Времето е прекрасно днес, направих си разходка - по магазините де...
Енгин дали няма да излезе и той, но някой фен да го прихване или той да ни пусне нещо в сторито си...
- Публикувана: 7 ян. 2025, 14:37 ч.
- Последно мнение: 13 апр. 2025, 09:57 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 438
https://x.com/CalinosEnt/status/1899111977999560937
Дистрибуторът на "Казвам се Фара" Calinos Entertainment написаха: Тази вечер, големият финал на "Фара" в Панама.
Добро утро в ден вторник, спорен да е и чакането на новини продължава.
https://x.com/TelenovelaRD/status/1899259971436413031
Доминиканската република ще се запита отново, "Каква е вината на Фатмагюл?" ("Каква е вината на Фатмагюл? 🇹🇷) сега в своята премиера по @EspacioTv40 от 20ч.
Допълвам си поста. Енгин в сторито си преди малко.
Днес ще има превод на историята написана от него в бр.61 на списанието.
Енгин днес е активен в инстаграм сторито си.
Ето и музиката към снимката:
https://www.youtube.com/watch?v=kWoDhln4WMw
Момичета, ето и историята написана от Енгин за списанието.
Превод Barisea, с благодарност.
ЧИСТИЛИЩЕ
(Araf)
Kafasına Göre, 61
март-април 2025
Той се пенсионира с голяма неохота. Най-малкото, защото досега имаше къде да отиде и с какво да е зает. Държавната служба, на която работи повече от 40 години, беше не толкова работа, колкото пристанище за душата. Вътрешният му свят провисна изпод дрехите, все едно бе облякъл костюм в слаба пиеса, и вече не можеше да прикрива своя мрак. Заклещеният между четири студени стени живот на държавния служител се превърна в междинна точка между бягството и ада.
Г-н Туфан напусна държавната служба, в която бе работил 40 години, подписа съответните документи и стана пенсионер. Лошите му черти се разпростряха по вътрешните органи като паяжина в постоянна готовност. Сблъскаше ли с доброта и милосърдие, незабавно нападаше и унищожаваше всяко нещо, което някой е обявил за добро. На държавната служба той все пак прикриваше тези си черти и така си гарантираше, че ще бъде приет, макар не и харесван. Знаеше, че никой не го обича, но не се оплакваше. Познаваше характера си и разбираше, че няма причини да бъде обичан.
Преди да почине, г-жа Мелахат каза: „Можехме да се обичаме повече.“ Той остана равнодушен към тези думи, не каза абсолютно нищо, очите му не се напълниха със сълзи, не затаи дъх. Г-жа Мелахат напусна този свят, гледайки го в очите. След погребението на жена си почна да ходи на гробището, четеше надписите по надгробните камъни и се мъчеше да разбере какво чувства. Усещаше нужда да заплаче или поне да му се навлажнят очите. Но не, не ставаше, не можа да заплаче, очите му не се напълниха със сълзи. Прекрасно осъзнаваше, че това се получава не с мислене, а с чувстване. Обичаше жена си, много беше опечален от смъртта ѝ, но не можа да го изрази, да го обясни нито на душата си, нито на себе си.
Г-н Туфан си беше такъв откакто се помни. Г-жа Мелахат всеки ден му повтаряше, че трябва да иде на психолог, но той изобщо не коментираше, неподвижното изражение на лицето му казваше всичко. Г-жа Мелахат много искаше дете, тайно ходеше по доктори, но съдбата не ѝ се усмихна. Г-н Туфан бе човек, който никога не разкрива мислите и чувствата си, и незабавно превръща в реалност всяко покълнало в душата му намерение. Дълбоко в себе си той изобщо не искаше деца, усещаше, че няма да бъде любящ баща, който гали детето си по главичката. Беше човек, който така може да живее, така да чувства.
Такъв беше и баща му. Може би, ако го бяха галили по главичката, ако бяха изслушали поне едно негово изречение, тъмните лица в г-н Туфан щяха да бъдат заменени от детски смях. Но не стана така, никой не го попита иска ли да бъде такъв, дали си говори сам, но той не се оплакваше, носеше съдбата върху тялото си като елегантен костюм. Остана му само мизерната пенсия и огромната самота.
В първата седмица след пенсионирането си той обикаляше парковете, правеше тегели в района пред работното си място и ходеше по пазара с надежда да си намери да прави нещо, но напразно. Уголемяващата се в душата му тъмнина сякаш го задуши и парализира. След месец вече не можеше да излиза навън. Започна да живее в своята стая със сърце студено също като неговото.
По едно време му дойде мисълта да продаде своя дом, за който беше похарчил всичките си спестявания и беше теглил заем, да добави пенсията си и да си купи парче земя. Подреждаше всички хрумнали в главата му идеи и после правеше заключения. До гуша му бе дошъл домът, в който бе живял. Къща с двор извън града щеше да го държи зает, дори може да си отглежда храна. Даже гласовете в него може да стихнат, да спи спокойно нощем. Понякога баща му, понякога г-жа Мелахат, понякога цялото му детство се струпваха около него и споделяха с него проблемите си. Умори се да слуша вътрешното си „аз“, умори се да слуша едни и същи изречения.
Цяла година се труди упорито, положи много усилия, разправя се със земя, с проект, с община, с всичко поотделно и накуп, и накрая си построи къща с двор по всички закони и правила. Имаше дори и малък парцел земя, който да обработва. Гласовете в него сякаш стихнаха. Г-н Туфан знаеше, че армията в него е готова в очакване да произнесе реч и в мига, в който той се спре, тя ще премине към действие. Събуждаше се при изгрев слънце, с настъпването на вечерта тъмнината първо проникваше в тялото му, после затваряше и очите му.
Веднъж, докато беше в градината, от къщата се чу звук. Първо не разбра какъв е, после се учуди и с въздишка, която подсказваше, че е познал звука, тръгна към къщи. Звънеше домашният телефон, включен за всеки случай, ако внезапно му потрябва за нещо. Изчака малко преди да вдигне, за да е сигурен, че наистина не е давал номера си на никого. Да, сигурен беше – когато се засели тук след собственото си вътрешно одобрение – никой не знаеше номера му, освен в общината и кметът.
- Ало?
- Здрасти, Туфан, как си?
Гласът беше познат, но неговият мозък не успя да го разпознае.
- Много се извинявам, но с кого разговарям?
- Аз съм Искендер, началник Искендер!
- Каква изненада, г-н Искендер! Как открихте номера ми?
- Абе, открих го. Честито за новата ти къща, желая ти успех и в новия живот.
Г-н Туфан много се изненада. Началник Искендер никога не беше го обичал, даде всичко от себе си да го изпрати в пенсия.
- Здраве желаем, г-н Искендер. Моля, слушам Ви.
- Туфанчо, имам една молба към теб. Моят внук си купи куче, но отива в чужбина за два месеца. Както знаеш, ние живеем в апартамент, жена ми е чувствителна, не понася козина и такива неща.
- Не разбирам...
- Внукът ми не намери място с двор. Животното е свикнало с двор, не търпи закрито пространство, не иска да го остави някъде срещу заплащане, няма доверие. И аз се сетих за теб.
- Не разбирам...
- Какво има за разбиране? Може ли да го остави при теб на двора?
Макар да беше разбрал още първия път, г-н Туфан не можеше да разбере нахалството на този човек.
- Какво?
- Спокойно, храната и останалите разходи са за наша сметка. Просто кажи „да“.
- Никога не съм се грижил за куче, г-н Искендер, няма да се справя.
- Какво толкова има? Ще се справиш, естествено – даваш му храна, вода и това е.
- За колко време казахте?
- Два, може и три месеца...
Нещото, наречено „държавна служба“ е такова, че като залепне за теб, не можеш с един подпис да го отлепиш. Отношенията началник- подчинен продължават и в цивилния живот. Г-н Туфан беше от хората, които трудно казват „не“. По-точно, в повечето случаи не казваше „не“, но мълчеше и отговорът му увисваше във въздуха. Началник Искендер знаеше тази негова черта.
- Добре, утре рано ще ти докарам кучето. Няма страшно, то си има колиба, ще я сложа в двора, няма нужда да правиш нищо.
На следващата сутрин г-н Искендер докара кучето, точно както беше казал. На задната седалка се беше изтегнала немска овчарка, която гледаше уплашено към градината.
- Ето го кучето, Туфанчо – немец, мъжки, тъкмо навърши година. По характер е спокоен, ей сега ще слезе от колата.
Неохотата на г-н Туфан поддържаше безстрастното изражение върху лицето му. Повече гледаше към Искендер, отколкото към кучето – към неговата наглост и уродливост. В цивилния живот той изглеждаше още по-уродлив – отблъскващ кокалест мъж с хриплив глас.
- Туфанчо, това е специално куче – ако поискаш да го купиш, струва един куп пари. Е, аз имам работа, всичко хубаво, бъди здрав.
Г-н Искендер се отдалечи, вдигайки след себе си облак прах, а Туфан остана с кучето насред градината. То разтревожено оглеждаше и къщата, и градината, все едно се опитваше да каже нещо. Г-н Туфан го задърпа за каишката към колибата:
- Ей, аз май не разбрах как ти е името. Онзи май не го каза?
Г-н Туфан огледа нашийника, но там не пишеше нищо.
- Виж какво, тази къща е моя, тук има правила и ти ще ги спазваш.
Немската овчарка го гледаше така, сякаш имаше някакъв проблем, въртеше се на място и дишаше тежко с изплезен език.
- Гладен ли си? Искаш ли вода?
Г-н Туфан използва една пластмасова туба вместо съд за вода, постави я пред овчарката и стана ясно, че кучето умира от жажда. Почна да пие, разплисквайки водата. Г-н Туфан, който никога през живота си не беше ронил трохи на птичка, нито давал вода на живо същество, сега гледаше като омагьосан как кучето пие вода.
- Гладен ли си?
По погледа му личеше, че е гладен.
- Мръсник, докарал кучето, без да му даде ни вода, ни храна!
Като се нахрани, овчарката се изтегна пред колибата, все едно живее там отдавна, и започна да гледа г-н Туфан. Докато поливаше градината, той хвърляше мрачни погледи към кучето. Хвърли маркуча, който държеше, и пристъпи към него.
- Така не може. След като си вече тук, трябва да ти дадем име. Всяко живо същество заслужава да има име.
Овчарката го погледна, сякаш чакаше продължение, и залая.
- И по време на сън не лаем, ясно?
Овчарката го погледна, все едно отново го е разбрала:
- Бау, бау.
- По отношение на имената – аз съм Туфан. А ти ще бъдеш Kıyamet (Вихър).
За пръв път след смъртта на жена си г-н Туфан говори толкова много. Имаше дни, когато не разговаряше с никого, освен с гласовете в главата си, и забравяше как звучи собственият му глас. Тази нощ никой не се появи в съня му, не разговаря нито с баща си, нито с г-жа Мелахат. Започна да разказва на Вихър за проблемите си, за които не бе разказвал на никого. Придърпа един стол, седна пред него и заизплисква думи, които от години не бяха се подреждали в изречения.
- „Можеше да се обичаме повече“ – така каза г-жа Мелахат преди да умре. Ако знаеш само колко се разстроих. Не знам защо не можах да изразя скръбта си. 70 години пропилях с глупостта „аз съм си такъв“. Намерих лесен начин да лъжа сам себе си...
След два месеца те заприличаха на познати, които добре се разбират. Връзката им от разстояние продължи да се развива. Г-н Туфан изхвърли евтината храна, докарана от началник Искендер, проучи коя е най-добрата и почна да купува от нея. Готвеше храна, вареше я в месен бульон и си я поделяше с Вихър. Времето минаваше и посоченият от началник Искендер срок мина отдавна.
- Виждаш ли, Вихър, онзи мерзавец не звънна нито веднъж, не е ли така? Нито веднъж не попита как си, всичко наред ли е.
В края на първия месец г-н Туфан за всеки случай изключи телефона, така че, ако началник Искендер звънне, да не се свърже с него. Ако се интересуваше, бе възможно да дойде, а ако дойде, г-н Туфан имаше готов отговор, разумно обяснение за всеки аспект.
Минаха пет месеца, но на вратата не позвъни никой. Вихър привикна с двора и с г-н Туфан.
Облаците се раздаваха, все едно изливаха сърцето си. Дъждът го нямаше никакъв в центъра на града, но заливаше местността на г-н Туфан. Светкавици избухваха, гръмотевици разпиляваха оглушителен гръм из свежия въздух, бурята се носеше по прашните пътища, чукайки по врати и олуци. В колибата си Вихър чакаше дъждът да спре. Към пладне слънцето надникна, появи се дъга и се смеси с дъха на пръст. Г-н Туфан пак не се виждаше никъде. Вихър излезе от колибата, вдигна лапи и ги опря в прозореца. И този ден г-н Туфан не излезе от къщи...
Вихър лая два дни, докато си излая душата – почиваше си и после пак лаеше. Измъкна се от градината и душейки на почивки, започна да търси някакви хора. Видя светлина и място с димящ комин. Ускори крачка и приближи къщата, без да обръща внимание на лая на други кучета. Започна да лае, сякаш разказва бедите си. Всички обитатели на къщата се строиха пред вратата като мъниста. Кметът смълча гонещите се гласове, веднага позна Вихър. В такива ситуации обгорените души на тези хора сияят като на светци. Той пусна Вихър пред себе си и тръгна към къщата с двора. Разби подпряната с брадва врата и влезе. Г-н Туфан беше мъртъв. До него лежеше плик. Кметът го отвори.
„Единственото си имущество – къщата и двора – оставям на кучето Вихър, което много ме обичаше. Туфан Кара“
Вихър сякаш усети какво е станало, отиде до колибата, пред която си бяха приказвали всеки ден, и се сбогува с лай.
Благодаря за превода на разказа.
Както винаги - под повърхността, дълбока човешка драма.
Трудният по характер г-н Туфан, преминал през живота си самотен, макар и заобиколен от хора, намира почти в края на пътя си "другар" с който споделя житейската си орис.
Г-н Туфан самотник - кучето изоставено от стопаните си.
Тъжна история, тъжен край...
Както винаги - под повърхността, дълбока човешка драма.
Трудният по характер г-н Туфан, преминал през живота си самотен, макар и заобиколен от хора, намира почти в края на пътя си "другар" с който споделя житейската си орис.
Г-н Туфан самотник - кучето изоставено от стопаните си.
Тъжна история, тъжен край...
И една новина от Dizi Ve Filmler: https://x.com/diziveefilmler/status/1899479856305353078
Сериалът "Стари пари" с участието на Енгин Акюрек, Аслъ Енвер, Таро Емир Текин и Долунай Сойсерт се планира да бъде пуснат в Netflix през юни 💥
Момичета, ето и историята написана от Енгин за списанието.
Превод Barisea, с благодарност.
ЧИСТИЛИЩЕ
(Araf)
Kafasına Göre, 61
март-април 2025
........
Mариянка, много благодаря за съдействието за превода.
Поредният много хубав, човечен и тъжен разказ на Енгин. И, между другото, най-първият параграф, за пенсионирането, ме развълнува и в съвсем личен план - от доста време мисля и се вълнувам точно кога и как да се пенсионирам.
И намирам, че Енгин само в две-три изречения много точно е предал колко тъжен всъщност е този превратен момент в човешкия живот. Това, разбира се, е съвсем между другото, изобщо не е темата и същността на целия разказ, но е показателно за писателските умения на Енгин. Определено можем да го наречем майстор на късия разказ. 
На днешния ден, преди 11 години, бе излъчен 1-ви епизод на "Мръсни пари и любов".
И до ден днешен, това е най-гледаният сериал в света заедно с "Каква е вината на Фатмагюл?".
Допълвам си поста с една статия от Онур Акташ, днес в gecce.com: https://www.gecce.com.tr/yazi/kara-para-ask-10-yil-sonra-yine-gu … demde-305920.html
„Мръсни пари и любов” отново е на дневен ред след 10 години!
Има някои телевизионни сериали, които никога не губят стойността си с годините. „Мръсни пари и любов”, който се излъчваше между 2014-2015 г., е точно такава продукция. Сериалът с участието на Енгин Акюрек и Туба Бююкюстюн се превърна в една от най-обсъжданите продукции за периода и увенча успеха си с наградите, които получи. Днес, точно 10 години по-късно, сериалът отново се събра с публиката си в Netflix и отново счупи рекорди, доказвайки за пореден път каква вечна и силна история притежава.
„Мръсни пари и любов”, смеси детективска, история, любов и драма толкова умело, че публиката се озова точно в центъра на събитията. Йомер, изигран от Енгин Акюрек, и Елиф, изиграна от Туба Бююкюстюн, се запечатаха в сърцата на публиката, а историите им надхвърлиха границите на Турция и се превърнаха в световен феномен. В интерес на истината спечелването на наградата за най-добър актьор на Akюрек на Seoul Drama Awards и номинацията му за Еми бяха най-големите показатели за това.
Фактът, че поредицата беше преиздадена в Netflix след много години и се превърна в най-гледаната родна продукция за 2014 г., доказва, че публиката винаги цени качествените истории. Както казва Туба Бююкюстюн, „Предполагам, че това е най-добрата част от вършенето на тази работа, от разказването на история... Тя никога не остарява.“ Наистина, силни герои, впечатляващи диалози и завладяващ сценарий продължават да докосват душата на публиката дори след години.
Днес „Мръсни пари и любов”, не е просто част от носталгията, той все още е продукция, която се гледа с вълнение. Може би тайната на този успех се крие в способността му да опише най-основните човешки емоции, любовта, справедливостта и загубата, в най-чистата им форма. Една история става наистина трайна не когато е ограничена до времето, в което е разказана, а когато може да докосне публиката във всеки период. И „Мръсни пари и любов”, изглежда е постигнал точно това.
Препоръчани теми