От колко време сте възрастни?

Eее,сега ще започваме да гадаем...

Мисля, че пораснах преди около13г., когато ме върнаха от оня свят.

 и съм и не съм.
  Възрастна съм от 22.03 1997г. загубих брат/Бате/ си и аз станах Каката. Ми.. наложи се. Не ми се говори.
   Съвсем одъртях, когато загубих и татко.  съвсем не ми се говори.

    Ноо, съдбата си знае работата.. сега се вдетених, когато имам Ная./ Наталия-та ми/*



-------------
* Вж. лентичката долу.

От около седмица след като ми се роди синчето - значи приблизително от 3 години, 5 месеца и 10 дни.
А иначе съм аха на 31. 

Отдавна съм.

SEXY kaka SAKRI, много ме кефиш!!! Хвала на такива люде като теб!!!!   

На 9 и половина. По точно на 17.10.1967. Станах глава на семейство. "Мъжът" в къщи.

Бях възрастна, мина ми.
Харесва ми мнението на блажка.
Излишъкът от скепсис изсмуква, нарочната инфантилност също.

На 22.
Ами при мен нямаше накакво специално събитие. Стана някак изведнъж, в забързания делник просто усетих, че вече не гледам на живота през розови очила. Бях на 22год. До този момент мислех, че мога всичко и всичко ми е позволено, слънцето изгряваше за мен, всички красиви мъже по улицата мен гледаха (или поне аз си мислех, че мен гледат  ), абе това чувство на пълна свобода и контрол над Вселената не може да се опише с думи, но мен този блажен етап от живота ми, който описвам ме държа до 22 год. Бях вечно усмихната, учех в Университета, ходех на работа, виждах се всеки ден с гаджето ми, намирах време за приятели, за клубове и не сечувствах уморена, правех всичко със желание. Шефката ми ме наричаше "Слънчице" и казваше, че като вляза в офиса им стоплям н всички душата.
НО изведнъж започнах да се дразня от дребни неща, започнах често да бъда угрижена, уморена, да права нещата без желание, да не намирам смисъл в неща, които до този момент съм харесвала... Шефката ми един ден ме попита какво има, проблеми ли имам, защото вече не изглеждам така щастлива, а аз отговорих, че всичко си е по страму, само дето аз съм станала по-раздразнителна, по-уморена, не ме радват дребните неща както преди и не знам какво се случва с мен. Тя се усмихна и каза: "Ами случва се това, че порастваш детето ми. Така е Нелка, всички минават през този етап, но спокойно ще свикнеш" - Цял живот ще помня тези думи, само дето още не съм свикнала и копнея за розовите очила през които гледах света преди. Стана ми тъжно и гадно и се сетих за Питър Пан, който е избягал именно, за да не преживее това, което преживявах аз тогава...хубаво е да си дете...

Бях на 30.
При първия досег със смъртта.

На 11 - 12 години по - стечение на обстоятелствата тогава  Сега си изживявам пълноценно и щуро детство покрай децата 

Още не съм. Надали ще стана 

Откакто родих децата си, пораснах. В смисъл, че станах отговорна и не се хвърлям в аватюри. Но за простотийки и купони - никога няма да порасна. Напротив, изживявам отново детството си, предстои ми пубертет, после други хубави неща. Може би като ме направят децата ми "баба", ще мирясам.

Не знам точно кога стана,преди няколко години.Как стана също не разбрах...Лудостта/в добрия й смисъл/ ме напусна,стъпих здраво на земята,станах отговорна...Май сега повече се харесвам.Длъжна съм да бъда такава заради децата си.

Много интересно защо всички, които пишат за връзката със смъртта, я определят като повратен момент в "порастването им"?

При мен е точно обратното - досегът "беше"  преди около година и половина /тежка автомобилна катастрофа/.
Ами... все повече "се завръщам" към себе си 

И от това отговорността към задълженията ми не е намаляла, напротив