МОН - промените продължават (6)

Ще формулирам нашия национален проблем съпоставително. Полша и Испания, в които  се изучава премета “Религия“ са отдавна хомогенизирани нации, държавно-правно конституирани върху стабилни религиозно-културни идентичности, изпитани в техните исторически „мисии“. Ако използваме понятията „стабилност“ и „нестабилност“ на културно-националната идентичност като идеални типове, тези две нации са най-близо до полюса на стабилността, докато ние, българите, сме най-близо до противоположния полюс. Няма европейска нация с толкова фрагментирана, вътрешно-конфликтна национална идентичност.
…
През последните десетилетия „демократизаторите“ на образователната система последователно внедряваха в училищните програми по история и цивилизация „скрита програма“ за пренаписване на исторически формираната  културно-национална идентичност. Такава е генералната директива на ЕС и ще я представя с кратък цитат от Фр. Фукуяма: „Основателите на Европейския съюз – пише той – съзнателно се стремят да отслабят националните идентичности на равнището на страните членки в полза на едно „постнационално“ европейско съзнание – противоотрова за агресивните етнонационализми от първата половина на ХХ в. Надеждата им е, че икономическата взаимна зависимост ще направи войната по-малко вероятна, а след нея ще дойде и политическото сътрудничество…“
Фр. Фукуяма – „Идентичност“, С., 2019
Оставяме настрани колко агресивни са „етнонационализмите“ в сравнение с европейския расистки национализъм и с днешната му „либерална“ метаморфоза. Това, което ни интересува тук, е, че по силата на генералната европейска директива се стигна дотам понятието „национална идентичност“ да бъде изхвърлено от компонента „Нови понятия“ в програмите по история и цивилизация. Още програмата от 1999 г. внушаваше, че историческата ни национална идентичност е непълноценна, ако не е „зацепена“ за „европейската“ в горния смисъл. Ето я тази формулировка, вписана в преамбюла /общите цели/ на програмата по българска история за 9 кл./Нова обща история, епохата на нацията и националните държави./: „3. Да формира у учениците съзнание за историческата традиция в контактите между българското общество с модерния европейски свят през Новото време, които допринасят за развитието на българската национална идентичност днес като пълноценна европейска идентичност“.
…
Лично аз нямам никакво съмнение, че предложението за въвеждане на предмет „Религия и добродетели“ е  направено от  „гражданите“ само като измиване на ръцете. Това е специалитетът на българския Пилат - Бойко Борисов. Утре той ще каже: „Аз въведох в българското училище предмета „Религия и добродетели“, но „мат’рияла“ е такъв, не възприема.“
От името на „мат’риала“ сега ще  направя друго предложение във връзка с „добродетелите“. Предлагам в горния курс да се изучава предмет „Религия и нация“. Връзката „религия-нация“ тук, на Балканите, е разбираема единствено чрез понятието „колективна културна идентичност“, което Антъни Смит дефинира така: “Колективната културна идентичност означава не еднаквост на елементите при различните поколения, а наличието в следващите едно след друго поколения на усещане за приемственост на дадена културна цялост на населението, на споделени спомени за по-ранни събития и исторически периоди на тази цялост и на понятия за обща съдба и обща култура, поддържани от всяко поко¬ление“. А нацията, казано максимално обобщено, е обвързване на историческата културна идентичност с модерните принципи на политическо организиране.
Надолу следват в конспективна форма нормативните насоки и основните цели на учебното съдържание, съобразени с посочените проблеми на нацията, на идейно равнище, разбира се:
1. Християнската картина на света. Шестодневите, първият на Св. Василий Велики и българският – на Йоан Екзарх. Целта е най-после българските ученици да разберат, че премествания в продължение на десетилетия от учебник в учебник фрагмент от „Шестоднева“ на Йоан Екзарх няма за цел да похвали украсата на владетелския дворец и „дрес-кода“ на царя, а има съвсем друг смисъл – да възхвалява  човека като „венец“ на Божията творческа сила. Ето докъде трябва да се цитира този фрагмент: „ „Като виждам небето, украсено със звезди, слънце, месец, земята – с треви, дървета, морето, изпълнено с всякакви риби и като дойда до човека, умът ми се губи, чудя се и не мога да разбера, в колко малко тяло се вмества толкова висока мисъл, която обхожда цялата земя и по-високо от небето възлиза.“ /подч. от мен – А.К./.
2. Християнската антропология. Християнската етика, центрирана в Богочовека. Василий Велики – „Какъв трябва да бъде човекът“,  разглеждан в своя контекст, като реакция на езическата вакханалия на късната римска епоха, а не като „вечно“ предписание за социално поведение.
3. Език и култура. Св. Климент – „Житие на Св. Кирил“. Аргументите с които Св. Кирил защитава използването на „племенните“ езици, позовавайки се на ап. Павел: „И така, езиците са знаци не за верните, а за неверните, пророчествата пък не са  за невярващите, а за вярващите“. Казано с езика на семиотиката, етническите езици са само „план на изразяване“, а  „плана на съдържание“ е пророчеството, което ще рече, че старобългарския език е също така и църковнославянски -  вече не „племенен“, а културен език, вместилището на ценности, едновременно универсални и национални.
4. Християнската  правна система като сфера на културата. Законодателството на Юстиниан. Интегриране на християнския закон в класическото римско право: каноните, издадени от четирите вселенски събора – в Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон, – придобиват силата на закон.
Г. Бакалов: „Водейки се от тълкуванията на известния през II в. юрист Улпиан, Юстиниановото законодателство застъпва идеята, че „всеки човек се ражда свободен“ и че „робството е неестествено състояние на човешката природа“. Не е трудно в тази важна постановка да прозрем две обстоятелства: първо, благотворното и хуманно въздействие на християнския морал, третиращ хората като „равни пред Бога“; и второ, бавното разложение на класическите робовладелски отношения“.
Очакваме учениците да разберат, че оттук произхожда идеята за модерната „свобода“ като права и „равенството на гражданите“.
4.    Българският „Закон са съдене на хората“ в перспективата на модерните европейски политико-правни идеи. Връзка с „Великата харта на свободите“ и „Хабеас корпус“. В тази перспектива на образователно интерпретиране подлежат следните членове на Закона за съдене на хората:
Чл. 2. Във всяка разпра, обвинение и набеждаване,  князът и съдията трябва да не съдят без доста свидетели, но да казват: „Ако не представите свидетели, както повелява божият закон, чакайте да получите същото наказание, което за противния си искате. Така повелява божият закон и който не го пази, да бъде проклет.“
Чл. 16. Никой не бива насилствено /да изкарва/ из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на свещеника и вината, извършена от него, когото свещеникът  приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение.
Общият дух на „Закона за съдене на хората“ има връзка и с „естествените права“ и „обществения договор“ в политическата теория на Джон Лок:   
       Джон Лок – „Два трактата за управлението“, II, гл. 2:
„В естественото състояние има закон на природата, който управлява и който е задължителен за всеки; и разумът, който е този закон, учи всички хора, които пожелаят да се съобразят с него, че понеже всички са равни и независими, никой не трябва да накърнява живота, здравето, свободата или имуществото на друг човек. Тъй като всички хора са били създадени от един всемогъщ и безкрайно мъдър Творец и като слуги на един суверенен Господар, са изпратени в света по негова заповед и за негова угода, те са собственост на онзи, който ги е създал и са създадени, за да живеят толкова дълго, колкото пожелае Той, а не някой друг.“
Джон Лок – „Два трактата за управлението“, II, гл. 8
„Когато някакъв брой хора са създали чрез съгласието на всеки от тях общност, те са направили тази общност едно тяло, с власт да действа като едно тяло, което се осъществява единствено чрез волята и решението на мнозинството.“
В т.4 очакваме учениците да разберат откъде идва „върховенството на правото“ и как формално се утвърждава. 
5. „История славянобългарска“ – културната доктрина на българския национализъм. И т.н.Този текст беше написан преди публикуването на концепцията на министерството. Няма какво да поправям, само ще добавя една бележка: в концепцията  „националната гордост“ е заменена с „национално самочувствие“ - няма как в програма за преподаване на религия да фигурира „добродетелта“, която заема челно място в списъка на греховете. Иначе европейското „предопределение“ си остава същото.
Както в миналото, така и днес, самообявилите се за „елити“ правят все едно и също. Без значение леви ли са или десни, „комунисти“ или „демократи“, как се дегизират идеологически и на какви „партньори“ слугуват: политическият им манталитет е еднакъв. Той се проявява най-ясно в това, че не питат своя многотърпелив народ за нищо. Но от друга страна, понеже са неведоми пътищата Господни, на практика е ставало обратното на това, което са му „предопределяли“, примерно,  проф. Богдан Филов и интелектуалците-германофили. Има голяма вероятност и сега да се случи обратното на това, което ни „предопределят“ проф. Калин Янакиев и интелектуалците-русофоби, на които им се иска всички да повярват, че в Русия вадят мозъци на журналистки, за да ги сервират на Путин, но не им се получава пак по същата причина – вярванията идват по неведомите пътища господни, а не по официозните телевизионни канали.
Може да е излишно, но нека го кажа изрично: трябва много да внимаваме, когато партиите, изпълнителки на брюкселското „предопределение“ се опитват да направят религията своя партийна „добродетел“.
 
https://glasove.com/novini/religiyata-kato-partiyna-dobrodetel