Трябва ли да ходим на погребения, ако знаем, че това ще ни накара да се чувстваме още по-зле психически в допълнение със самата смърт.
- Публикувана: 15 септ. 2024, 13:02 ч.
- Последно мнение: 25 септ. 2024, 09:35 ч.
Погребения
Да - за подкрепа и уважение. Човек трябва да свикне, че това са нормални неща в живота и да ги приема.
Да. На близки от семейството или рода, на колеги и приятели.
Погребението е, за да имате възможност да си кажете "Довиждане".
Ако не си го кажете, ако не премислите нещата, ако не преживеете погребението, гласете се за психотерапия.
Хората са го измислили от стотици векове.
Вие сега се опитвате да откривате "топлата вода".
Погребението е, за да имате възможност да си кажете "Довиждане".
Ако не си го кажете, ако не премислите нещата, ако не преживеете погребението, гласете се за психотерапия.
Хората са го измислили от стотици векове.
Вие сега се опитвате да откривате "топлата вода".
Трябва ли да ходим на погребения, ако знаем, че това ще ни накара да се чувстваме още по-зле психически в допълнение със самата смърт.
Ако имаш психически проблеми още преди смъртта на този човек, чувстваш се зле само при мисълта да присъстваш, не ходи. Не е грях.
Ако си добре психически, а само страдаш за нещо много силно, нещо свързано с починалия и отношенията ви (не си направил нещо за него/не си направил достатъчно/нагрубил си го/забравил си го/не си го посещавал или каквото и да е от този род, по-добре иди и мислено му "кажи" това, което мислиш, че е добре.
Ако си вярващ, иди в някоя църква (ако си християнин, но ако си от друго вероизповедание в съответния храм) и се помоли за него.
Ако си атеист, реши ти как да се простиш с него. Можеш да посетиш места, които свързваш с него, да напишеш нещо, да композираш нещо, ако разбираш от музика, все едно какво ще направиш.
Смъртта е част от живота, в този смисъл нито сме над нея, нито трябва да се страхуваме. Погребението е само ритуал. Веднъж в годината да иде човек на гробища, дори не за погребение, а просто да остави едно цвете на близък човек, който вече го няма, му напомня, че нищо не е вечно. Така живее по-осмислено живота си (не в глупости, зависимости, излишни войни и пререкания).
Приеми го философски.
Аз на гробища не стъпвам, само на погребението и то, ако ми е наистина близък - близък роднина, приятел. Тогава някакси ми е... казвам си "сбогом". Успокоение за моята душа. Оттам на сетне не стъпвам, на определени дати - рожден ден, годишнина от смъртта или някоя важна дата за мен си спомням, вечер сипвам си по 2-3 глътки ракийка, отливам на зяемята и си спомням за този човек - случки, действия, смешни и тъжни, дори си говоря (отстрани може да е странно, но аз съм убедена, че душите отвъд ни чуват). Например лятото почина моя много стара работодателка, но я чувствах близка и понеже на поклонението бях на морето, взех шепа пясък, седнах на едни скали край морето и хвърлих пясъка в него. И си мислих за нея.
Преди години пък почина мой колега, с който не бяхме близки, пожелах му "Светъл път", но не отидох на погребението (бях и на работа, можех да се разменя, ако бяше близък, но не беше чак толкова). Преди 2 години пък почина моя близка приятелка и тогава излязох по-рано, бях готова и неплатен да си пусна. Така, че е до усещане и близост. Няма нищо задължително, пак кавам, ако ще ти донесе покой - отиди. Ако ще се натовариш - недей. Но помисли дали няма да ти стане, вътрешно, за теб криво, че не си му казала "последно сбогом".
Преди години пък почина мой колега, с който не бяхме близки, пожелах му "Светъл път", но не отидох на погребението (бях и на работа, можех да се разменя, ако бяше близък, но не беше чак толкова). Преди 2 години пък почина моя близка приятелка и тогава излязох по-рано, бях готова и неплатен да си пусна. Така, че е до усещане и близост. Няма нищо задължително, пак кавам, ако ще ти донесе покой - отиди. Ако ще се натовариш - недей. Но помисли дали няма да ти стане, вътрешно, за теб криво, че не си му казала "последно сбогом".
Мисля, че е лично усещане дали искаш и дали имаш сили да се простиш с човека. Не мисля, че трябва да е по задължение. На една колежка не отидох понеже тогава и без това имах проблеми и се чувствах много нестабилно, реагирах зле на новината и не намерих сили. Скоро на друга колежка от същото място /вече бивша за мен работа/ отидох, чувствах се по-стабилна и че няма да се травмирам.
Иска ми се като бях малка на 7-8 години да не ме беше завел непременно баща ми на погребение на леля/ стринка. На него не му беше хрумнало, че може да го спестиш на дете, а аз много тежко го изживях и още ми е лош спомен.
Иска ми се като бях малка на 7-8 години да не ме беше завел непременно баща ми на погребение на леля/ стринка. На него не му беше хрумнало, че може да го спестиш на дете, а аз много тежко го изживях и още ми е лош спомен.
Според мен е редно да се ходи. През пандемията мой близък внезапно почина. Бях разбита, ужасно го преживях. Беше ми колега, приятел, като втори баща. Тогава не събрах сили да отида на погребението му и до ден днешен съжалявам.
Малко след това почина баща ми. Тогава наистина осъзнах колко е важно да ходим на последното сбогом. До ден днешен паля ли свещ за татко, паля и за този друг човек, който не уважих в последния му път.
След това губихме още близки, почина бабата на мм. Даже свекърва ми казваше да не идвам, да не се разстройвам. Но няма начин, как да не уважа тази прекрасна жена, която толкова обичах.
Бих извинила единствено бременна жена, не от суеверие, просто защото може да се почувства зле и тн. Въпреки че аз сигурно ако загубя близък и съм бременна, нищо няма да ме спре да отида поне на опелото!
Малко след това почина баща ми. Тогава наистина осъзнах колко е важно да ходим на последното сбогом. До ден днешен паля ли свещ за татко, паля и за този друг човек, който не уважих в последния му път.
След това губихме още близки, почина бабата на мм. Даже свекърва ми казваше да не идвам, да не се разстройвам. Но няма начин, как да не уважа тази прекрасна жена, която толкова обичах.
Бих извинила единствено бременна жена, не от суеверие, просто защото може да се почувства зле и тн. Въпреки че аз сигурно ако загубя близък и съм бременна, нищо няма да ме спре да отида поне на опелото!
Поне реакцията ти към събитието е нормална - мъчно ти е, гадно и т.н.
Аз съм от тези, които на погребения изпитват неистово желание да се засмеят. Ужасно е и неуважително към опечалените. Някак си не мога са възприема случващото се като останалите хора.
Досега на съвсем близки за мен хора на погребение не съм била, вероятно затова и някак си не мога правилно да изживея емоцията. Все съм ходила като подкрепа на опечалените или от уважение.
Аз съм от тези, които на погребения изпитват неистово желание да се засмеят. Ужасно е и неуважително към опечалените. Някак си не мога са възприема случващото се като останалите хора.
Досега на съвсем близки за мен хора на погребение не съм била, вероятно затова и някак си не мога правилно да изживея емоцията. Все съм ходила като подкрепа на опечалените или от уважение.
Според мен е въпрос на лично усещане. Аз лично след смъртта на майка ми и нейното погребение вече изпитвам абсолютно нежелание да посещавам такива. Просто ме връща към най-тежкия и тъжен момент в живота ми. Слава богу, не ми се е налагало и да посетя погребение на твърде близък човек след това.
Трябва ли да ходим на погребения, ако знаем, че това ще ни накара да се чувстваме още по-зле психически в допълнение със самата смърт.
Трябва да работиш върху това да приемеш загубата и да продължиш напред. Не да умираш от страх, че като минеш покрай гробище ще получиш паник атака. За да се чувстваш толкова зле има причина, трябва да я търсиш и лекуваш. Като спреш да ходиш на погребения не си помагаш, по-скоро бягаш от проблема. Явно загубата е била много тежка, но е останало нещо непреживяно.
Баща ми загина по ужасен начин, бях съсипана, получих косопад от стрес и ходех като призрак. Беше ме страх да пусна котлона да си направя чай, защото забравях да го изключа. Но това е шока, всичко минава с времето. Не ме боли по-малко, но свикнах с мисълта, че го няма. После починаха други близки, не мога да не уважа тях, защото все ще мисля как баща ми е починал. В живота на възрастния човек вървят и доброто, и лошото. Както ходим на сватби, кръщенета и рождени дни, така и на погребения. Това е живота.
Баща ми загина по ужасен начин, бях съсипана, получих косопад от стрес и ходех като призрак. Беше ме страх да пусна котлона да си направя чай, защото забравях да го изключа. Но това е шока, всичко минава с времето. Не ме боли по-малко, но свикнах с мисълта, че го няма. После починаха други близки, не мога да не уважа тях, защото все ще мисля как баща ми е починал. В живота на възрастния човек вървят и доброто, и лошото. Както ходим на сватби, кръщенета и рождени дни, така и на погребения. Това е живота.