Мисли баба си за майка…

Моята дъщеря беше навършила три години, когато я осинових. До последно е имала контакт с биологичната майка, въпреки, че три години е отглеждана в институция. При посещенията ми се радваше да ме види, но когато отидох да я взема и я качихме в колата усети, че нещо става и започна отчаяно да се блъска в столчето, да иска да слезе и да плаче "боли" и "мама". Социалните абсолютно не я бяха подготвили за промяната, а в ЦНСТ ожалваха майката как ще понесе осиновяването, въпреки че знаеха, че детето е в регистрите и ще бъде осиновено. На въпроса ми как детето ще понесе промяната отговориха "А, ще свикне, ще забрави." Абсолютно не им пукаше нито за развитието на детето, нито за чувствата му. Рева до пълно изтощение и до повръщане. А след това ме отхвърли. За нея аз бях поредният обгрижващ, но не и майка. Много дълго се бори, години минаха, докато започне да ме приема като майка. Нарушението на привързаността е факт, а то води след себе си сериозни последствия.
Затова, като човек преминал по принуда през подобна ситуация, влезте в живота на детето постепенно. Ако трябва първоначално не ходете с децата с преспиване, ако не може и бабата да е с вас. Приспиването на друго място е свъ.зано със смяна на обстановката и детето може да е неспокойно и заради това, дори да е винаги с родителите си и те с него. Отделянето от бабата трябва да стане постепенно, а това ще стане, когато детето започне да се чувства сигурно без нея във ваше присъствие. И да, по-добре е да няма сътресения до третата ме годинка.
Второто ми дете не е ходило на ясла, живеем с бабата, тя го гледаше от 18-месечен, когато се върнах на работа. И да, сутрин ревеше сърцераздирателно на вратата и не ме пускаше да отида на работа. За толкова малко дете денят е безкраен. Има деца, които са по-силно привързани към майките си и до тоалетна не ги пускат сами буквално. До дете е, до чувство за сигурност, до тревожност. Към 3-4 годишна възраст ще е готово да се отдели, сега просто не е.

Благодаря за изчерпателния отговор. Определно ще изчакам да мине периода на привързаност и да разбира една идея повече, за да мога и да говоря с нея и да й обясня какво се случва и защо.

Съвсем естествено развитие на нещата. Много е трудно да искаш нещата да се случват по твоите правила, когато си в чужда къща и се осланяш на друг. Добре са ти обяснили защо се е случило така, но аз не съм много убедена, че връщайки се при майка ти този ефект няма да се засили. Тя вече е изградила у него някои навици и ако ти не си готова по същия начин като нея да обгрижваш детето, ще сте в постоянен конфликт, а детето - още по-ревливо и капризно ще стане. Помагащите баби са много хубаво нещо, но е най-добре всяка баба да си знае къщата, а детето - родителите. Защото утре за всяко нещо ще търчи при баба, а теб няма да приема за авторитет. Разбирам, че си се поставила в зависимост заради отсъствията на съпруга ти, но поговорете с него и ако му е толкова важна работата, по-добре си наемете домашна помощница, а ти повече се занимавай с двете деца, като майка ти идва от време на време, но да не сте постоянно присадени там.

Не мога да разбера хора, които съзнателно отказват да гушкат и носят децата си. Това трае толкова малко време. На 4-5г вече е борба да ти дадат една целувка.

Отделно привързаността към баба не е нещо лошо и също е на моменти, но ако детето търси любов и внимаине, дайде му го. Никой не се е разлигавил от това.

Лошото е, че след 4-5 почват да се дърпат, след 12-13 спират да ти позволяват, а стандартно след 18-19 повечето заминават толкова далеч, че вече и да искаш да ги гушнеш - не можеш.
Не бива да се изпускат тези най-хубави мигове, когато можеш да вземеш бебето си на ръце и да го гушкаш, целуваш и да е все още само твое, защото това приключва скоро и после ти липсва цял живот, а децата ти не са научени да гушкат своите и после съжаляват на свой ред.

Аз доколкото разбирам, при нея не е от нежелание, а от преумора и липса на време да обгрижи и двете деца. Малко нагорно идва да приспиваш едното на ръце всеки път като ревне, докато има и друго, което чака на теб.
Моят син като бебе с часове не заспиваше по никакъв друг начин. Люшкаш и гушкаш, докато ти изтръпнат гърба и ръцете. В момента, в който се преместиш - ревваше. На следващия ден се очаква да си свеж и в пълна готовност, а не като парцал от недоспиване. Ама ето - точно от желание да не го изолираме и да му дадем нужната за едно дете топлина- го докарахме дотам, че да не си знае леглото и да ни разиграва всяка вечер с претенции с кого от двама ни да спи. От носене на 2-3 годишно дете при наличие на дископатия бях нон-стоп на хапчета и инжекции. Така че, има и други начини да обърнеш внимание на детето си и време за гушкане, без да се превръщаш в майка-жертва.

Тя изрично написа, че не е искала да разглезва децата, но едното се глезело и ревяло. И не на 2-3 г., а като малко бебе.

Моите деца ходят на ясла от както бяха на 6м. Много е тежко да оставиш толкова малко човече 8часа на ясла. Но някак ме успокояваше мисълта, че момичето което ги гледа ( 8 бебета) постоянно се търкаляше с тях на пода и носеше по две във всяка ръка целодневно.

После вкъщи аз си ги държах на кръста като ваденка.. често в кенгурото. Осавях ги да спят сами и от време на време да играят на пода.

Когато забременнях с второто ми дете, първото беше малко и не можех да я нося толкова; съответно прекарвах доста време да се търкаляме на дивана или в леглото.

Спането няма НИЩО общо с това колко внимание им обръщате през деня. Моите деца заспиваха сами и вкъщи и в яслата.

Според мен проблемът е, че вие родителите не можете да се справите със ситуацията. Първо, бащата е вечно отсъстващ и вие сте самотен родител. Съвсем логично е да потърсите помощта, която нямате от друг, в този случай Вашата майка. Реално тя е “родител”, защото втория такъв го няма. Ако мъжа ви беше наличен да полага грижи, вероятно вие или той щяхте да сте постоянно с детето. Сега извеждате детето от мястото, което за него е дом и човека, който реално е полагал грижи като родител наравно с вас. Няма нищо ненормално във връзката им. Вие родителите сте ангажирали външен човек за родител и сега се учудвате защо детето не разбира, че тя му е “само” баба. Ами…реално не е.
Както са ви посъветвали, трябва много постепенно да започнете да градите наново връзката с детето и да не го изолирате напълно от баба му. Тя също трябва да помага в процеса с много търпение и внимание от всички замесени.

Така или иначе вие вероятно пак сама ще доотглеждате децата си. Мъжът ви предполагам продължава да пътува. Дори и попораснали да гледаш 2 деца е достатъчно трудно, за да го правите сам сама. Имате майка си, и ако и за нея е добре да е с децата, не виждам защо да не ви помага.
Моя съвет е малко да омекотите възпитателното си отношение и към двете деца. Убедена съм, че сте добра майка, но звучите като хората, които смятат, че да се грижиш за някого е достатъчен израз на обич. Това не е достатъчно. Вие трябва да станете техния извор на удволетворяване на потребностите им, на възрастен за защита, на справедливост, на обич, гушкане, смях, дори интересни забавления.
Според мен използвайте това, че децата са 2. Уеднаквете ги и научете по-емоционалното да вижда, че всичко е наред от неемоционалното.
Създайте си ритуали с децата - вие и те двете. Например кратко филмче преди обедния сън, на което ВИЕ се смеете и ги въвличате. Четене или гледане на книжка преди сън вечер. Само вие и те. Разходка с люлки. Да играете на земята тримата. Когато някой плаче - вие отидете и го гушкайте и извикайте и другото да успокоява плачещото си братче/сестриче. Трябва тримата да станете ЯДРО.
Започнете да "делите" вниманието на баба. Ако едното се гушка с баба - говорете с майка си да вика и другото. Да ги гушка заедно. Пращайте и другото дете.
Ясно е, че децата трябва да имат отделни и собствени отношения с другите вкл. с домашните, но целта сега е по-емоционалното да преразпредели очакванията си за внимание между всички домашни и да осъзнае, че баба не е само негова. Също така да поеме да е по-самостоятелно и смело от другото дете.

Опитайте нещо следващия път като ревне за баба си. Не му казвайте, че после ще я видите или да спре да се лигави, да спре, че му се смеят и подобни изрази показващи неразбиране на емоцията. Отидете, прегърнете се, покажете, че виждате, че тъгува и го питайте "Мъчно ти е за баба? Плачеш за баба? И на мен ми е мъчно, че не е тук! Но искаш ли да и се обадим по телефона и да и кажем, че ще отидем при нея след час /примерно/". Ако трябва се обадете с видео и обяснете как само да направите едикакво си и отивате при нея. Нека видим дали пък така няма да успеем да поуспокоим . Но винаги говорете, че на вас тримата/ако и таткото е там четеримата ви е мъчно за баба.

А привързаността му към баба му е заради това, че живеете заедно? Не мисля честно казано. Аз не живея с родителите си, а като се скарам на малкото и започва рев "баааабаааа", "дяяяядооооооо" Голямата пък така плачеше за свекървата, тя изобщо не искаше да се разделя от нея и когато си тръгвахме трябваше да я лъжем с нещо. При нея си беше период, сега е голяма и няма такава привързаност, разбира се обича си бабите и дядовците, но не плаче за тях. И моите, и неговите родители ги виждаме умерено - нито много рядко, нито много често, не живеем с тях.

Гледането на близнаци е много по-различно от това да гледаш 1 или 2 с разлика. Няма шанс да ги носиш, да ги приспиваш на ръце. То даже храненето е трудно. С таткото правихме всичко едновременно, когато беше вкъщи и през нощта, но пак не съм ги носила. На тази възраст, на почти 2г, могат да тръгнат на ясла. Да, сигурно ще се тръшкат в началото, но може и да им хареса да ходят. Така ще свикнат да не са залепени до баба или мама и ще се научат на самостоятелност.

Майка ми вече каза, че не може да търпи “лигавенето” на дъщеря ми. Аз ги гледам от сутрин до вечер. Само аз играя с тях. Тя поема само детето за приспиване вечер. Трите излизаме на двора, къпя ги двете заедно, постоянно сме си трите. Затова и вече искам да се върна в нашия дом. Защото така или иначе си ги гледам сама. Не ме разбирайте погрешно, това, че не съм искала да ги нося и разнасям за приспиване, не означава, че не играя с тях, че не се смеем и забавляваме заедно. Имаме си нашите игри, прегръщаме се. Рядко се бият, освен ако не е толкова зор за някоя играчка. Състрадателни са една към друга. По цял ден съм включена в игрите с тях.  Дори за 2г. възраст са доста вербални, могат да казват стихотворения. Пеем заедно, танцуваме, имаме си наши неща. Не им липсва грижа и обич. Дори майка ми, в моментите, в които е с нас постоянно крещи и вика. Въпросната ми дъщеря, която е привързана към нея, твърди, че е “разглезено, нервно и лошо дете”. Сама казва, че е сгрешила с това, че я е носила и постоянно я отбягва. Повярвайте ми и това, което сте казала съм го пробвала. Всичко възможно до момента. Просто като си науми, че иска баба си няма сила, която да я спре да плаче. Със сигурност има момент, в който може и да й писне, но аз не мога да я гледам да се мъчи така. Пак казвам, това, че не съм искала да ги разнасям на ръце постоянно, не означава, че не съм била до тях. Повечето майки тук едва ли не ми направиха образ на някаква бездушна и жестока жена, която не обича децата си и не й пука дали плачат или не.

Айде, сега пък другата крайност.

Цитирам ти първия пост за да видиш какво си писала. Нали обсебено от баба си, постоянно е с нея, а сега пак сама ги гледаш и играеш с тях.....
Наистина горещото време не им се отразява добре на хората...