Осиновили-да споделим тревоги,радости и обменим опит

ThePeanut, благодаря за темата. Смятам, че ще е полезна ❤

Осиновихме момиченце през март. Беше на 2 годинки и 8 месеца, гледана при приемна майка (баба). В началото говореше като бебе, много малко думи, все едно беше на година и половина. Не се гушкаше, дори насън, когато спеше при нас и посегна да я гушна, ме отблъскваше. Имаше страхотна драма за приемната майка в началото, така жално плачеше и казваше как тя ще дойде, че и аз ревах в другата стая. Но аз си я гледах, имах право на година, взех само 7 месеца,  и все пак смятам, че това много помогна за адаптацията. Бяхме навсякаде заедно или двете или и тримата с мъжа ми. Тя се отпусна и стана едно лъчезарно и усмихнато детенце. Толкова много започна да говори, че разликата с март месец е направо главозамайваща.
От септември я пуснахме на градина. Харесва и, въпреки че периодично се пробва дали няма да е почивка.
Проблемът, който имаме сега и много ме тормози е със заспиването вечер. Къпем я, оправяме я и към 21:30 я слагаме в леглото, приказки четем, всичко точно. И започва истеричният рев. Оставим ли я в стаята, кажем ли лека нощ, пет минути по-късно започва да ни вика. Непрекъснато. Ходим, обясняваме как е време за сън, как дечицата вече спят. След 5 мин пак и така в продължение на два часа, понякога и повече като прогресира и накрая е рев, става от леглото да ни търси, аз се изнервям много, защото е малко дете и не  е нормално да заспива в 23-23:30. Ясно ми е, че търси вниманието ни, просто сърце не ми дава да я оставя да плаче, а като непрекъснато ходим, тя свиква, че като пищи достатъчно, накрая ще победи. И не знам какво да правим.

beach_please  моето слънчице спи при мен от първия ден,защото закъснях с поръчването на мебели.Трудно свикна да спи сам.В началото си заспиваше без драми,но с времето и при нас положението стана същото.Проблема го реших като лягам при него докато заспи.Лягаме,четем книжка,пожелаваме си лека нощ,целуваме се и се гушваме да спим.Заспи ли аз ставам и се изнасям от стаята.

Възхищавам се на хора като вас! Адмирации. Аз имам две деца/не са осиновени/, но винаги съм мислела, че ако не мога да имам дечица ще си осиновя.

След като смяташ, че е грешно хората да искат тяхно си дете, защо не се откажеш от опитите за забременяване и умишлено да решиш да нямаш твое и са осиновиш чуждо?
Ето, например в Сливен всяка година се появяват деца за осиновяване.
Малко романтичните представи трябва да имат връзка с реалността.
Малко.

Защо да се отказвам?
Смятам, че е грешно на осиновяването да се гледа като на някаква последна, компромисна възможност. А не че не трябва да иска човек деца. Аз искам, но не с цената на всичко.
И не ми говори ако обичаш каква връзка с реалността имам или нямам. Реалността ми е на три години и в момента гледа филмче. Не говоря за романтични представи, а за живия живот, в който АЗ съм осиновила дете.

Имах приятелка, която има три свои, за които й беше важно в кой месец ще се родят, но на мен ми каза че щом имам проблеми със забременяването не трябва да имам свои деца и трябва да осиновя, за да стана човек с главно Ч. Та и потребителката по-горе хем обяснява как хората с репродуктивни проблеми не трябва да се борят за свои деца, хем продължава с опитите да забременее вместо да се откаже и да си осинови. Заявява, че би осиновила, но това са просто думи.

Ако говорите за мен, имам осиновено дете. Правя опити за забременяване и ще осиновим още едно дете, независимо успешни или не са те.
Обяснявам единствено, че:

1. На осиновяването не трябва да се гледа като на някаква крайна възможност, едва ли не компромис, защото другото не е станало

2. Че нищо не трябва да се иска на всяка цена и че да станеш родител има много начини и няма само един правилен.

Никой в т.ч. и вие няма право да казва на другите хора какво трябва и какво не трябва да мислят и правят. Вашето виждане по този въпрос е правилно за вас. За други хора не е правилно и никой няма право да се опитва да им налага своите разбирания.

Ще призова да запазим добрия тон в темата!

Всеки прави избори и взема решения според собствената си преценка.

За мен, като майка на едно биологично и на едно осиновено дете, осиновяването не е благороден акт на спасение, а напротив - тотално егоистична постъпка. Из искам да имам 2 деца... Като млада исках и 3
Родих едно. И не посмях да забременея пак. Поради ред причини.

Осиновихме си второто дете. И сме добре така.

Ще ви излъжа, ако кажа, че е лесно, мило и сладко. Не е.
Трудно е. Трудно е детето да приеме неща като факта, че не е излязло от коремчето на мама. Трудно е, че не може дори да запомни името на биологичната си майка, което аз не крия от него. Но той просто не може да го запомни. Толкова сериозна е емоционалната травма от изоставянето на едно дете. На едно бебе дори, че от родилното го е изписала приемната му майка.
И не е бил в дом. Бил е в приемно семейство, при много мили и прекрасни хора.
И пак, у дома е вече 5 години, но още наваксва елементарни неща. А е физически и психически нормално и здраво дете.

И на мен ми е трудно.
Господи, колко ми е трудно по някога...
Да повторя днес за 186754279392616 път да си подсуши ръцете след миене.... Или да пусне водата...
Елементарни неща!
Но за него е трудно.

И той е мой син. Сигурно, ако го бях родила нямаше толкова да прилича на мен...

Но ми е трудно.
Признавам си без бой

Аз на никого не налагам нищо. Ясно и черно на бяло съм написала, че това е МОЕ МНЕНИЕ. Аз мисля така, вие имате право да мислите каквото си искате.
По логиката Ви,  всяко мнение във форума е налагане върху останалите ли?

Какво трябва и не трябва да  е крайна възможност и компромис, е много различно от това, което е.

Това нали са ваши думи?
"Обяснявам единствено, че:
1. На осиновяването не трябва да се гледа като на някаква крайна възможност, едва ли не компромис, защото другото не е станало
2. Че нищо не трябва да се иска на всяка цена и че да станеш родител има много начини и няма само един правилен."

Когато се използват думи като трябва и не трябва не е изразяване на лично мнение, което дава право на другите да са на противоположното мнение.

На мен ми е тъжно, че слънцето залязва.
Обаче за целия останал свят това е реалността.
Но на мен ми се иска да не е така.
И ми е тъжно.
Защото реалността не ви харесва.

Момичета,нека не превръщаме темата в спорове.
Според мен beach_please просто искаше да каже,че наистина осиновяването не е повод за възхищение,защото са малцина жените,които осиновяват,макар възможността да имат биологично.Повечето в това число и аз осиновяваме поради някаква причина на липса на биологично дете.Аз например предприех тази стъпка,защото мъжа ми почина и аз така и не намерих друг подходящ,с когото да искам да създам семейство и реших,че ще си осиновя и ще стана мама,макар и без мъж.Други осиновяват,защото са правили н на брой неуспешни опити инвитро,трети имат друга причина,но наистина са много малко тези,които имат родено дете и осиновяват не за друго,а за да дадат едно по-добро бъдеще на едно изоставено детенце (което вече е повод за възхищение).
На никого не е лесно,но си заслужава