Добро утро момичета 💕
Хубав и успешен ден вторник!
Дано се появят и новини!
- Публикувана: 7 ян. 2025, 14:37 ч.
- Последно мнение: 13 апр. 2025, 09:57 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 438
Днес е 1 април – Международният ден на шегата. На този ден лъжем близки и приятели, правим шеги и се смеем от сърце.
Енгин има история разказана по този повод в бр.3 на списание Kafasına göre.
Да си я припомним - слагам я в спойлер:
Скрит текст:
Превод barisea:
СЪСТОЯНИЕ НА УСМИВКА
Когато телефонът издрънча, буболечки дояждаха сърцето ми, дланите и ръцете ми пулсираха, а шията и тялото ми бяха заковани един за друг, сякаш съм направен от дъски.
Въпреки че дланите ми бяха потни, връхчетата на пръстите пошляпваха врата ми и превръщаха моето тяло в дърводелска работилница – репетираха жестовете, предхождащи лъжа тъкмо преди изричането й. Знаех в какво ще се забъркам скоро, но не можех да го избегна. Това ме накара да обикна Пинокио още повече и да възложа задача на неговия майстор. Трябваше да намери разрешение за носа му. Мислех за еквивалента на лъжата в реалния живот, не в приказките. Толкова много мислих, че вдигнах телефона след двайстия звън и сложих край на мелодията, която превръщаше тялото ми в дърводелска работилница. На другия край беше моят стар приятел Хакан, който все още ми е приятел, а бих сложил сказуемото и в бъдеще време. Слушах го, но в слушането ми имаше дълги паузи, защото знаех наизуст какво ще ми каже. Старото приятелство се познава по мълчанието по време на разговор и никога не се знае кога ще се разпадне по шевовете като старо яке. Знаех в какво се забърквам и вътрешно репетирах лъжата, която ще изрека, още преди да ми е омръзнало да слушам отново и отново същите неща. Мозъкът ми се превръщаше в театрална сцена, а меката част на лявото ми ухо в бездарен актьор. Бях много слаб в тази роля.
Както вече казах, с него бяхме близки приятели и знаех тази история от край до край. Довечера той възнамеряваше да направи крачка, да изиграе последния сезон на обяснението, което не можеше да направи. Аслъ заминаваше; не бях сигурен дали просто за да не бъде второ лице единствено число в едно закъсняло признание, или защото влюбените погледи на Хакан не изнасяха романтичното шоу на сенките от нейните мечти. Заминаваше с думите „Заминавам, за да уча” и така намираше обяснение за действията си. Пробивайки главата ми, Хакан питаше: „Тук няма ли университети, братле?” Гласът му причиняваше загуба на слуха втора степен в средното ми ухо, сякаш пробиваше наковалнята и стремето. Като всички влюбени той си обичаше родните университети. Изчаках гневът му да се уталожи и казах „хммммм” с тон, който се използва за влюбени. В сърдечния ритъм на Хакан „хммммм” беше най-великата дума на света. „Братле! Хайде да излезем заедно довечера – ти, аз и Аслъ.” Задаваше ми въпроси, чиито отговори вече знаех. Спомних си майстора на Пинокио и казах „добре”, без носът ми да направи нищо сексуално. Хакан ми каза, че когато реши да се обясни в любов, ще ме предупреди да ида да пикая, като ме ритне под масата по време на вечерята и ще приключи, преди да е чул пускането на водата. Батерията на телефона ми свършваше, а аз повтарях „хм”; този път произнасях само „м”, виждайки се като онези волове, които продават за курбан. Искаше ми се да имам огледало, за да си виждам погледите по време на тази тристранна изповед.
Обмислих времето и мястото на нашата вечеря и дори географското ни разположение около масата. След един куп зелени тикчета, показващи, че съобщението е било прочетено, аз уредих всичко така, че надминах и най-добрите организатори. Нашата кръгла маса, състояща се от приятелка, влюбен и мен, беше готова за всичко. Говорех аз. Хакан мълчеше с устата си и говореше със сърцето си, както е характерно за хора, страдащи от болезнени пристъпи на любов. Аслъ, като някакъв екскурзовод, ни разказваше подробности за града, в който заминава. Хакан се беше втренчил в пържолата си като турист, опитващ се да открие сънародник, защото не говори никакъв чужд език. Часовникът тиктакаше, нашият разговор се задълбочаваше, а Хакан ставаше все по-мълчалив, сякаш беше дошъл там, само за да вечеря. Ритах го под масата. Аслъ ставаше все по-общителна. Докато ни разказваше какво смята да прави там и за плановете си – като например, деца пред замък, разказващ историята на уратианците в осем езикови музея, които смята да посети – между описанието на два площада и три изложби – тя ни спомена, че в живота й има някой. Настроението й беше резултат от усещането, че нещо й е помогнало да се превърне от туристическа агенция в жена. Аз продължавах да „хммммм”-кам, а Хакан, който вероятно не схвана последното й изречение, поднесе тлъсто парче месо към устата си с ножа. Харесваше ми да казвам „хммммм”. Крадешком хвърлих поглед към Хакан, сякаш препрочитах сценарий, който вече съм чел. Настъпи тишина. Цялото човечество престана да говори и звукът от приборите се превърна в звук от пулса на Хакан. Изтощен от местенето от места, които познавах, в посока, която не познавах, аз също натъпках пържолата в устата си и отново казах „хммммм”. На пържолата ли го казах или на ситуацията? „Хмммм” се превръщаше в историята на нашия живот и на тази вечер. Аслъ разказваше за мъжа, в когото се влюбила, и който я карал да се чувства по-добре. Издишваше върху бронхите на Хакан как онзи щял да дойде с нея в чужбина. Ние запаметявахме лицето на този мъж. Докато ядяхме десерта, можехме да идем и да го убием с вкус на гореща ряпа в устата си. Лицето на Хакан бе започнало да изглежда странно по-скоро заради сърдечното разстройство, отколкото заради това, че ядеше бързо; или по-скоро изражението му напомняше за велик светец или за благодарния поглед на бедните селяни, видели Хазър (мир на праха му). Когато сервитьорът донесе сметката, Хакан ни плесна през ръцете и бързо я плати с онзи налудничав маниер, характерен за хората, страдащи от остри пристъпи на любов. Смятайки, че носи всички страдания на човечеството, той показа нулево състрадание към сервитьора и всичко останало. Сякаш в този момент върху масата легна думата „покой”. Лицето на Хакан почна да ме притеснява и с помощта на визуалната памет си припомних сценария, който вече бях чел. Когато ни сервираха последния чай, Хакан му се усмихна с поглед, който показваше, че го е грижа единствено за чая, и погледна към Аслъ, все едно подрънкването на лъжичките, които разбиваха захарта, е неговият пулс. Нямаше нужда да знам края на сценария. Гледайки лицето на Хакан, осъзнах, че това е най-невинното състояние на човека... състоянието на усмивка.
СЪСТОЯНИЕ НА УСМИВКА
Когато телефонът издрънча, буболечки дояждаха сърцето ми, дланите и ръцете ми пулсираха, а шията и тялото ми бяха заковани един за друг, сякаш съм направен от дъски.
Въпреки че дланите ми бяха потни, връхчетата на пръстите пошляпваха врата ми и превръщаха моето тяло в дърводелска работилница – репетираха жестовете, предхождащи лъжа тъкмо преди изричането й. Знаех в какво ще се забъркам скоро, но не можех да го избегна. Това ме накара да обикна Пинокио още повече и да възложа задача на неговия майстор. Трябваше да намери разрешение за носа му. Мислех за еквивалента на лъжата в реалния живот, не в приказките. Толкова много мислих, че вдигнах телефона след двайстия звън и сложих край на мелодията, която превръщаше тялото ми в дърводелска работилница. На другия край беше моят стар приятел Хакан, който все още ми е приятел, а бих сложил сказуемото и в бъдеще време. Слушах го, но в слушането ми имаше дълги паузи, защото знаех наизуст какво ще ми каже. Старото приятелство се познава по мълчанието по време на разговор и никога не се знае кога ще се разпадне по шевовете като старо яке. Знаех в какво се забърквам и вътрешно репетирах лъжата, която ще изрека, още преди да ми е омръзнало да слушам отново и отново същите неща. Мозъкът ми се превръщаше в театрална сцена, а меката част на лявото ми ухо в бездарен актьор. Бях много слаб в тази роля.
Както вече казах, с него бяхме близки приятели и знаех тази история от край до край. Довечера той възнамеряваше да направи крачка, да изиграе последния сезон на обяснението, което не можеше да направи. Аслъ заминаваше; не бях сигурен дали просто за да не бъде второ лице единствено число в едно закъсняло признание, или защото влюбените погледи на Хакан не изнасяха романтичното шоу на сенките от нейните мечти. Заминаваше с думите „Заминавам, за да уча” и така намираше обяснение за действията си. Пробивайки главата ми, Хакан питаше: „Тук няма ли университети, братле?” Гласът му причиняваше загуба на слуха втора степен в средното ми ухо, сякаш пробиваше наковалнята и стремето. Като всички влюбени той си обичаше родните университети. Изчаках гневът му да се уталожи и казах „хммммм” с тон, който се използва за влюбени. В сърдечния ритъм на Хакан „хммммм” беше най-великата дума на света. „Братле! Хайде да излезем заедно довечера – ти, аз и Аслъ.” Задаваше ми въпроси, чиито отговори вече знаех. Спомних си майстора на Пинокио и казах „добре”, без носът ми да направи нищо сексуално. Хакан ми каза, че когато реши да се обясни в любов, ще ме предупреди да ида да пикая, като ме ритне под масата по време на вечерята и ще приключи, преди да е чул пускането на водата. Батерията на телефона ми свършваше, а аз повтарях „хм”; този път произнасях само „м”, виждайки се като онези волове, които продават за курбан. Искаше ми се да имам огледало, за да си виждам погледите по време на тази тристранна изповед.
Обмислих времето и мястото на нашата вечеря и дори географското ни разположение около масата. След един куп зелени тикчета, показващи, че съобщението е било прочетено, аз уредих всичко така, че надминах и най-добрите организатори. Нашата кръгла маса, състояща се от приятелка, влюбен и мен, беше готова за всичко. Говорех аз. Хакан мълчеше с устата си и говореше със сърцето си, както е характерно за хора, страдащи от болезнени пристъпи на любов. Аслъ, като някакъв екскурзовод, ни разказваше подробности за града, в който заминава. Хакан се беше втренчил в пържолата си като турист, опитващ се да открие сънародник, защото не говори никакъв чужд език. Часовникът тиктакаше, нашият разговор се задълбочаваше, а Хакан ставаше все по-мълчалив, сякаш беше дошъл там, само за да вечеря. Ритах го под масата. Аслъ ставаше все по-общителна. Докато ни разказваше какво смята да прави там и за плановете си – като например, деца пред замък, разказващ историята на уратианците в осем езикови музея, които смята да посети – между описанието на два площада и три изложби – тя ни спомена, че в живота й има някой. Настроението й беше резултат от усещането, че нещо й е помогнало да се превърне от туристическа агенция в жена. Аз продължавах да „хммммм”-кам, а Хакан, който вероятно не схвана последното й изречение, поднесе тлъсто парче месо към устата си с ножа. Харесваше ми да казвам „хммммм”. Крадешком хвърлих поглед към Хакан, сякаш препрочитах сценарий, който вече съм чел. Настъпи тишина. Цялото човечество престана да говори и звукът от приборите се превърна в звук от пулса на Хакан. Изтощен от местенето от места, които познавах, в посока, която не познавах, аз също натъпках пържолата в устата си и отново казах „хммммм”. На пържолата ли го казах или на ситуацията? „Хмммм” се превръщаше в историята на нашия живот и на тази вечер. Аслъ разказваше за мъжа, в когото се влюбила, и който я карал да се чувства по-добре. Издишваше върху бронхите на Хакан как онзи щял да дойде с нея в чужбина. Ние запаметявахме лицето на този мъж. Докато ядяхме десерта, можехме да идем и да го убием с вкус на гореща ряпа в устата си. Лицето на Хакан бе започнало да изглежда странно по-скоро заради сърдечното разстройство, отколкото заради това, че ядеше бързо; или по-скоро изражението му напомняше за велик светец или за благодарния поглед на бедните селяни, видели Хазър (мир на праха му). Когато сервитьорът донесе сметката, Хакан ни плесна през ръцете и бързо я плати с онзи налудничав маниер, характерен за хората, страдащи от остри пристъпи на любов. Смятайки, че носи всички страдания на човечеството, той показа нулево състрадание към сервитьора и всичко останало. Сякаш в този момент върху масата легна думата „покой”. Лицето на Хакан почна да ме притеснява и с помощта на визуалната памет си припомних сценария, който вече бях чел. Когато ни сервираха последния чай, Хакан му се усмихна с поглед, който показваше, че го е грижа единствено за чая, и погледна към Аслъ, все едно подрънкването на лъжичките, които разбиваха захарта, е неговият пулс. Нямаше нужда да знам края на сценария. Гледайки лицето на Хакан, осъзнах, че това е най-невинното състояние на човека... състоянието на усмивка.
Здравейте по следобедно време!
Това очакване на нещо ново, някоя снимка или пък да захванат реклама за сериала се проточи доста дълго във времето.
Вярно, че никой не обича да е в позицията на чакащ, но положението е такова.
Вече няма да питам "момичета къде сте?" защото ми е ясно, че всяка една от вас има куп задължения и задачи, които да отмята всеки божий ден. Но, пък не мислете, че тези които драсват по някой друг ред са "хора слободни и нямащи какво друго да правят".
Въобще не ми стана приятно да установя, че от снощи никой не е писал и трябваше да си редактирам поста, а след Мариянка
- пак никой.Толкова ли няма какво да кажете, споделите, припомните за Енгин и проектите му.
Клик върху линка: https://x.com/AkyurekEtkinlik/status/1907423748161970428
МНОГО ХУБАВИ НОВИНИ ОТ ФЕНОВЕ НА EНГИН АКЮРЕК В РУМЪНИЯ.
Беше организирана специална кампания за отбелязване на 10-ата годишнина от публикуването на първия разказ на Енгин Акюрек в #KafasınaGöreDergi.
Румънските фенове дариха своите 100 книги Silence/Тишина на румънски университети и библиотеки и организираха промоционални събития.
Здрравейте,
Тези дни не пиша толкова активно никъде, но затова пък имам две хубави "грижи"
Първо, седя всяка нощ (до ранни зори) да гледам за пореден път Керим и Фатмагюл (и цялата компания).
И второ, стягам се за 3-дневен престой в Истанбул - за подписването от Енгин на книгата в книжарницата в Истанбул на 3-ти май. Уговаряме се с няколко български Енгинки, планираме престоя и т.н. Стискайте ни палци още отсега. Приемам и съвети от всяка от вас, която познава Истанбул и емблематичните Енгинови места там.
Тези дни не пиша толкова активно никъде, но затова пък имам две хубави "грижи"
Първо, седя всяка нощ (до ранни зори) да гледам за пореден път Керим и Фатмагюл (и цялата компания).
И второ, стягам се за 3-дневен престой в Истанбул - за подписването от Енгин на книгата в книжарницата в Истанбул на 3-ти май. Уговаряме се с няколко български Енгинки, планираме престоя и т.н. Стискайте ни палци още отсега. Приемам и съвети от всяка от вас, която познава Истанбул и емблематичните Енгинови места там.