Въпрос на личен избор!
- Публикувана: 15 септ. 2024, 13:02 ч.
- Последно мнение: 25 септ. 2024, 09:35 ч.
Погребения
аз разбирам, че така е прието, но ако вече си преживял голяма загуба, възстановяването след която ти е отнело години тревожност, психически сривове, паник атаки, социална изолация и сеанси с психотерапевти, трябва ли да го правиш, само защото така се прави от векове
Съжалявам за състоянието ти!
Може би са две различни неща - първата ти загубата е била тежка и както обясняваш, не си я преодоляла. Сега втората я свързваш и с първата, но това няма връзка с факта, че за хората "така се прави от векове". За хората е по един начин, при теб нещата стоят по друг начин. Тръгни оттам.
Паник атаки имат дори лекари, познавам такива, но си работят. Социалната ти изолация обаче, според мен, е по-сериозният проблем от това, че не ти се ходи на погребението.
Дано да намериш верния път към себе си!
ПС. Да вметна към предишния си пост за ходенето на гробища - в Бг, понеже има и престъпност, не ходете сами или в делнични дни, а по-скоро в дните на задушница или събота сутрин, когато има хора.
Въпрос на избор! Недейте да вменявате вина в хората, дето не искат да ходят по погребения.
На 10 години ме закараха на погребението на дядо. Единствения ми дядо, любим, той ме запали по футбола и даже почина преди финала на Световното. Много тежко го изживях, детския ми мозък страдаше, че така и не видя финала. На погребението му разказах кой е спечелил, така го почувствах. Като цяло беше ужасно... безмозъчните ми роднини ме накараха да го целуна за сбогом... щото съм кръстена на него и такава била традицията. Как може някой да кара 10 годишно дете да целува мъртвец...
На бабите ми не ходих, защото бях далеч и нямаше как да ида. Не чувствам вина. И да бяха отишла, това няма да ги съживи.
Баща ми почина преди 2 години. Не бяхме се виждали/ чували от 5 години и бяхме в кофти отношения. След 5 години го видях там посинял и съсухрен в ковчега, не приличаше на себе си. Беше кошмарно! Допреди да го видя не осъзнавах какво се е случило. Като го видях изпаднах в истерия. После дълго време не можех да заспя, представях си как се разлага в ковчега.. абе ужасни, ужасни мисли. От време на време се сещам за тези моменти и си припомням колко преходно е всичко и как няма смисъл да се ядосваме за глупости...
На 10 години ме закараха на погребението на дядо. Единствения ми дядо, любим, той ме запали по футбола и даже почина преди финала на Световното. Много тежко го изживях, детския ми мозък страдаше, че така и не видя финала. На погребението му разказах кой е спечелил, така го почувствах. Като цяло беше ужасно... безмозъчните ми роднини ме накараха да го целуна за сбогом... щото съм кръстена на него и такава била традицията. Как може някой да кара 10 годишно дете да целува мъртвец...
На бабите ми не ходих, защото бях далеч и нямаше как да ида. Не чувствам вина. И да бяха отишла, това няма да ги съживи.
Баща ми почина преди 2 години. Не бяхме се виждали/ чували от 5 години и бяхме в кофти отношения. След 5 години го видях там посинял и съсухрен в ковчега, не приличаше на себе си. Беше кошмарно! Допреди да го видя не осъзнавах какво се е случило. Като го видях изпаднах в истерия. После дълго време не можех да заспя, представях си как се разлага в ковчега.. абе ужасни, ужасни мисли. От време на време се сещам за тези моменти и си припомням колко преходно е всичко и как няма смисъл да се ядосваме за глупости...
Трябва ли да ходим на погребения, ако знаем, че това ще ни накара да се чувстваме още по-зле психически в допълнение със самата смърт.
Аз на гробища не стъпвам, само на погребението и то, ако ми е наистина близък - близък роднина, приятел. Тогава някакси ми е... казвам си "сбогом". Успокоение за моята душа. Оттам на сетне не стъпвам,.
Е да де, ама след погребението се налага някой да се грижи за гроба, не става никога да не ходиш. Да обрасне в трева и да запустее ли?
И аз бях така до 17 годишна, когато почина дядо ми. От погребения не можеш да избягаш, особено когато става дума за най-близките.
После всички си заминаха през годините.
На гробове ходя, някак странно се чувствам на гробища, не неприятно.
Грижа се за гробовете. Или копая, или плащам за това, а сега съм решила да кося, купих си машина.
Общо взето, ако не става дума за най-близкия семеен кръг, не ходи, ако ти предизвиква подобни емоции.
После всички си заминаха през годините.
На гробове ходя, някак странно се чувствам на гробища, не неприятно.
Грижа се за гробовете. Или копая, или плащам за това, а сега съм решила да кося, купих си машина.
Общо взето, ако не става дума за най-близкия семеен кръг, не ходи, ако ти предизвиква подобни емоции.
Не, никой не може да те задължи да отидеш, ако не искаш и ще ти повлияе зле психически. Нито да ти се сърди, че не си отишъл/ла.
Но е добре да успокоиш ума си, за да не те мъчи.
На мен също погребенията не ми действат облекчаващо. Според моето разбиране, същината на човека вече я няма, останала е "черупката".
На гробища ходя, рядко, защото живеем далече. Наистина е странно усещането, но някак го чувствам необходимо.
Но е добре да успокоиш ума си, за да не те мъчи.
На мен също погребенията не ми действат облекчаващо. Според моето разбиране, същината на човека вече я няма, останала е "черупката".
На гробища ходя, рядко, защото живеем далече. Наистина е странно усещането, но някак го чувствам необходимо.
Погребах най-близките си хора. Много се притеснявах как ще отида на погребението на майка ми, която почина първа от най-близките ми. Тогава мъжът ми ми каза, че ще се чувствам все едно погребват непознат. Наистина така беше. Някакси не мога да свържа покойника със човека, който съм обичала, стои ми чужд и далечен, преживявам загубата. Баща ми, с който заедно се грижехме за майка ми и много я обичаше, в последния момент отказа да дойде на погребението. Не го насилвах, и той беше възрастен и се притеснявах да не му стане нещо, бяхме само няколко човека. Поканих всички на панихида за 40 дни в черква. Не ми се искаше да натоварвам излишно хората със гробища, особено пък по-възрастни роднини, за които е трудно дори да дойдат дотам. Аз ходя само за много близки хора, преживях много и не искам да се претоварвам с отрицателни емоции.
Трябва ли да ходим на погребения, ако знаем, че това ще ни накара да се чувстваме още по-зле психически в допълнение със самата смърт.
Ходя, то няма начин на погребение да се почувстваш добре. Най-тежкото погребение, на което съм била, беше на много близко детенце, бебе все още. Беше трагедия, но родителите имаха нужда от подкрепа, помощ и изобщо да видят, че сме с тях не само за иху-аху.
На погребение се ходи за да се покаже уважение към покойника и солидарност с близките. Не е купон, че да е приятно и човек просто трябва да се стегне.
Иначе аз мразя погребенията, но главно заради лицемерието, което винаги се наблюдава.
- Първа фаза е плачове, съчувствия, съболезнования...
- Следва втора фаза, когато невиждали се от много време роднини забравят за първата фаза и почват едни клюки, смехове, лакърдии... Съвсем купон става.
Аз не одобрявам нито първата, прекомерна и преекспонирана фаза, нито втората.
Иначе аз мразя погребенията, но главно заради лицемерието, което винаги се наблюдава.
- Първа фаза е плачове, съчувствия, съболезнования...
- Следва втора фаза, когато невиждали се от много време роднини забравят за първата фаза и почват едни клюки, смехове, лакърдии... Съвсем купон става.
Аз не одобрявам нито първата, прекомерна и преекспонирана фаза, нито втората.
Зависи от хората. На опелото на баща ми дойдоха негови приятели, роднини само най-близките. Нито е имало смях, нито лакърдии.
От приятелите му повечето бяха искрени. Тези, които бяха дошли колкото да отбият номера сякаш на челото им го пишеше, но спазваха благоприличие.
Такива неща, които описваш, ЧС ги има, но много зависи от средата. Аз виждах как и приятел от 1 клас реве за баща ми истински. Някак в ситуацията, в която си, да погребваш родител, много се усеща кой е искрен и кой не.
От приятелите му повечето бяха искрени. Тези, които бяха дошли колкото да отбият номера сякаш на челото им го пишеше, но спазваха благоприличие.
Такива неща, които описваш, ЧС ги има, но много зависи от средата. Аз виждах как и приятел от 1 клас реве за баща ми истински. Някак в ситуацията, в която си, да погребваш родител, много се усеща кой е искрен и кой не.
На скоро избрах да не отида на погребението на вуйчо ми. Човек, който никога не пожела да направи нещо за себе си. Сам, с двете си ръце и ум се докара до положението, в което си замина. Не го бях виждала няколко години, съвсем умишлено, защото изпитвах към него ужасна неприязън за това, че всичко за което съм се борила със зъби и нокти, той е имал на тепсия. И го пропиля, на инат пропиля и изпи всичко, до което се добра.
Не пожела да учи, не пожела да си намери нормална работа. Единствената му любов беше ракията....
А беше изключително умен и природно интелегентен човек на младини... Но - миналото е свършено.
В последните му дни търчах из градовене, шофирах сама нощем, което си беше за трети път в живота ми, помогнах колкото можах. Направих го и още веднъж, защото така го почувствах и майка ми имаше нужда от помощ.
С това дадох, колкото трябваше в моята представа за него.
На погребението бях на единствената си почивка в годината с децата и мъжа си. И избрах тях, пред погребението.
И не съжалявам.
Казах му сбогом мислено, още при последното ни виждане. Не, че беше адекватен...
Светъл път му желая. Но аз бях до там.
Не пожела да учи, не пожела да си намери нормална работа. Единствената му любов беше ракията....
А беше изключително умен и природно интелегентен човек на младини... Но - миналото е свършено.
В последните му дни търчах из градовене, шофирах сама нощем, което си беше за трети път в живота ми, помогнах колкото можах. Направих го и още веднъж, защото така го почувствах и майка ми имаше нужда от помощ.
С това дадох, колкото трябваше в моята представа за него.
На погребението бях на единствената си почивка в годината с децата и мъжа си. И избрах тях, пред погребението.
И не съжалявам.
Казах му сбогом мислено, още при последното ни виждане. Не, че беше адекватен...
Светъл път му желая. Но аз бях до там.