размисли

Това, което ще напиша няма да ти хареса, но все пак го прочети и осмисли.

Всеки човек рано или късно си отива от отзи свят. Хората с болести - типично по-рано.
83 години е една не лоша възраст. Дай Боже всекиму.

Спри да се самообвиняваш, самосъжаляваш и да си вменяваш вина! Хората скърбят по различен начин, близките ни липсват, но ти си се предала. Ако мислиш, че отключваш депресивно състояние - психолог и психиатър. Ако просто се чувстваш слаба и безволева - животът е за живите. Твоят не свършва със загубата на майка ти! Сигурна съм, че все още има за какво да живееш... Намери това нещо и се вземи в ръце! Вероятно това, което пиша, ти изглежда много жестоко, но не е, точно малко воля, сила и позитивно мислене ти трябват.

А, да. И мен ме болят ставите, имам здравословни проблеми. На мен ми помогна движение и спорт. Иди на лекар, виж какво движение може да ти е полезно и го практикувай. И не, не можеш да посветиш живота на майка си, не можеш. Няма и нужда да има култ към личността ѝ. Тя си е отишла, ти си сама и тя ти липсва, но ти имаш твой живот и трябва да се стегнеш и да направиш каквото можеш да го изживееш качествено.

Желая ти успех!

И при мен твоят пост предизвика доста размисли.

Казваш, че не си била добра дъщеря. А майка ти беше ли добра майка?
Защо на такава възраст нямаш среда, приятели, не споменаваш за семейство...? Това вкопчване една в друга винаги ли го е имало?

Животът е за живите. Дай Боже всеки му да достигне такава възраст. Било каквото било, не се концентрирай върху миналото, а помисли как ще е за напред.

Моите съболезнования.
Някои хора сме много склонни да се самообвиняваме. Имала си нужда от почивка и ти. Сигурна съм, че си направила каквото си могла при тези условия.

Стана ми тъжно за теб и за майка ти. Виновна или не няма значение вече. Животът е за да се живей.

Не се обвинявай. Грижила си се за майка си. Сега се погрижи за себе си.

Явно това е бил твоя начин да се разнообразиш от болките. Четейки те останах с впечатление, че си полагала немалко грижи за майка си. Няма смисъл и не си струва да се тровиш с подобни мисли, че си била лоша дъщеря, но дано поне ти олекна най-малкото като сподели.

lumnica,
не трябва да се чувстваш виновна.
Искаш обективно мнение. Сама си се грижила за родителите си, а след смъртта на баща ти, за майка ти. Трудно е, когато на един човек се пада такова задължение. Ако бяхте няколко души и всеки поемаше по малко, нещата можеха да се развият другояче. Ако имаше например брат или сестра, щяха да са на около 55-60 години. Вероятно и ти си на подобна възраст. Това означава дори внуци, а може би и правнуци. Десетина души не е невъзможно да обгрижват един болен, колкото и сериозно заболяване да има този болен (а майка ти е имала диабет и деменция). Един може да го гледа, друг да помага финансово, трети да плаща медицинските разходи, четвърти да го извежда навън, дори в инвалидна количка..

Проблемът е, че понякога човек остава сам да работи за 10. Другите или са заети, или не искат. Понякога е починал и партньорът, както при теб баща ти. Ако си и една дъщеря, ако нямаш семейство/партньор/деца, ето че обективно не е имало кой да помага.
Роднини също не биха могли, защото и те са на възрастта на майка ти, някои по-болни от нея или вече покойници. Това е обективното.

Обществото също не помага кой знае колко, дори и лекарите. Физическите болки променят всеки човек, наблюдавах  го при хора, коити бяха блестящи умове, как се затвориха и изолираха от света. Няма какво да направи човек, чувства се дори натрапник.
Ако пък ти е в къщи болният, както при теб, е още по-неудържимо положението. Никой не може да издържи, освен за кратък период от време. Затова не се обвинявай. Направила си онова, което си могла, което е било по силите ти. Майка ти го е знаела, тогава, знае го и сега, от отвъдното. Не се тревожи.
Ако когато си я гледала сте имали пререкания, и това е нормално. Болният човек все си иска по нещо, трудно му е. Затова лекарите казват, че няма по взискателен и капризен човек от възстановяващ се болен. Какво остава за човек  с 2 тежки диагнози.

При някои деменции от типа на Алцхаймер, се нарушава храненето - дъвченето, преглъщането са компроментирани заради това, че участващите в тях мускули вече не действат. И болните спират да се хранят. Голямо изпитание е за който се грижи за тях.

Така че погледни обективно на нещата. Няма виновни, няма вина. Това е животът.
Спести си психиатрите. Само могат да ти дадат лекарства, които не се знае, знае ли се...Поплачи си, трябва време при всеки траур. Все пак си е отишъл един човек, не може да не боли.

Помисли по-скоро за себе си. Виж за ставите нещо, което да ти облекчи болките - има арника/невен и други.
Намери някои снимки на майка ти, когато е била млада и с теб като момиченце. Сложи си ги ако искаш на 2-3 места. Така като минаваш, да те зареждат, да знаеш, че си оставате майка и дъщеря, че сте имали и много хубави преживявания.
Обичай се! Тъгата ще мине, ще дойдат по-добри дни. 💐

Много са трудни грижите по възрастен човек, особено ако и ти самата не си в перфектно здравословно състояние. Не се обвинявай. Нито си я оставила на улицата сама, нито си й причинила зло. Няма как са се погрижим перфектно за близките си. Може и да може, но това значи ние да загърбим себе си на 100%. С тази болест и проблеми добре, че не се е мъчила твърде дълго. Иначе щеше да те чака ада, повярвай.

Направила си каквото си могла, всеки рано или късно си заминава. А и деца не се раждат с мисъл, че ще има кой да ги гледа на възраст! Обърни си внимание...

Доста объркано е написано, но разбрах най-важното.
Явно жената е била от доста време с деменция и сте се усетила, чак когато се е влошила.
Не се обвинявайте, то е трудно и за човек, който това му е работата, а какво остава за вас.
На мен ми е чудно как стана това с този топлинен удар.

lumnica, сама пишеш, че майка ти е била с деменция и е искала да не я занимаваш с нищо, даже телевизия не е могла да гледа.
Така че не търси у себе си вина, майка ти е изживяла живота си, а ти си била до нея, макар и също с болки.

Уреди своя живот сега, не стой сама! Намери си среда - ето с това се заеми, вместо да ровиш в миналото. То е вече зад гърба ти.

Лека и пръст на бабата.
83 г. е прилична възраст, поживяла, видяла,  имала семейство и дете. А ти защо си останала сама, защо от млада не си търсила приятели, компании, мъж/жена/? Защо си останала сама да гледаш болни старци вместо да се грижиш за твое дете? Ако го имаше сега щеше да те юрка да помагаш за внуците и да си ангажирана. Щеше да забравиш болните стави.
Предполагам какво е обяснението, но не са прави родителите ти ако са ти го внушили.
Ясно, че за  деца вече ти е късно.
Но поне се постарай да си намериш някой набор за другарче. Ще си говорите, ще се поскарвате и няма да си сама с 4те стени.

Нищо не можеш да направиш и промениш в живота на човек с деменция. Тя реално не е била тя. Независимо колко ще се въртиш около нея и обгрижваш - тя нямаше да го помни на следващия ден.

Защо толкова се вторачваш в това какво НЕ СИ направила. Била си с нея. Не си я дала в дом. Грижила си се колкото можеш да не е сама. И ден и нощ да си говорила с нея това нямаше да я накара да живее вечено.

Ти обаче май си в депресия. Лекар и лекарства.
Потърси си по-усърдно приятели - намери си хоби, курс, клуб - да си сред хора.