тук обаче трябваше да сменя няколко компании. Решението ми за напускането на първата беше посрещнато с критика от баща ми, казвайки ми как правя огромна грешка.
Няколко години по-късно го отчитам като най-доброто ми решение и се радвам, че не го послушах.
Прекъсването ми в университета беше съпроводено с натякване как съм си хвърлила парите на вятъра, защото изобщо съм го започвала и т.н.
Забавянето на завършването ми беше повод за присмиване няколко години.
Рождения ден ми честити с картичка във Вайбър. Подарък, който е купен от него, и с който е искал да ме зарадва на даден празник, не съм получавала. Винаги е бреме за него и просто съм му казала изобщо да не се занимава. Не искам да получавам нищо, което някой ми дава с нежелание.
Най-болно ми стана, когато се сгодих в чужбина и се прибрах, родителите на моят мъж се радваха и вълнуваха за нас, бяха купили шампанско и ни чакаха да се приберем за да ни поздравят. Хората мислеха, че веднага ще се преместим да живеем при тях дори.
Отивайки при моите родители, баща ми превключваше каналите по телевизията без изобщо да ме прегърне или поздрави. Все едно нищо не се е случило. Без да се зарадва, без да покаже някаква емоция. Питаше ме подигравателно сега къде ще живеем.
Комуникацията ни е трудно тъй като винаги стигаме до караници. Понякога задава различни въпроси само за да намери за какво да ме упрекне отново. Понякога усещам дори завист от неговата страна за това, че все пак успявам да се оправям в живота сама. Помагам и на тях със сметки. Понякога им пазарувам и нося пазар.
Не намирам това държание за нормално от родител. Не знам дали отношенията ни могат да бъдат поправени. За него това е нормалното отношение. Спомням си неговият баща по същия начин.
Трябва ли насилствено да се опитвам да поддържам тези отношения? Може ли човек на неговите години тепърва да се промени? Как може човек да изпитва такава студенина към собственото си дете? И до какви травми може да доведе една такава роля на бащата, в живота на дъщеря си?
Жена съм, но имам проблеми със своя баща. Чувствам се зле за това, че не изпитвам емоционална близост с него, нито нужда да комуникирам с него. Работата ми е свързана с командировки в чужбина и често и за дълго ме няма, но с него рядко комуникираме и то единствено ако аз се обадя. От него като баща по време на израстването си не съм получила много, не говоря във финансов аспект, а и като внимание и отношение. Нямам щастливи спомени от моменти или разговори с него. Сякаш него не го е имало по време на порастването ми. Помня само негативните неща, упреците и караниците с часове като не можех да запомня таблицата за умножение. Не помня щастливи рождени дни. Нищо.
Започнах да работя още на 14 години за да мога да изкарвам пари защото единствените, които получавах бяха по 2лв. за училище. Дрехи купувахме от втората употреба, а обувки купувахме веднъж в годината. В гимназията имах 2 блузи, един чифт дънки и не след дълго започнах да получавам подигравки от връстниците си. Започнах да работя най-различни неща за да мога да изкарам допълнителни пари тъй като родителите ми нямаше как да ми помогнат.
Завършвайки гимназия спрях да взимам пари от тях изобщо. Записах висше образование, намерих си работа и съчетавах и двете. Успях да завърша докато работя с добър успех. Записах магистърска специалност, но преди дипломирането се отказах от нея и се прехвърлих в друга, която с известно прекъсване успях да завърша. През цялото време не съм спирала да работя, да уча и да се издържам сама. Към момента съм на доста висока позиция в работата си и се чувствам горда знаейки, че съм го постигнала сама. За да стигна до тук обаче трябваше да сменя няколко компании. Решението ми за напускането на първата беше посрещнато с критика от баща ми, казвайки ми как правя огромна грешка.
Няколко години по-късно го отчитам като най-доброто ми решение и се радвам, че не го послушах.
Прекъсването ми в университета беше съпроводено с натякване как съм си хвърлила парите на вятъра, защото изобщо съм го започвала и т.н.
Забавянето на завършването ми беше повод за присмиване няколко години.
Рождения ден ми честити с картичка във Вайбър. Подарък, който е купен от него, и с който е искал да ме зарадва на даден празник, не съм получавала. Винаги е бреме за него и просто съм му казала изобщо да не се занимава. Не искам да получавам нищо, което някой ми дава с нежелание.
Най-болно ми стана, когато се сгодих в чужбина и се прибрах, родителите на моят мъж се радваха и вълнуваха за нас, бяха купили шампанско и ни чакаха да се приберем за да ни поздравят. Хората мислеха, че веднага ще се преместим да живеем при тях дори.
Отивайки при моите родители, баща ми превключваше каналите по телевизията без изобщо да ме прегърне или поздрави. Все едно нищо не се е случило. Без да се зарадва, без да покаже някаква емоция. Питаше ме подигравателно сега къде ще живеем.
Комуникацията ни е трудно тъй като винаги стигаме до караници. Понякога задава различни въпроси само за да намери за какво да ме упрекне отново. Понякога усещам дори завист от неговата страна за това, че все пак успявам да се оправям в живота сама. Помагам и на тях със сметки. Понякога им пазарувам и нося пазар.
Не намирам това държание за нормално от родител. Не знам дали отношенията ни могат да бъдат поправени. За него това е нормалното отношение. Спомням си неговият баща по същия начин.
Трябва ли насилствено да се опитвам да поддържам тези отношения? Може ли човек на неговите години тепърва да се промени? Как може човек да изпитва такава студенина към собственото си дете? И до какви травми може да доведе една такава роля на бащата, в живота на дъщеря си?
