Ролята на бащата в живота на дъщеря си.

Авторке все едно себе си прочетох.
Знам през какво преминаваш и знам как боли. Изходите са ти два - ограничаване на контактите (и да не им мълчиш) или да прекъснеш напълно контакт.
Много малко хора биха се решили наистина на това да прекъснат контакт, за това ще ти кажа как при мен се развиват нещата при първият сценарий.
Много добре! Възрастни хора с тежки проблеми няма как да промениш - ти самата трябва да се промениш.
И при мен всеки мой успех беше омаловажаван и бях обект на подигравки, докато аз не обръщах другия край как Иванка успяла да завърши висше в чужбина изцяло с помощта на родителите си. После настъпва гробна тишина и не си говорим пак няколко седмици.

Не мисля че е изключение. Много хора са работили за да учат. В училище се ще намерят за какво да те тормозя. Дали за стари дънки, дали за очила. Бащите не се променят. Свиквай с него вече. След 18 години си отговаряш за живота и за чувствата. Приеми факта и си живей живота. Поне като той не иска да те вижда и да ти трови живота си си добре.

Авторке, преди години бях във вашето положение, недоволна, напрегната, с усещането, че съм ощетена от това че не съм получила достатъчно...
Но в живота хората няколко пъти си променят мнението, защото разбират, че това което е -, всъщност е +. Бидейки такъв той ви е направил силна.
Отделно, психолог ми е казвал, че всеки родител дава максимално, колкото може. Никой не може да получи повече, отколкото отсрещния може да му даде.
След събития и болести съм по-близка с баща ми, не защото аз получавам повече внимание от него, а защото видях, че не го прави нарочно, той донякъде също страда, че не е изградил силна наша връзка.
Аз съм омекнала и благодарна на родителите си. Всичките уроци са започнали от тях. И вярвам днес, че са направили всичко по силите си с ума си, към онзи момент. Сега след години, виждам, че баща ми малко се смущава от пропуснатите моменти-мило ми става. Не искам да нося товара аз да го съдя, това изкривява баланса. Има кой да съди.
Общувайте колкото прецениш за уважително за всяка от страните.
Не е нужно след време да носиш вина.
Бъди добронамерена и осъзната!

Аз също не съм имала връзка с баща ми. Нямам спомен да си играем, да ме гушка, да си говорим. Тежи ми, но вече се примирих, че такъв ми бил късмета. Но, да, страшно много влияе на изграждането като жена и връзките впоследствие. Лично аз, в твоя случай, бих му дала игнор. Няма да споделям, да искам мнение, или да се опитвам да му се доказвам. Здравословна дистанция. Той за съжаление няма да се промени.

Имаш очаквания, махни ги и ще ти олекне поне малко.
Спри да се обясняваш и докладваш, напускаш правиш си твоите неща, защо им го казваш. Дали са вашите или не, казва се когато нещо е станало, повярвай ми масата злобеят и завиждат, но не се помръдват и после ти си късметлийка на добра позиция. Ако кажеш на баща ти смених си работа преди месец и сега съм по-добре, целия онзи безмислен разговор и стрес няма да го има.
Иначе,  неангажиращ разговор, честита Коледа.....и то там.
И не на последно място баща ти си има своите трудности, разпитай го, какво детство е имал, щастлив ли е бил....ще се изненадаш и той какво е преживял и ще видиш ситуацията с други очи.

И не на последно място, всичкия този негативен опит и борба да оцеляване са ти взели много, но и са ти дали много.  "Кървава" победа, но твоя победа.  Да, боли много, изморена си сигурно от живота, не можеш да се зарадваш на успеха ти, усещането, че сякаш не го заслужаваш, празнотата, че не можеш да го споделиш и твоите родителили да са горди с теб. Но в крайна сметка ти за теб знаеш, че си направила голяма крачка, сама и успеха ти е факт.

Ролята на семейството за едно дете и доста обширна.
Бащата ( майката също) са хората които имат решаващо значение за формиране на детската психика.
Детето използва поведението на родителите за да се учи.
От твоя пост виждам че баща ти в твоите очи не покрива характеристиките на добрър родител.
Сигурно е така.
Какво може да направиш ? Имаш един баща и една майка.
Добри лоши това е.
Нека да не забравяме че родителите са хора.
Може би и те съжеляват скрито че не са "добри родители"
Разбирам твоята мъка.
За мен родителите са "длъжни" да дават обич. Не пари. Не помощ.Не подкрепа. Не ......
Но ОБИЧ !!!! ДА. Това са длъжни. Това трябва да го могат. Колко е да кажеш ".... обичам те..." и да прегърнеш едно дете. Големите също трябва да се прегръщат
За съжаление ..... много хора чели недочели, разправят как не трябва да се прегръща и целува детето за да не се глези.
Който не е бил родител не е правил грешки. Няма книга, която казва какво е това нещо ДОБЪР РОДИТЕЛ.
Аз много бях уплашен, че не съм добър родител. Като се роди бебето бях в потрес.
После видях, че всички са "лоши" родители. Караш го на усет. Твоите ценности определят поведението ти.
От там е и лафа " крушата не пада по далеч от дървото"
До голяма степен, като деца ние искаме да не повторим грешките на нашите родители.
Това което ме плаши в последно време е че все повече приличам на баща си Повярвай страшно е.
Според мен трябва да приемеш факта. Човек на толкова години няма да се промени. Спри да се тормозиш и си живей живота. Доста е кратък тоз живот.
Баща ти не може да "заражеш" . Това твоите деца ще го видят. И ще ти правят дървена копанка.
Бъди си малко егоист Дърпай си чергата към тебе. Живей си твоя живот, както ти харесва, както го искаш.
А другите да го д...т.

Мило момиче, няма как да се чувстваш зле от отношенията ти с баща ти, защото ти баща нямаш. От това което прочетох, аз не виждам по какъв начин той ти се води баща или има някаква роля и значение в живота ти. Можеш ли поне едно добро нещо да кажеш за него, заради което да си струва той да седи в живота ти, дори и дистанцирано?

Не е ясно дали това е пълната картинка.
Пък и да е толкова лош, какво да го прави ?
Ще си го гледа. Да имаш очаквания е доста болезненно.
Но хората не са виновни за това.
Та темата е вече , каква дъщеря ще е тя. Явно бащата се е провалил. Поне в нейните очи.

Мога да изброя негови позитивни качества, но конкретно нещо хубаво, заради което да присъства в моя живот ми е по-трудно. Роля от много време няма, тъй като той се постара да ме отучи да търся неговата помощ. Вече не го и правя. Ако имам проблем също не знам дали бих му го споделила защото съм си позволявала слабости пред него и като отговор съм получавала “е сега защо реве..”

Явно сама стигна до решението на твоя въпрос.
Факт е че си отчуждена. Приеми го.