Осиновили-да споделим тревоги,радости и обменим опит

Не, не каза това.
Че и сложила тяхно в кавички.
Чу хората правили безброй опити, вместо благородно да осиновят.
Тъжно и било, че на осиновяването се гледало като на последна възможност.

Осиновяването е процес, който освен всичко в Бг отнема и адски много време.
Децата, които подлежат на осиновянане са по-малко от ⅓ от цялата бройка. Другите ⅔ са деца с увреждания, в групи - братя и сестри, или над 7-10 годишна възраст.

Идеята на повечето хора да се сдобият с дете е и да го отгледат от бебе. А бебетата са малко. Което само по себе си е добре. Не се изоставят чак толкова много деца.

Има и хора, като авторката осиновили по-големичко дете. Това върви със своите предизвикателства. И не е лъжица за всяка уста. Има и хора приемащи още по-големи деца... Но в масовият случай се търси бебе, "без силно изразени ромски черти".

Дори и всеки да иска да осинови дете, няма как да стане ми е мисълта.

Моята приятелка, която осинови дете сподели, че е попълвала документи в които е трябвало да посочи  какви са нейните желания за детето и тя беше посочила да е до 3г. Има страхотни условия и възможности да гледа дете, но минаха няколко години докато се срещна със сина си. Каза че като са й показали детето веднага е почуствала, че то е нейното дете. Нещо като любов от пръв поглед. И то още при първата им среща я е допуснало до себе си. Може да има свои деца, но не е правила опити да забременее. Много им се радвам на мама и син. И тя е взела това решение за себе си, но никога не е обобщавала какво е правилно или неправилно когато става въпрос за осиновяване или борба с репродуктивни проблеми.

CvEtEmOe По-големия проблем е,че повечето изоставени деца са от ромски произход.Моето дете примерно има братя и сестри.Били са общо 4 деца,но са ги разделили (предполагам за по-голям шанс за осиновяване),като той е предпоследното дете.Аз когато кандидатствах заявих,че искам дете до 3 годинки,без претенции за пол и произход,здраво.Когато ми четоха доклада той беше на 3г.и 3м.,по доклад здраво,от ромски произход.При срещата ни забелязах кривогледство,притворено оче и няколко белега.Въпреки всичко реших да го осиновя,защото като цяло е здрав (поне видно).Не съм почувствала нищо,за разлика от него.Той ме хареса веднага.Когато се прибрахме вкъщи обаче положението се оказа много различно.Още на третия ден детето прояви алергична реакция към една обикновена вафла боровец.Веднага отидохме в спешното.Прибрахме се и взех внимателно да чета всички документи,с които се сдобих след осиновяването.Ами там имаше документ удостоверяващ няколко алергии,документ за шум в сърцето и да ги питаш социалните защо не ги крият тези неща като не са никак безобидни.
Мисълта ми беше че нито напъват да не разделят братя и сестри нито пък здравите по документи деца са здрави (и това те го знаят,но прикриват нещата).
Не знам кой ги прави тези статистики и кой разрешава в докладите на децата да се лъже за тяхното здравословно състояние,но е факт че се лъже.

Лъже се, да The Peanut.
По-неприятно да лъжат от незнание... Или от незаинтересованост.

И това за ромския произход е абсолютен факт. Не всеки може да приеме и да отглежда като свое ромско дете.

Моят бонбон по документи е с майка ромка и баща българин. Трето дете. Като само първото живее с биологичният баща. Моят син и средното момченце са за осиновяване.
Интересното е, че получих от приемната майка бебешка снимка, на която той е копие на дъщеря ми.
И си е така. Наш си е. С по-тъмна кожа е, но и мъжа и дъщерята са смугли. Само аз белея...
И двете ми деца са със страхотни черни очи, тъмни коси и невероятни черни мигли...
Аз русо и синеоко не бих търсила като качества и за мъж, не само за дете за осиновяване, и не ми е цел.

Но в по-светли семейства, едно такова мургавко хлапе би привличало погледите и би създавало проблеми... И нездраво любопитство.
Знаете колко са зли хората...

Така е.Хората винаги ще намерят за какво да се хванат.Моето дете изобщо не прилича на ромче,дори в нослето,очите и веждите е пълно мое копие.От скоро сме заедно,но вече се сблъскахме с някои хора,които си нямат друга работа.Намери се веднага човек,който да му говори,че има друга мама и аз не съм му истинска мама (какво точно и кой е говорил не знам,защото е в мое отсъствие).
Само да са ни живи и здрави,с всичко друго ще се справим.

ThePeanut, а детето как реагира на думите на тези хора?

Рори72 как е реагирал не знам,пак казвам не съм била там.Разбрах го едва,когато ми потърси шоколад,а аз не му дадох.Той започна да плаче и вика,че иска другата мама и тя ще му дава шоколад.Оставих го да му разкара и после го попитах коя е другата мама,а той отговори,че не знае,а лелята знаела.Попитах го коя е тази леля,но така и не успях да разбера точно коя е (само предполагам).От случая просто се възползвах и му обясних,че той има две мама,едната го е родила,но не е можела да го гледа,защото били много дечица и за това сега аз съм му мама.Казах му и,че когато порасне ако иска може да иде при другата мама(разбира се разговора беше малко по дълъг и подробен).Той само каза като стана голям като мама ли?Аз отговорих "да",той каза добре,гушнахме се,целунахме се и повече темата не се е отваряла.

И моят мъник понякога изпада в размишения за биологичната си майка... И разни спомени си измисля. Тя как изглеждала, пък че била пълна и със светла коса, примерно...
За сега гледам да приемам спокойно всичко това. Това е неговото минало.
Аз никога не съм крила от него и от почти самото начало поднасям информация, като ме попита.
Според мен, колкото повече информация има, толкова по-спокоен ще бъде със самият себе си.
При нас още не се е случвало да дойде някой "доброжелател" да оспорва майчината ми фигура.. дано не идва никога, че предчувствам, че лошо ще му стане на човечеца...

Толкова се зарадвах като видях тази тема, защото знаех колко ще е полезна!
После видях, че 50% е разправии кой какво имал предвид.
Моля ви, не го правете повече. Дори с различия... нека темата остане позитивна. И да се дават съвети и да се споделят лични преживявания. Преди много време спря да се пише в този раздел, защото много от пишещите решиха да преминат към затворена група някъде другаде. Макар да имат право на него (!) това им решение лиши много от кандидат осиновителите от ценни инсайти за това какво наистина е да осиновиш дете.
Та много, много благодаря за темата!!!

Здравейте, повечето не ме познавате.
Влизам само да вметна, че още от времето, когато групата мами осиновителки пишехме тук, все някак си се завърта все едно и също - как някой ни се възхищава.
Честно казано, моето предложение към админите е да се блокират веднага такива профили.  Или да бъдат приканени любезно да не пишат по този начин. Нищо градивно не произтича от тях. Ако нямат въпроси и мнения по същество, да бъдат така мили да не коментират.

Темата е за обмяна на мнения за адаптация на децата в дома им, и все се намира някой който да вгорчи настроението. Издава липса на най-обикновена тактичност.
И расистките мнения мислех, че са останали в някаква друга реалност. В крайна сметка, всички хора са еднакво ценни и са с абсолютно еднакви способности и качества. А ако мислите по-друг начин - то моля, проявявайте разбиране към останалите.

„Ти ще ги учиш да летят,
Но те няма да поемат твоя полет.
Ще ги учиш да мечтаят, но те няма да имат твоята мечта.
Ще ги учиш да живеят, но те няма да имат твоя живот.
Но във всеки полет, всяка мечта и през целия им живот,
ще остане дирята от твоето присъствие.“
Приписвано на майка Тереза
Написано за всички деца, без вероятно да се прави разлика между осиновени и биологични.
Това е моят принос към темата.

Довиждане и да са ви живи и здрави дечицата. Родителството е велико нещо.

Аз пак ще призова да се чете заглавието на темата преди да се пише в нея. И да стоим в темата. Моля. Егото под мишница и някъде другаде.

Преди пет години и половина синът ми се появи в живота ми. Не е бил в приемно семейство и се тревожех как ще реагира на пътуването от Бургас до София. Преди Стара Загора вече ме припозна за нещо негово и взе да се сърди, когато слизах от колата да пуша. Чудех се /и сега се чудя/ дали ще се справя със... всичко?
В началото плачеше като му бършех устата при хранене и ми държеше ръката, в която беше лъжицата. Милата душица. Единственото сигурно в живота му до момента е била храната. В дома бяха 20тина деца от 0 до 3г. Едва ли персонала е имал време да им почиства личицата, ако са омазани докато ги хранят. Това вероятно се е случвало накрая. И той приемаше бърсането на муцунката с край на храненето. И друго ми се е запечатало до болка в съзнанието ... повечето от тези слънца са т.нар. "тихи бебета". Те почти не плачат. Още на такава невинна възраст разбират, че от плача файда няма.Ще ти обърнат внимание, когато насмогнат да стигнат до тебе. И той не плачеше. Когато се събудеше през нощта си гукаше нещо в тъмното и не ставаше от леглото. И палчето помня. Не излизаше от устата му - това беше начинът му да се самоуспокоява и да приеме случващото се.
Всеки ден благодаря на Бог за прекрасното дете, което ми даде! Аз и мъжът ми сме светли.Той е най-прекрасното "мляко с какао". Не съм се притеснявала от това никога. Най-трудно ми беше да му кажа, че не съм го родила но трябваше. И трябваше да го чуе от нас - неговите родители. От тригодишен знае, че е бил в коремчето на друга жена а аз съм го родила със сърцето си. От приятели, колеги, съседи и пр. не съм крила, че е осиновен. Не се притеснявам никак да споделям този факт. Говорили сме си, че като порасне ако иска ще потърсим биологичната му майка.
Сега е почти на седем години, но често през нощта се промъква в леглото при нас да се гушка. Намества се между мен и баща си и преди да заспи в просъница погалва и целува всеки по бузата.

Жива ❤ прекрасна история.


Аз искам да помоля за съвет осиновителите: нашето момиченце е вече на три и половина. В началото спеше в стаята си сама. Аз се срещнах с психолога към фондацията, в която карахме курс за осиновители и си говорихме, че е хубаво е спи при нас в началото, за да установим връзка, за да я гушкаме и да се чувства сигурна. В началото малката ме отблъскваше дори насън, но с времето се отпусна и започна да се гуши като котенце. Но нещата напоследък много ескалираха: тя много ни харесва и двамата с баща ѝ. Иска непрекъснато да е с нас. Вечер е някакъв кошмар като наближи времето за сън. Почва да се пазари как иска да стои още в хола, не иска да ляга, всякакви пинизи. Ако я оставим в леглото и, иска да стоим до нея. Понякога ѝ четем, държим я за ръчичка, какво ли не.., но приспиването трае около два часа. И вече не издържам. Едната вечер пихме вино на килима в детската само и само да заспи..снощи изчетох половин книга докато не се схванах на пода. Заспа след два часа. Аз накрая на всичко това съм смазана и уморена. Не иска да излизаме от стаята, ако мръднем, става. Ако я оставим, независимо с колко обяснения, започва да ни вика и ние непрекъснато притичваме. Ако не отидем, тя става от леглото и идва да ни търси в хола.
Не знам как да постъпя. За мен не е нормално три годишно дете да заспива слез 23ч. Какво мога да направя в този случай? Имали ли сте подобна ситуация?

Извинявам се, че се намесвам в темата, не съм осиновител, но реших да се включа с коментар относно приспиването, защото смятам, че може да е полезно и донякъде успокояващо, че всички деца имат подобни периоди.
Имам 2 деца. Аз спях с малката в една стая, а баткото с баща си в друга. Когато се отделиха в своя стая (тя на 4, той на 6), стояхме вечер при тях, докато заспят, на лека светлина и в тишина. Понякога отнемаше около час, имало е и подканяния, но лека полека се намърдаха нещата. Спазвах вечерен режим с няколко ритуала преди заспиване, които да ги подготвят за сън. Донякъде е въпрос на нагласа. Накрая се бях примирила, че така стоят нещата и си почивах, учех италиански от приложение, чоплех си из нета и така. Но това не промени особено семейната динамика. Баща им заспиваше блажено на пода (вместо пред тв) още преди тях и той драма с това не е имал, освен, че му е неудобно на пода. Сега, 3 години по-късно лягат, целувам ги, пускам им музика и изчаквам да заспят след около 3 минути, за да им загася и затворя.